/Поглед.инфо/ В понеделник вечерта ме обзе голяма тревога. Влязох във Фейсбук, разгледах хорските вълнения и установих две странни неща. Първото е, че България се е преродила в Северна Корея. Второто е, че в нашата севернокорейска България са свалили Тато. Тъй де, махнали са оня Големия, Първия… Гледали сте клипове в интернет как севернокорейци плачат за смъртта на своя вожд и учител Ким Чен Ир, нали? Едно такова звучно и сподавено –“Ъ-ъ-ъ… Ъ-ъ-ъ…”. А и се надпреварват. Тъй и в родния Фейсбук определени хора ореваха света, че бил свален техният вожд и учител Ким Чен Борш. Изпотих се. Ако хората в Северна Корея го правят по задължение и да се докарат пред властта, то на нашите им идва отвътре.
Започнах да разглеждам имената на страдалците. Музикант до литератор, писател до поетеса, майно льо. Известни и прочути, с всепризнати успехи във виртуалните и хоризонтални полета на духа (“Поебе са, поебе са, па стане поетеса”, казва една популярна епиграма). После се успокоих. Даже се отказах да ходя на лекар. Още от времето на късната Римска империя владетелите са обграждат със слово и славослагатели, които
срещу пансион, имотец или хлебче с наденичка им се отблагодаряват с оди и героични житиета-битиета.
“Нахранете журналистите!”, повели в най-новото време Надежда Михайлова. На какво са способни добре нахранени журналисти, артисти, музиканти и вся останалая художествено-творческа сволоч показа един придворен функционер в по-старо време: “Уверявам другаря Живков, че ще вървим заедно, че ще бъдем не само съратници, но и съзаклятници по този път”.
Първа изока в социалните мрежи Михаела Петрова. Чувал бях това име, подвизава се като “журналист и писател”. Трудно ми бе да се сетя какво точно е писателствала, но после се сетих – автор е на непреходна проза от типа: ”… Знам, че някои жени се въздържат от заиграване с пениса не заради гнусливост, а понеже имат рефлекс за повръщане. И аз го имам. Даже се бях примирила, че колкото и да се старая, свирките ми винаги ще бъдат като лоша поезия. И така, докато не се наложи зъболекарска интервенция на задните ми зъби…”. В понеделник вечерта тя впрегна всички видове зъби и не се изложи - призова за кампания “#иазсъмндк” и пусна над 20 публикации за прекрасните неща, които са се състояли под ръководството на Боршош, пардон Ким Чен Борш, в НДК. Включително и че статуята на входа на НДК “проговори за първи път. С гласа на Мая Новоселска”. Поинтересувах се от какво си вади хляба Петрова и установих, че е ръководител на нещо звучно и помпозно към НДК - Национален център за книгата. Обектът на прискърбието, уволненият Ким, й е началник, лично я е взел на работа.
Позачудих се какъв ли ще да е този Център за книгата, при това национален, след като го управлява човек, автор на ония зъби и рефлекса за повръщането. Но от размишленията ме извади Светлозар Желев, манифестиращ като издател. И той се посвети на ваене на светлия образ на Мирослав Боршош, в частност – на сладкарница вътре в НДК. “В "Перото", литературното сърце на София, се случиха повече от 600 литературни събития, а то се превърна в едно от най-любимите места на софиянци и гостите на столицата. Беше посетено от много чужди делегации и много световни писатели, и всички признаха изключителността на това място.” Този тъй забележителен плакатен стил на писане ме впечатли, после разбрах – Желев е предишният шеф на Центъра за книгата, явно там ги избират с конкурс. И той е вземал заплата от Боршош.
Мина не мина време, и прочетох още нещо. То бе на бившата журналистка Ростислава Генчева, която, пролича си, влага цялата си същност в защита на Боршош, но не бе достатъчно. На сайта на НДК тя фигурира в две началнически битности – ръководител на театър “Азарян” и на “Продуцентски център”. Бива ли да си два пъти шеф, а да се отчетеш само с това: “Вървяхме по мрачните, студени и пусти коридори и неговите думи "Ще видите, че тук ще се напълни с хора", звучаха като от фантастичен филм. Уредбата гъгнеше, студът ни скова едва на втория етаж и почти не се пребихме в мрака. "Тази овехтяла сграда, изоставена и самотна, като бедна, стара жена, която има легендарно минало с мрамори-потъмнели и замръзнали глетчери беше зловеща... Първият ми работен ден беше следващият, най-лудото и бързо решение което съм взимала, и получих възможността през следващите години да правя това, което мога най-добре. Вградих си душата в това НДК, което Мирослав Боршош направи…” Все пак признавам, че с гъгнещата уредба, зловещите глетчери и вградената в НДК душа (Сали Яшар ряпа да яде…) Генчева заслужава да е следващият шеф на Националния център за книгата. Няма майтап, литератор е жената.
Тъкмо бях забелязал, че Ким Чен Борш се е обградил с талантливи, но все пак прежалими майстори на словото, и останах без дъх. Този път
патосът, признавам, бе по-ярък от Стефан-Цаневата апология на БКП.
“Човек с размах и визия да управлява културна институция с национален мащаб. Правилният човек на правилното място – генерален директор на НДК. Беше. Довчера. Едни хора решиха друго. Г-н Боршош, Миро, за мен беше привилегия да приема и изпълнявам ролята на посланик на НДК по света под твое ръководство! През последните две години всички ние видяхме и се убедихме в това как трябва да изглежда един Дворец на Културата и как трябва да се стопанисва. Как се програмира и инвестира в културни събития и се създават нови сцени и иновативни културни пространства. Как се инвестира в културата на един народ. Защото именно тази инвестиция е доказано да е най-успешната за бъдещето на една нация, един народ, една държава. Един модерен подход на управление на културна институция, подход от световна величина”. И т.н., и т.н.
Автор на тази ода в немерена реч бе цигуларят Веско Ешкенази. Първоначално помислих, че нещо се е объркал замаян - “посланик на НДК”, що за чудо? Ама се оказа, че чудото е факт – “Веско Ешкенази ще бъде посланик на НДК по света в сферата на класическата музика”, каза директорът на Двореца Мирослав Боршош на пресконференция вчера. Той не скри удовлетворението си от факта, че световноизвестният цигулар и концертмайстор е приел предложението му да ръководи “Международни музикални проекти””, четем в пресата през февруари 2015 г. Я, гледай ти!... Ешкенази бил на службичка в НДК и тая дейност с Боршош я нарекли “посланик”. Ех, гиди…
Откога вземането на работа е “инвестицията в културата на един народ”?
Не се мина и без други ярки представители на словото, звука и светлината. Всеки, който е личен приятел на Боршош, участвал преди или сега в проектчетата му или просто се е радвал на неговото внимание, се почувства длъжен да засвидителства подкрепа. Като Ваня Щерева, която започна с: “Всички, свързани по някакъв начин с НДК, най-вероятно сега ще изгубим работата си. Но аз заставам твърдо зад гърба на Miroslav Borshosh”. И завърши с: “Вече никога няма да е същото”... Като Александрина Пендачанска: “Миро Borshosh успя за няколко години да превърне НДК в истински живо, културно средище! Направи го модерно, с голям размах и усет за бъдеще!”. И мъжът й Найо, който повтори казаното от жена си (явно личното мнение, като социализма, се предава по полов път). И като Жюстин Томс, според която НДК преди Боршош не било НДК, след него обаче станало НДК… И т.н., и т.н. А всъщност при целия този шум насреща имаше тишина – на истинските потребители на културата, на крайната публика, на “народа”. Никой, дори лентяите, пиещи кафе в “Перото”, не защити Боршош. Разбираемо е – почти не са чували за него, непотребен им е. 99% от защитниците му бяха тия, на които им трябва - захлебващите покрай него.
Накрая, преди да изключа компютъра, а и разтърсен от цялата драма, потърсих още нещо – информация дали авторите на жалейките някога са се възмущавали от особата на самия Боршош. Защото те са видна извадка от умния и красив протестариат, гънеха се на площада в демонстрации срещу Делян Пеевски, а
Боршош е във видими връзки с Пеевски.
Във връзки е и с жълтата преса, която е враг на същата тази култура, за която уж всички милеят. Написа го не кой да е, а вестник “Капитал”, библията на всеки умен и красив обитател на Републиката: “През 2007 г. Мирослав Боршош се раздели с "Новинар" и освободи и поста главен редактор. Това се случи, след като той прехвърли дела си в ИПК "Родина" на управляваната от семейството на Делян Пеевски "Нова българска медийна група". Боршош е собственик на сайта "Всеки ден" до началото на юни 2009 г., когато едноличен собственик на капитала става "Всеки ден медия" ЕАД, за което дружество също се твърди, че е в сферата на влияние на Делян Пеевски. Според Търговския регистър Боршош е в съвета на директорите на дружеството заедно с Мартин Радославов до средата на ноември тази година. Радославов издава сайта "Всеки ден" и едноименния жълт вестник чрез дружеството "Ню медия груп"”. Статията е написана е през 2014 г., когато Боршош бе назначен в НДК. Обаче възмущение не намерих, протестариатът е нямал време за тази подробност.
В политически план Боршош тръгва от СДС, забърква се с една от тъмните емблеми на прехода - Антоан Николов, с Надежда Михайлова, и тъкмо да потъне, се спасява през 2005 г. като член на инициативния комитет за издигане на Бойко Борисов за кмет на София. А Борисов е друг уж много мразен от протестариата човек, нали? Обаче и тук не намерих недоволство.
Щом Пеевски – Борисов – Боршош дават кинти, вземат те на службица, това е култура!
Това са артистични пространства, иновации, глетчери, самодиви, предни и задни зъби… Ако не дават кинти – кофти, настава морализаторско тръшкане.
Целия вторник прекарах изтощен от несправедливостта да махнат такъв прекрасен човек като Боршош, включих компютъра чак вечерта. И какво да видя – Бойко Борисов го върнал в НДК, насмел уволнилата го Лиляна Павлова, културата възтържествува! Успокоих се - държавните парици, които текат към НДК, все така ще пълнят джобовете на “културни дейци”, на медии, за да могат те с комунистически патос и посредственост да славят своя Ким… Дворецът ще затъва, а поетите ще описват този титаник като “грижа за духа”. Толкова е старо всичко това, толкова древно, че се чудя имат ли участниците медицинско свидетелство. Накрая някой ще си изпати от венерическа болест и Пеевски отново ще му бъде виновен.