/Поглед.инфо/ Повод за следващото изложение, ако не се касае за първоаприлска шега, е огласеното в някои медии намерение на министър-председателя за внасяне на предложение от Министерския съвет (МС) за удължаване на извънредното положение до 13 май. „Първоаприлска”, доколкото информацията е на 1-во число от месеца. В случай обаче, че не става дума за майтап, а за сериозно намерение, би следвало да се отнесем подобаващо – адекватно на конкретната ситуация.

Липсата в България на подробна уредба на конституционно ниво за т. нар. „извънредно положение” e предмет на множество писания и коментари. Според някои от тях, въпреки уговорката, че по време на него парламентът остава действаща законодателна власт, която има контролни правомощия по отношение на правителството и не се допуска делегирано законодателство от страна на изпълнителната власт, а така също, че като „предпазна мрежа” срещу авторитарни тенденции, вкл. срещу необосновано или недопустимо дерогиране на основни права и свободи на гражданите в условия на „извънредно положение” имат действие и ратифицираните и влезли в сила за страната международни актове, вкл. практиката на Съда в Страсбург, установяващи важни стандарти за основанията, времевите и териториални предели на „извънредното положение” и за допустимите дерогации на права, съобразно подконституционната уредба основана на действащите закони въвежданият от същата статут би следвало да бъде причислен към типа „изпълнителна диктатура”.

Защо именно сега се появява и лансира идеята за удължаване на „извънредното положение”?

Ако не бяха налице други обстоятелства освен т. нар. COVID-19, би изглеждало най-малкото странно преждевременно предложение на МС, при положение, че срокът на обявеното с Решение на парламента „извънредно положение” е до 13 април. Т. е. има още не малко време, през което ситуацията около въпросния вирус би могла съществено да се промени. Очевидно е, че министър-председателят е притеснен от нещо, за да бърза. Дали става дума за неща, които са известни само нему и ангажираните от него към „изпълнителната диктатура” учредени ad hoc формирования и лица – министри и пр., вкл. на базата на достъпни единствено на тях информации предвиждания, които налагат удължаване на извънредното положение, респ. правомощията на „изпълнителната диктатура”, е въпрос, който не е без значение. Защото, ако не се касае за очаквани бъдещи обстоятелства, та дори и базирани на „обосновани предположения”, каквито да биха могли да служат като основание въобще за обявяване или удължаване на „извънредно положение”, тогава би следвало да се запитаме: какви други са мотивите на министър-председателя доста преди изтичането на срока на сегашното да поиска удължаване на извънредното положение? С риск да досадим на потенциалния читател не би било излишно да споменем отново, припомняйки обобщено някои от проблемите във връзка с т. нар. „извънредно положение”.

Както стана дума, в Конституцията, а и в никой от действащите закони няма дефиниция за това що е „извънредно положение”. Според чл. 84, т. 12 от Конституцията Народното събрание: „обявява военно или друго извънредно положение…”, а съгласно чл. 100, ал. 5 от същата Президентът, освен положение на война, когато парламентът не заседава, също обявява: „… военно или друго извънредно положение…”. Какво е това друго, депутатите във Великото народно събрание не са намерили за необходимо да ни кажат. За което, доколкото не са богоравни, не би било грях, ако ги виним. „Suum cuique per me uti atque frui licet.”, както би казал Марк Порций Катон Стари. Или дори само: „Suum cuique” – Марк Тулий Цицерон. Още повече, че в раздели ІІ и ІІІ от Глава пета на Закона за отбраната и въоръжените сили (ЗОВС) се съдържат разпоредби, от които бихме могли да извлечем в достатъчна степен разбираемо какво е имал предвид, ако не великият конституционен, населяващият не небесните сфери на боговете, а обитаваната от грешници твърд обикновен законотворец.

Съгласно чл. 109, ал. 1 от цит. закон: ”Положение на война се обявява при въоръжено нападение срещу страната или при необходимост от неотложно изпълнение на международни задължения.”. А съгл. чл. 111, ал. 1 от същия: „Военно положение се обявява при заплаха от въоръжено нападение или от война на цялата или на част от територията на страната.”. Според чл. 122, ал. 1 от ЗОВС: „При възникване на опасност от въвличане на Република България във военнополитическа криза или във въоръжен конфликт, извън случаите по чл. 109 и 111, на цялата или на част от територията на страната може да се обяви извънредно положение.”. За всеки земен жител, способен да разсъждава, ако не трансцендентално, от гледна точка на практическия разум е повече от ясно, че някакъв, какъвто и да е вирус, не само от самия него, а и от който и да е от българските законотворци със здрав разсъдък едва ли е бил съзнаван като способен и годен да предизвика не само въоръжено нападение срещу страната, респ. евентуално пораждаща необходимост от неотложно изпълнение на международни задължения, а така също макар заплаха от въоръжено нападение или от война, или дори опасност от въвличане на Република България във военнополитическа криза или във въоръжен конфликт. Въпреки това, по предложение на МС с Решение от 13.03.2020 г. (виж същото обнародвано в ДВ бр. 22 от 13.03.2020 г.: https://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=146931) парламентът обяви извънредно положение „във връзка с разразстващата се пандемия от COVID-19”. Като оставим настрана отсъствието на която и да е от хипотезите визирани в цитираните текстове от ЗОВС, по повод цитираното Решение на Народното събрание, вкл. във връзка с приетия от същото след предизвикани от това решение многобройно изразени мнения и становища със закъснение от 10-на дни Закон за мерките и действията по време на извънредното положение… (ЗВДВИП), е наложително да се отбележи, че съгл. чл. 122, ал. 4 от ЗОВС: ”С решението или с указа по ал. 2 се определят задачите, числеността, срокът за използване и ръководството на формированията…”. А съгл. ал. 5 на чл. 122: „В съответствие с решението или с указа по ал. 2 започва изпълнението на задачите съгласно стратегическите планове и плановете за операции…”. В Решението от 13.03.2020 г. за обявяване на извънредно положение не се съдържа нищо от така указаното, а с т. 2 от него единствено, че се: „Възлага на Министерския съвет да предприеме всички необходими мерки за овладяване на извънредната ситуация във връзка с пандемията от COVID-19 и в съответствие с чл. 57, ал. 3 от Конституцията на Република България.”. Едва с приетия на 23.03.2020 г. ЗМДВИП парламентът, според разбиранията на мнозинството гласувало за приемането на този закон определи какво, как, кой и пр. да върши каквото има да се върши при обявеното на 13.03.2020 г. „извънредно положение”. Дали до тогава парламентът е изчаквал ще овладее ли Министерският съвет или не извънредната ситуация и поради това, че не е успял, е приел въпросния закон, не ни е било писано да узнаем,освен че междувременно назначеният от премиера т. нар. Национален оперативен щаб и министърът на здравеопазването се развихриха да овладяват ситуацията със заповеди, забрани, ежедневни съобщения колко българи били „нападнати” от вируса, брифинги и пр.

Доколкото според Конституцията България е парламентарна република, не би било безинтересно да се проследи непосредствената предистория и механизъм, по който българското общество беше доведено до състоянието, в което се намира. По този повод на първо място заслужава да се отбележи създаването, много време преди Решението от 13.03.2020 г. на парламента, на т. нар. Национален оперативен щаб не от кого да е, а от министър-председателят със заповед № Р-37/26.02.2020 г. Т. е. еднолично, а не дори от Министерския съвет. А така също на 8 март, според обявеното от неговата пресслужба:

”На извънредно заседание на Министерския съвет днес бяха приети допълнителни мерки относно заболяването COVID-19, съобразно предложенията на Националния оперативен щаб с цел координиране, организиране на действията на компетентните държавни органи във връзка с обявената от Световната здравна организация спешност за общественото здраве от международно значение по отношение на заболяването COVID-19.

Правителството реши министърът на здравеопазването, на основание чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето, да издаде заповед за преминаване към карантинен режим на работа на болничните заведения с пациенти с установено наличие на заболяването COVID-19, като заведенията приемат нови пациенти само с необходимост от спешна хирургическа помощ и спешни случаи на сърдечно-съдови и неврологични заболявания.

Министърът на здравеопазването чрез главния държавен здравен инспектор ще осигурява информиране на всички болнични заведения в страната относно нови клинични протоколи за лечение и диагностика на заболяването COVID-19. …” и т. н. И след всички тия действия на министър-председателя назначения от него щаб и министрите му, от които нито едно не подлежи на обнародване, а ако на премиерът му хрумне някое би могъл по някакъв начин да огласи или не, на 13.03.2020 г. по предложение на ръководения от него МС парламентът приема решение за обявяване на „извънредно положение”. Дали на някого цялото това упражнение изглежда или дори наподобява парламентарно управление, оставяме на всеки да прецени.

Недостатъчно обмисленото, прибързано издаване от президента на указ за обнародване на споменатия ЗВДВИП закрепи юридически, ако не предшестващите действия на министър-председателя и неговото правителство, решението от 13.03.2020 г. на парламента, макар от гледна точка на Конституцията и ЗОВС дори само от формална гледна точка според неговото фактическо основание то да не отговаря на съдържащите се в същите разпоредби. А сега премиерът, вероятно считайки, че е надхитрил не само президента, но и суверена, се гласи да иска удължаване на „извънредното положение”. Налице са не само признаци да се предполага, но и достатъчно основания за очакване, че сред всички други негови, мотивирани по субективни съображения, освен актуализация на бюджета, с оглед обстоятелството, че опитът за управление посредством т. нар. Национален оперативен щаб и заповеди от министъра на здравеопазването очевидно търпи провал, а и намеците от един вицепремиер, е и промяна на ЗМДВИП към въвеждането законодателно на режим от по-рестриктивни мерки. „Изпълнителната диктатура” напредва и който не разбира или макар да е очебийно не вижда това, горко ще съжалява! Изглежда някои не са дотам заслепени и неспособни да схванат накъде отиват нещата, и под един или друг предлог търсят начини да пресекат своевременно предприетия от премиера поход към установяване на еднолична власт, доколкото все пак формално по законодателен път такава би могъл да получи единствено от парламента, който ако не е в състояние да заседава, това би осуетило неговите мераци. Неотложният въпрос е дали и какво в тази ситуация биха предприели, ако не президентът, единственият според Конституцията суверен?! Fortes fortuna adiuvat!