/Поглед.инфо/ Съдебната реформа без съмнение е едно от големите предизвикателства пред българските политици и юристи през последните две десетилетия. Целият въпрос е, че разбирането за съдебна реформа постепенно беше сведено главно до кадрови и технически въпроси.

Още при правителството на Филип Димитров (1991-1992) тогавашното мнозинство на СДС-движение (по същество това е днешният Реформаторски блок) започна да "реформира" съдебната власт с логиката – като сменим сегашните ръководители в съдебните институции с "демократични", всичко ще тръгне добре. И направиха тази "реформа". Промениха тогавашния Закон за Висшия съдебен съвет и смениха състава на висшия административен орган на съдебната власт с верни на демокрацията (тогава терминът "евроатлантически ценности" все още не беше на мода). За главен прокурор сложиха Иван Татарчев, който се закани да докара Огнян Дойнов "в чувал" и да избеси комунистите, а за шефове в единния все още Върховен съд сложиха "сините" магистрати Янков и Григоров. Те бяха толкова верни на демокрацията, че когато активистите на СДС-движение, предвождани от обявилия редовната си "гладна стачка" Едвин Сугарев, крещяха под прозорците на президента Желю Желев "да ти умре и другата дъщеря" и искаха оставката на първия демократично избран президент, Григоров в качеството си на заместник-председател на Върховния съд също "демократично протестираше" с тях.

Общо взето до това се сведе реформата – кадрово овладяване на съда и прокуратурата от поредната нова власт. После, с разрастването на компютъризацията, започнаха да въвеждат и компютри в съдилищата и това също беше обявено за "реформа". Пак същата политическа сила (вече предвождана от Иван Костов) по-късно назначи Филчев за главен прокурор и отново обяви триумф на демократичната реформа. Няколко години по-късно, след като паднаха от власт, обявиха всичко това за "заговор на комунистите и ДС"...

Припомням всичко това, не като някакво политическо заяждане, а защото отново сме изправени пред опасността шумните приказки и заклинания за съдебна реформа да се окажат "пара в свирката", а не реални и дълбоки промени, които да доведат до подобряване на качеството на правосъдието и на достъпа на гражданите до него.

Три правителства поред, включая сегашното, изработиха прословутата стратегия за реформа на съдебната власт. Като цяло това е добър управленски документ. Който обаче страда от един основен недостатък – не предвижда реални промени на съдържанието, а просто козметика на формата. Предвижда ре-форма, а не ре-съдържание.

Документът изобилства от технически въпроси, представени като колосални реформи – софтуерни решения и стандарти за тяхната сигурност, подобряване на правилата за кариерно развитие на магистратите, осъвременяване на изискванията пред юридическото образование... И прочие. Все важни неща без съмнение, но рутинни. Утре, когато сегашните лазерни принтери бъдат сменени с ново поколение такива устройства и това ли ще обявим за част от реформата на съдебната власт!?

Не ме разбирайте погрешно – оценявам усилията и добросъвестността, вложени в изработването на тази стратегия. Опасявам се обаче, че така не се променя съдържанието. Едва ли не фундаментът на разбирането за реформа, заложено в тази стратегия е това ВСС да заседавал на сесии и да се обособели съдийска и прокурорско-следователска колегия. И, разбира се, да се ограничи влиянието на парламентарната квота, защото се бъркала с политически ръце в професионалните аспекти на магистратурата.

Без претенциите да давам рецепти – те трябва да са продукт не на индивидуално мнение, а на задълбочен и търпеливи професионални и обществени дебати - ще подчертая, че фундаменталният проблем на българската съдебна власт е не в текстообработващите продукти или структурата на ВСС, а в липсата на подходящи баланси, сдържащи и контролни механизми. Съдебната власт, на практика е вън от контрола на обществото. Подчертавам - става дума за обществен контрол върху устройство, администрация и кадруване, а не върху правораздаването по същество. Съдебната власт е във фокуса на най-голямо обществено недоволство. Част от основанията за това дадоха самите магистрати, но в по-голяма степен това усещане се създаде като параван за хроничните неуспехи на изпълнителната власт в борбата с корупцията и престъпността. Безотговорни фактори във властта често подхвърлят съдебните решения на публично порицание, без да си дават сметка колко пагубно би било, ако се създаде атмосфера, в която съдът отсъжда не според закона и доказаните факти, а под натиска на общественото мнение. Ситуацията е абсурдна – почтените следователи, прокурори и съдии са без обществена подкрепа, а корумпираните и зависимите от политическата власт или мафията са неподвластни за обществен контрол. Създаването на институционални механизми за решаването на този проблем е ключово за реална съдебна реформа. Необходимо е да се въведат елементи на граждански контрол върху съдебната власт, без да посягат на независимостта на съда и без правораздаването да се хвърля на полето на партизирането и натиска на тълпата. Ето две идеи, които заслужават дискусия.

Ще маркирам най-общо няколко разсъждения и идеи в тази посока.

Първо, какъвто и ВСС да бъде избран, с каквито и софтуери да бъдат оборудвани магистратите, синдромът на задкулисното влияние на олигарси, корпоративни и политически интереси при издигането на "тримата големи" – шефовете на ВАС и ВКС и главния прокурор, както и на ръководителите от по-ниските йерархични нива, ще си остане. Вероятно ще се сменят източниците на едно или друго влияние, един олигарх ще бъде изтласкан от властовите лостове в съдебната власт, но друг ще го замества. Винаги ще виси опасността от поредния "Красьо Черния".

Как да се гарантира граждански контрол? Някои казват – чрез пряк избор на съдии и прокурори. Тази идея е дълбоко несъстоятелна в български условия – ще се изроди в политизирани кампании, в които магистратските постове ще бъдат купувани "на килограм" от олигархията.

Възможното решение е да се въведе т. нар. "избор за оставане на поста" за всички административни ръководители в съдебната власт – от Главния прокурор и председателите на Върховните съдилища, през апелативните и окръжните до районните ръководители на съда и прокуратурата. Това означава, че след като бъдат избрани въз основа на професионалните си качества си и по ясни професионални критерии от Висшия съдебен съвет, изборът на тези ръководители да се подлага на потвърждаване с пряк вот на избирателите от съответния район. По модела на тази процедура в САЩ се провежда плебисцит, който е неполитизиран, съответният магистрат не се състезава с други кандидати, а единствено назначението му от ВСС се поставя на проверка за обществено одобрение с "да" или "не". По този начин Висшият съдебен съвет ще запази своята конституционна роля да назначава кадрите в съдебната власт, но ще взема решенията си с ясното разбиране, че трябва да избира кандидати с безупречна професионална и лична репутация. Или ако стори обратното, обществото ще има механизъм за противодействие.

Второ, парламентарната квота трябва да се разширява, а не ограничава, както предлага сегашната стратегия. Няма нищо по-вредно за съдебната система от капсулирането й. "Гарван гарвану око не вади". Единственият "вход" на гражданското общество и в същото време възможен контролен механизъм при избора на ВСС е именно квотата, избирана от Народното събрание. Да, сега този модел е изроден от партизанщина и непрозрачност. Но това, че някой свири фалшиво, не означава, че трябва да забраним музиката, нали? Пътят е да направим избора на парламентарната квота прозрачен и качествен, с реална възможност за граждански номинации. Важно е всъщност представителите както в парламентарната, така и в магистратските квоти във Висшия съдебен съвет да бъдат подлагани при избора им на истински публични изслушвания – с пълен достъп до информация за техните качества, достатъчен срок за поставяне на въпроси и сигнали от гражданското общество и медиите и пълноценна процедура по изслушване.

Трето, важно е да се промени начина на избор на съдебните заседатели – сегашният модел на избор от общинските съвети е сведен до уреждане на роднини и партийни назначенци. А това е друг механизъм за въздействие на гражданското общество върху правораздавателната дейност.

Четвърто, една истинска съдебна реформа не може да подмине въпроса за съдебното изпълнение. Необходимо е цялостно преосмисляне на начина, по който функционират частните съдебни изпълнители.

Ще спра дотук. Това са само част от темите, които засягат съдържанието на необходимите промени в съдебната власт. Има и друг теми, възможни са и други решения. Липсва обаче задълбочена дискусия.

Не, не казвайте, че няма смисъл, защото за подобни идеи са нужни промени в конституцията. Така е, но точно това трябва да е целта на стратегията – постигане на обществено съгласие и формиране на конституционно мнозинство в обществото за реална реформа на съдебната власт.

За да имаме наистина ре-съдържание, а не просто ре-форма.

-----------

Борислав Цеков, юрист, основател на Института за модерна политика , президент за България на Световната асоциация на юристите, член на Комисията по правни въпроси и на временната конституционна комисия в 39-то НС (2001-2005)