/Поглед.инфо/ Ще се установи ли нов световен ред, коренно различен от настоящия, довел човечеството до днешното критично състояние?
Основният въпрос, основната предпоставка за всяка философия на историята е безспорно въпросът за значението на времето, за природата на времето, защото историята е процес във времето, акт във времето, движение във времето. Ето защо значението, което се отдава на историята е непосредно свързано със значението, което отдаваме на времето. Има ли времето метафизическо значение? Свързано ли е то с нещо съществено, достигащо до най-дълбокото ядро на битието, или е само форма и условие за света на явленията, за света на феноменалното? Свързано ли е с историческото битие или е само феноменологично, свързано само с явлението, и не се простира върху вътрешната същност на битието, върху вътрешното му ядро.
Неслучайно започвам статията си с тази мисъл на Николай Бердяев от произведението му Смисълът на историята. Опит за философия на човешката съдба, защото въпреки значителния брой разработки по проблема за прехода от един политическия режим в друг, все още продължават научните дебати за концепцията и класификацията относно неговите времеви граници, структури и особености. По принцип той се идентифицира или с институционалната динамика на държавата през този период, или с трансформацията на политическия режим на обществото в друг. Но какъв? Все още няма отговор на този въпрос. Причината за това е обърнатата перспектива на нашето развитие. Изправен пред този парадокс, разумът търси само някакво приемливо обяснение на този парадокс, но не намира изход от създалата се парадоксална ситуация.
Политическият режим е вид социално значим „барометър“, който определя състоянието и качеството на държавността, степента на демокрацията, тенденциите в развитието, взаимодействието с гражданското общество, комбинацията от принуда и убеждение като основни методи за власт; нивото на политическия и идеологическия плурализъм. Общият анализ на прехода в живота на обществото, държавните и политическите режими, извършен в различни науки, днес се нуждае от теория за преходните състояния на политическия режим, съчетаваща проблемите на взаимодействието между обществото и държавата в условията на преход към демокрация.
При тази ситуация е невъзможно да се разчита само на либералния модел на политическия режим на западните страни поради вътрешните традиции и характеристики на нацията, нейния манталитет, ниво на политическата култура, традиции. Затова нe прocтo трябва дa кoпирaмe някaкъв мoдeл, кoйтo e прoрaбoтил някъде, a дa пoтърcим уcтoйчиви рeшeния, които да проработят при наши условия.
Формулирането на проблема позволява да се разработят теоретични и концептуални подходи към неговото решаване, да се определят конкретните области от дейността на държавата и гражданското общество относно формирането на демократичен политически режим в страната. В този случай политологичният аспект е да се идентифицират характеристиките, същността, класификацията на преходните състояния на политическия режим, естеството на неговото въздействие върху всички сфери на обществото и държавната политика; да бъде осъзната целта за решаване на проблема с функционирането на съвременния политически режим чрез хармонизиране на интересите на държавата и гражданското общество в преходни условия, когато новите институции и отношения все още не са се изкристализирали, а старите все още остават.
При анализа на прехода трябва да се има предвид неговата сложност, многостранност и продължителност; спецификата му към демокрация, както и срока на самия преход. Необходимо е основните приоритети на политическия режим в страната да остават демокрацията, върховенството на закона и гражданското общество.
Тази статия няма за цел да даде отговор на всички поставени въпроси от социалноикономическия и културния живот на обществото в условията на преход; най-общо тя разглежда състоянието, позицията и отношението на интелигенцията към т. нар. преход.
Известно е, че културата се оказа една от областите, силно засегната от икономическата и духовна криза в годините на прехода. Както в другите сфери на обществения живот, така и в тази се осъществи процес на преосмисляне на водената национална културна политика и основополагащите принципи на нейното формиране. Обществените реформи оказаха върху нея позитивно влияние като идеологическата зависимост на институциите, артистите и цензурата бяха премахнати; културните институти станаха посредник между артистите и публиката; общините вече са по-самостоятелни в определянето на своята културна политика; на културната сцена се появиха нови актьори: фондации, сдружения, нови професионални обединения и т.н.; създадоха се условия за равнопоставено участие на етномалцинствените групи в общия културен процес без да се застрашава тяхната идентичност.
Независимо от това обаче, и противно на очакванията и непредизвестеното нахлуване на неограничени и неконтролируеми културни потоци, както и новите хоризонти пред комуникациите, завариха обществото неподготвено за прехода. Относително намаля социалната тежест на литературата, културата, изкуството и на твореца в живота на обществото, отбелязва проф. Ивайло Знеполски.
Определено той е прав, когато казва, че у нас не толкова политическият дисидент, а талантливият и критично настроен писател или художник беше истинският политически съперник на властта; че в епохата на „комунизма“ непокорният поет беше основна опозиция на тоталитарния Политик. Този социален статус на изкуството, според него, привличаше вниманието на западните наблюдатели и на международните културни форуми. След 1989 на мястото на тази култура се появи друга – еднаквата за Източна Европа се раздели на различни национални култури – и интересът към онова, което става в изкуството отвъд стената намаля, тъй като вече няма стена. Едновременно с това, променената политическа перспектива свали от авансцената и критично настроените творци в качеството им на част от съществуващия културен модел. И в културния живот се появи вакуум. Какво го запълва? Преди да направя опит да отговаря на този въпрос, ще изразя друго мнение, различно от това на Ивайло Знеполски по отношение на формата на държавното управление на България преди 1989 г. Той говори за „епохата на комунизма“. На всеки средно статистически граждани е ясно, че не е имало такава епоха, още повече, че комунизмът не е форма на държавно управление. Тя е идея за по-добър, по-качествен, по-смислен живот. Намирам за необходимо да подчертая, че формата на управление през периода 1944-1989 г. не е авторитаризъм; не и тоталитаризъм, макар че някои техни характеристики определяха облика на държавата тогава; не е и парламентарна демокрация в класическия смисъл. Формата на управление тогава е република с монархически елементи. В годините след Втората световна война се появиха републики, които се характеризират с най-важния елемент на монархията: несменяемостта на държавния глава. Държавният глава в такава република може да бъде официално избран, може да бъде назначен, но в действителност народът не участват в неговия избор. Освен това правомощията на такъв държавен глава не са ограничени, той управлява през целия живот; при такава форма е възможно предаването на властта чрез наследяване.
Вече тридесет години живеем под знака на кризата. Но нейното отражение върху културата като цяло, и в частност – върху интелигенцията все още не е намерило адекватно обяснение. И все пак онова, което е безспорно, се състои в това, че българската култура, литература, наука, изкуство, т.е. целият спектър на духовния живот у нас преживява болезнена криза. В най-често срещаната дефиниция на понятието „криза” се подчертава, че става дума за период, в който една или друга област на живота, или обществото като цяло, преминава през фаза на депресия. Това е състояние на вакуум, хаос, разграждане. Кризата поражда състояние, при което старите ценности безцеремонно са отхвърлени, а новите все още не са изкристализирали. В тази ситуация доминира духът на тоталното отрицание.
Кризата има много лица. Изключително болезнено се усеща духовната криза, кризата на смисъла, кризата на идентичността и кризата на вярата и ценностите. Бих искал да спомена някои от нейните характеристики: липса на обединяваща идея; живот без цели и идеали; загуба на доверието между хората, отчужденост; нихилизъм, подчинен изцяло на духа на отрицанието; груб индивидуализъм и безразличие към обществените интереси; комерсиализация на изкуството и постиженията на културата и науката; масова десакрализация и дехуманизация и пр.
В такава ситуация сред хората се наблюдават различни типове поведение. От една страна непримиримост, съпротива и опозиция спрямо реалността и от друга – отчаяние и униние от картината на действителността и проповядване на мрачни умонастроения чрез литературата, изкуството и културата.
Нека да хвърлим бегъл поглед върху творбите, създадени през периода от 90-те години до наши дни, за да придобием определена представа за това. В творби на мнозина творци блика вътрешен бунт срещу корупцията, престъпността, насилието, социалната несправедливост, бездуховността, чувството за безизходица и т.н. Някои писатели, бивши активисти на управляващата преди 1989 г. партия, анатемосаха публично членските си книжки, други размахаха скорострелно съчинени индулгенции за „дисидентско” минало, омаскарявайки вчерашни свои първи приятели и съидейници, братя по перо, за да се харесат на велможите на новата власт. „Болезнен въпрос, защото всички правителства на прехода, на безкрайния преход, се обръщаха само към избрани от тях творци, които да обслужат някакви техни интереси за даден момент. Като цяло, обаче, художествената интелигенция беше подложена на целенасочено низвергване, унижаване, смазване - както с финансови лостове, така и с явно пренебрежение и незачитане”, сподели в личен разговор поетесата Павлина Павлова.
У трети изригна озлобеност, разочарование от всичко. Има и автори, които за да удавят мисълта в своите мрачни видения, заеха позата на обидени, че са изоставени като таланти. Те се отдадоха на една дълбока вътрешна болка, причинена от разкъсаните нишки с реалния живот. „Някои от талантливите автори се затвориха в себе се, объркани и смутени, омерзени от поведението на довчерашните си приятели и колеги, които светкавично пренаписаха биографиите си и още по-светкавично се наредиха в редиците на властимащите, започвайки настървено да заклеймяват онова, на което довчера раболепно са служили. Освен талант, който е от Господа Бога, творецът притежава и морал, и съвест, и гражданска позиция, гледа освен с очите си и със сърцето си. Не прочетох нито една декларация на представители на художествено-творческата интелигенция, заклеймяваща или поне изразяваща несъгласие с определена политика на правителството или парламента, или съзнателно насажданото пренебрежение към дейността и значението на тази интелигенция. Нито един писателски глас от трибуната на народното събрание не призова тревожно за създаване на закон за българския език, който заприлича на локва, за статуса (социален) на българския творец”, ми каза литературният критик Благовеста Касабова, когато я помолих да коментира темата.
Бих искал да спомена, че сред големи групи от населението вярата в разума се замени с търсене на спасение в спиритуалистични и окултни вярвания, както и в суеверия, свързани с мистики и магии. Това също намира място в много от художествените произведения.
„Ние, вечните Донкихотовци, продължи мислите си поетесата Павлина Павлова, жалки в очите на управляващите, тънещи в мизерия, оставени на "самиздат", но съхранили гордостта и своята лична независимост. Вместо художествената интелигенция да бъде духовния водач в трудния преход към демокрацията, се превърна в нещо като нейно доведено дете, а тя започна да се държи като мащеха, напълно забравила, че стотиците измъчени очи на творците я наблюдават внимателно, запомнят нейните грешки, изтръпват от нейните уродливи проявления”.
Въпреки всичко, много творци продължават да отстояват своите идеали и възгледи чрез талант и активна гражданска позиция. В произведенията им се наблюдава не само отрицанието, но и перспективата, не само разочарованието, но и вярата за по-добри времена. Техният глас се чува, а този глас винаги е бил име на светлината и винаги – в защита на народа и културата ни. Българските писатели по традиция говорят дълбоко с човешки език – езикът, който в момента е крайно необходим не само на нас, но и на останалата Европа. Чрез българското слово писателите както никога досега получават възможността да преобразуват разединението в хармония и да продължат градежа на духовните мостове между хората.
Малко е да се каже, че съвременната българска литература притежава силни и интересни пера. Книгите им обаче се държат в изолация от читателите – за разлика от ония посредствени и уморителни четива, които се рекламират с пълна пара под път и над път. Нека не се заблуждаваме! Ние превеждаме индонезийска, бразилска, патагонска и каква ли не литература, а колко и кои наши автори са преведени на съответните езици? Как тогава да заемем нашето законно полагащо се място в европейското литературно пространство?
Известно е, че позитивният образ на една страна е безспорен капитал за самата нея. В глобализиращия се свят е изключително важно всяка страна да има приемливо лице, за да се различава от другите идентитети, да се популяризира и възприема на международната сцена. Това може да се постигне и чрез силата на художественото слово. Имаме великолепни постижения, които трябва да видят бял свят извън България. Тогава другите сами ще ни потърсят.
Вярно е, че у насне са достатъчни наличните литературни издания. Нашите писатели пишат – талантливо и много. Но само „Словото Днес”, „Новият Пулс”, „Пламък”, „Знаци”, „Везни”, „Проглед” и още няколко литературни издания са крайно недостатъчни, за да публикуват всичко, което да заслужава интерес. Заслужава да се отбележат усилията на екипа на електронното литературно списание „Литературен свят“, което продължава да популяризира българската литература.
Храбростта и достолепието на истинската култура, изкуство, наука, литература намират израз не само в способността да се отхвърли порочното настояще, но и да се формулират парадигмите на неговата алтернатива. Затова бих искал да задам главния въпрос и да се опитам да търся неговия верен отговор. Той е за какъв преход става дума? У нас почти няма политик, който да не признава, че така нареченият преход е сбъркан.
В какво обаче е сбъркан той? Първо, в самата си предпоставка, защото, както тези, които наричат себе си архитекти на прехода, така и онези, които ги изместиха и тръгнаха по техния път, подчиниха целия си ентусиазъм за лично облагодетелстване. Поради това те бяха лишени в корена си от способността да формулират вярната посока на прехода и неговата алтернатива. Защото историята показва, че не всяка промяна представлява алтернатива на статуквото. По въпроса за архитектите. Има ли ги? Не ги виждам. Както беше отбелязано преди малко, у нас не толкова политическият дисидент, а талантливият и критично настроен писател или художник беше истинският политически съперник на властта; „в епохата на комунизма непокорният поет беше основна опозиция на тоталитарния Политик.“ Би могло да се каже (това се подчертава и признава от мнозина), че ние не направихме кой знае или по-точно най-малкото усилие да разклатим властта преди 1989 година, камо ли да я съборим. За разлика от нас, унгарците си имаха 1956 година, когато на 24 октомври 500 хиляди съветски военни потушиха въстанието в Будапеща. Чехите имаха Александър Дубчек и 1968-а, когато на 20 август танковете на Варшавския договор потушиха „Пражката пролет”. Поляците си имаха Лех Валенса и профсъюза „Солидарност”, които през 1981 година започнаха активно да протестират срещу комунистическия режим. По това време ние сякаш се спотайвахме. Чак след 1989 година изпълзяха така нар. дисиденти, които ни обясняваха как са се борили срещу тоталитаризма и авторитаризма. Необходимо е да се подчертае, че дори не се намериха „чекмеджета”, камо ли в тях стойности творби, които да критикуват предишната власт, а и мнозина автори се престориха на дисиденти.
Алтернативата на всеки преход трябва да бъде движение към светлината на отдалечаващото се добро. Ако целта на „революцията” бе да се преодолеят пороците на режима преди 1989 г., то това което следва в неин резултат би трябвало да бъде демокрация. Но тук трябва да се съгласим с всички онези, които твърдят, че нашият преход е сбъркан. Ето защо не смятам, че това, което понастоящем става в България е алтернатива на това, което трябваше да си замине и да се замени с нещо ново. И тъкмо тази противоречива природа на прехода е причина за неестествените явления в нашия живот.
Крепи ме вярата, че сбърканият преход най-сетне ще измине своя зимен поход. И ще ни затрупа вихърът на светлината. Сега си мисля, че е дошло времето на този вихър на светлината, който ни дава основание да предположим, че завършва една епоха и започва друга и че сгрешения преход ще се замени с нова философия, която ще помогне на човека да оцелее по време на тази криза, в която изпадна човечеството. И ще се установи нов световен ред, коренно различен от настоящия, довел човечеството до днешното критично състояние. Онзи световен ред, към който хората не са престанали да се стремят, защото в него виждат универсалните принципи на човешкия живот: разум, хуманизъм и солидарност.