Убийствено ниската активност в първия тур на изборите за кмет на Варна ни позволява и дори задължава да видим по нов начин протестите. Упрекът, че тези хора не знаят какво искат, е най-лесен, но едва ли е най-точен. От една страна, като че ли наистина е така. Нима всичките шумни улични шествия, скандиранията за оставки и дори самозапалванията на хора не бяха все в името на нови избори, които да донесат промяна? Когато обаче дойдат изборите, гласоподавателите не щат да направят нещо много по-лесно от стоенето в студ и пек по площадите - да отидат до секцията и да пуснат бюлетината. Както се казва - нито се водят, нито се карат. Ту не им харесва кандидатът, ту пък партията, която го издига, ту друго нещо. Пък и ако изборите можели да променят нещо, отдавна щели да бъдат забранени. С подобно философстване кръгът сякаш се затваря.
От друга страна, пълните улици внушават лъжлива представа за мащаба на протестите. Подкрепата във фейсбук и в анкетните карти на социолозите несъмнено е важна, а и дава самочувствие за справедливост на каузата. Но когато дойде време да се осъществи в реалното, а не във виртуалното пространство, тя издиша. Възможно е в изборите протестиращите да не са пасували, а до един да са отишли да гласуват. Чия бюлетина обаче са предпочели? Ако е на партия, която е влязла в парламента, но с недостатъчен процент, не е ли по-правилно да се сърдят на себе си, че не са били активни и убедителни в предизборната фаза? А ако за партията им са гласували толкова малко граждани, че не е минала четирипроцентовата бариера, с какво право сега говорят от името на мнозинството и искат нови избори? Политиката борави с големи числа, със стотици хиляди и милиони, и не е нормално дневният ред на обществото да се определя от една негова мъничка част.
От казаното не следва, че сегашните протести са съвсем ненужни. Напротив, граждански натиск трябва да има. Особено когато е насочен към повече морал в управлението, срещу шуробаджанащината в кадруването, срещу попадането в зависимост от едни или други клонове на олигархията. Участието във властта - и държавната, и партийната, тика мнозина към самозабравяне, омайва ги с опасното чувство за всепозволеност. Ето защо коректив е нужен не само в обществото, но и в политическите формации. Никак не е здравословно онези, които минават за вътрешнопартийна опозиция, да бъдат жигосвани. Те са като кълвачите в гората, без които дърветата ще бъдат проядени от червеи.
Правителството и подкрепящите го партии доказват, че се съобразяват с натиска - уличния и вътрешния. Благодарение на това кадрови гафове бяха коригирани буквално за часове. Отдавна и на мига бе премахнат дори конкретният повод за избухване на протестите. Оттук нататък тяхната кауза излинява и дори се подменя. Не може да се настоява за оставката на правителство, което току-що е избрано.
Исканията в тази посока стават още по-нелепи на фона на дълго чаканите подобрения в социалната сфера, които то предприема. Всеки ден работа на кабинета променя ситуацията и протестиращите би трябвало да имат очи за това. Да продължават да искат оставка вече означава да са срещу увеличението на майчинските от 240 на 310 лева, на детските - от 35 на 60, и на еднократната помощ за първокласници - от 150 на 250. Означава да не са съгласни с отпадането на данък "колиба" и данъка върху лихвите от банковите депозити, да не искат да се спре повишаването на пенсионната възраст, да са против връщането на лекарите в училищата, против защитата им, както и на учителите, от посегателства, против по-високите енергийни помощи за бедните, против разплащането с бизнеса и първото от много години намаляване на цената на тока. Означава да не желаят насърчаването на работодателите да наемат безработни младежи, както и връщането на швейцарското правило за индексиране на пенсиите, намаляването на таксите за посещение при личния лекар и какво ли още не. Все въпроси, за които предишното управление цял мандат усукваше, че няма как да бъдат решени.
Някои от нарочените за лица на протестите заявиха, че въпреки всичко няма да оттеглят исканията за оставка и незабавни избори. И без капчица социален такт се изфукаха, че на тях по-високи майчински и детски не им трябват. Сигурно е така, надмогнали са си хала. Но с такива високомерни признания едва ли ще привлекат онези големи маси от хора, без които успехът в политиката е невъзможен. Дори и с блокади и барикади да доведат събитията до още едни избори тази година, резултатът пак ще ги разочарова. Защото няма как да се печели вот с възкресяването на лозунги от пеленаческия период на демокрацията в комплект с отдавна дерайлирали политически физиономии. Нито пък с опитите користните интереси на част от олигархията да бъдат представяни като съкровени желания на мнозинството от избирателите.
Други текстове от автора на ivoatanasov.info
