/Поглед.инфо/ По въпроса за държавния суверенитет в България се говори малко, пише се още по-малко, а се действа най-малко. Явен национален когнитивен дисонанс.

Затова когато бившият комисар по разширяването на ЕС Юрген Ферхойген разказа в предаването „Панорама“ на Канал 1 на БНТ от 14.06.2019г., как България е заплатила за влизането си в ЕС с част от енергийния си суверенитет, НИТО ЕДИН БЪЛГАРИН НЕ ВЗЕ ОТНОШЕНИЕ. Закъснялото с 12 години признание повдигна завесата за някои упорито премълчавани истини в България. Още докато се повдигаше обаче завесата, тя отново се спусна, нещо твърде характерно за обществените проблеми през последните три десетилетия в нашата страна. Господин еврочиновникът с най-големи заслуги за приемането ни в ЕС заяви, в пряка реч, ни повече ни по-малко следното:

Еврокомисарят Юрген Ферхойген винаги се чувствал неудобно при споменаването на въпроса за АЕЦ „Козлодуй“, защото някои европейски страни, чийто реактори били по-опасни от реакторите в АЕЦ „Козлодуй“, поставили тогава условие за приемането на България в ЕС - затварянето на българските реактори.

В опит да намери равновесната точка между своята лична отговорност и отговорността на въпросните европейски страни, Комисарят заяви, че този въпрос не зависел от Комисията на ЕС, а от държавите –членки.

Уважаеми колега Ферхойген, десетилетният ми дипломатически опит от неедно присъединяване на моята страна към международна организация, ми дава основание да се усъмня в истинността на вашите аргументи. В десетилетната дипломатическа практика на ЕС, преговорите за присъединяване с държавата – кандидат се водят от Комисаря по разширяването и неговия екип. Той определя модалностите на преговорите, преговаря и предлага постигнатото споразумение за одобрение на Съвета на ЕС. Правило почти без изключение е, че онова, което Комисарят е постигнал става позиция и на Съвета. Такъв именно е случаят с Комисаря Барние и споразумението по БРЕКЗИТ с Великобритания. Действително, всяка страна-членка има право да изрази становището си по присъединяването на даден кандидат, но ЕК не е безгласна буква и има немалки възможности да се противопостави на крайни, екстремни позиции на отделни страни- членки, когато те не съответстват на правото на ЕС и неговата константна преговорна практика.

Поради това, не вярвам професионално на вашето закъсняло извинение с днешна дата. Преди 12 години вие и вашия екип оказахте огромен натиск върху преговорния екип на България по присъединяването, да приеме условието за затваряне на първите четири блока на АЕЦ „Козлодуй“. По-късно стана известно, че ЕК не е поставяла условие за затварянето на блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Не можем да не забележим, че по отношение на България бе приложена старата латинска сентенция : „Което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика“. По този казус, на моята България бе отредена ролята на бика и тя не е забравила това.

Действително, ЕС предостави финансова помощ за преждевременното затваряне на реакторите, но България е нетен губещ с милиони долари след тази операция.

Разбира се, българското общество следва да потърси отговорност по случая не от комисар Ферхойген, а от българския екип и от българското правителство. Най-малкото, по смисъла на нашата прекрасна поговорка: „Не е виновен този, който е изял зелника, а този който му го е дал“.

Отговорността произтича от това, че ръководството на преговорния екип и правителството направиха недопустими отстъпки от националния суверенитет по отношение условията за присъединяване. В случаи като горния, те отстъпиха дори с цената на нарушение на Конституцията, законите на страната и съдебната практика. Най-емблематично в това отношение бе затварянето на блокове 3-ти и 4-ти на АЕЦ „Козлодуй“ през 2006г., в нарушение на Решение №164/09.01.2003г. на ВАС, три-членен състав, потвърдено с Решение №3044/28.03.2003г. на ВАС, пет-членен състав. И това не беше единственото нарушение на суверенитета и отстъпление от националните интереси в хода на преговорите за присъединяване.

Нека ми бъде простено, но тук ще приведа още нещо любопитно от богатата политическа биография на комисар Юрген Ферхойген, пряко свързано със суверенитета на България. Става дума за казуса на 17-те български моряка на м/к ХЕРА, който на 13.02.2004г. потъна в турски териториални води. Става дума за изясняване съдбата на 17 български моряци, за което България замоли ЕК след присъединяването ни към ЕС. Смея да твърдя, че и до днес в Черноморската столица на България - Варна няма по-голяма морска болка от съдбата на екипажа на „ХЕРА“. По случая лично аз водя три съдебни дела – в България, Турция и Страсбург и истината в последна сметка ще бъде извадена на бял свят. Но в случая става дума не затова, а за отношението на Комисар Ферхойген към българския суверенитет и свързаните с него права на суверенитета, и на първо място защитата правото на живот на българските граждани. В последните няколко часа на последния ден от мандата си като комисар, Гюнтер Ферхойген представи неверен отговор на ЕК на парламентарно запитване от Партията на „зелените“ в ЕП по този казус. И още по-неразбираемо – този отговор не бе съгласуван с Председателя на ЕК Романо Проди. Според писмен документ на ЕК с подписа на комисар Ферхойген, ЕК нямала никаква информация за инцидента с м/к ХЕРА. В същото време, според Паоло Бергамаши, Секретаря на „зелените“ в ЕП, сателитният център на ЕК в Терахон, Испания, е направил космически снимки на случаят с „ХЕРА“ на входа на Босфора в Черно море.

Подобно поведение на комисари в ЕК по-скоро прилича на поведение на евроначалници, отколкото на европейски политици. Напомням всичко това, защото той има непосредствена връзка с една от причините за дълбоката си институционална и политическа криза на ЕС днес. Чувството за разминаване на националните цели на страните-членки на ЕС с целите на Съюза породи мощно обществено движение на евро-скептицизъм, стигащо до желание за отделяне от Съюза именно заради подобна политика на евробюрокрацията а-ла Ферхойген. За едните – национални интереси, за другите – отказ от своя държавен суверенитет и правата, присъщи на суверенитета. Процесът БРЕКЗИТ е безспорно доказателство, че ЕК днес прилага към Великобритания друг стандарт отколкото към България тогава. Подобни флагрантни нарушения на принципа на равенство между страните-членки подкопа доверието в ЕС. В резултат, днес на територията на Съюза все по-силно звучи девизът „Италия преди всичко“, „Франция преди всичко“, „Унгария преди всичко“, „Полша преди всичко“, „Австрия преди всичко“, „Германия преди всичко“.

Последните няколко години този девиз преживява световен ренесанс, израствайки до водеща външно-политическа доктрина на САЩ на Доналд Тръмп, ИТАЛИЯ на Матео Салвини, УНГАРИЯ на Виктор Орбан, ФРАНЦИЯ на Мари Льо Пен, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ на Борис Джонсън.

На изборите през май 2019г. той се превърна в основното предизвикателство пред бъдещето на ЕС. Единствено българските управляващи предпочетоха да замълчат по екзистенциалните въпроси на ЕС. Това се набива на очи от предизборните платформи на партиите, коалициите и независимите депутати. Нито концептуално, нито аналитично, нито емпирично, те не доближиха България до съдбоносния императив на ЕС: съвременният държавен суверенитет в условията на съюзно членство. Нашата външна политика остана в детската градина на международната политика, където пребивава вече над 25 години.

На този фон обаче се случи нещо доскоро немислимо - българската улица и Фейсбук започнаха да взимат нещата в свои ръце. Изнервен от политическата безпомощност на своята държава, народът започна да предявява своя народен суверенитет. Все по-често отстъплението от държавния суверенитет е компенсирано от настъпление на народния суверенитет.

Първият обществено значим случай бе реакцията срещу натрапваната ни отвън Истанбулска конвенция. Вторият подобен случай беше с Пакта за миграция. Последва реакцията срещу Стратегията за закрила на детето 2019-2030г. Днес почти всеки по-голям обществен проблем търси своето решение не през институциите на държавата, а през волята на Улицата. Обществената мобилизация в името на оцеляването на нацията запозна да стряска политическия еснаф. Може би е рано все още да се говори за истински обществен инстинкт, но първите прояви са вече налице и стават все по-устойчиви. Посягайки върху свещените права на родителите да отглеждат и възпитават своите деца, родният политически еснаф най-накрая „успя“ да енервира националния инстинкт за самосъхранение. Убедена в консуматорския индивидуализъм и липса на елементарна почтеност на управляваща страта, Българската улица започна да „законодателства“ в социалната сфера, здравеопазването, лекарствената политика, екологията, опазването на границата, борбата с незаконната миграция, етническата престъпност и др.. И в много случаи, се оказа по-далновидна от Кабинетите на властта. Гласът й достигна дори до Страсбург. На моменти, там нейният глас се чуваше по-силно отколкото гласа на родните евродепутати, изтънял от комфорт, самодоволство и ориенталска наслада, на онези, които придобиха навика да изпускат самолета преди гласуване по важни за България точки от дневния ред в Европейския парламент, като пакета„Мобилност“. Разслабени от удобството на своя статут, нашите родни „герои“ започнаха да се успиват и да пропускат гласуването дори тогава, когато се засягат интересите на 150 000 българи, които изработват около 17% от БВП на България. Едни решили да изпуснат самолета, други – да гласуват за социалните права на шофьорите на ТИР-вете, трети – да покажат патриотично отношение като пропътуват в кабините на камионите разстоянието София-Страсбург. И в резултат на това, както имахме възможност да се убедим лично, всички вкупом „отстояха“ държавния суверенитет в условията на съюзно членство... Да не вярваш .!!!

На това място, думите стават твърде слаби, за да изразят цялата „признателност и благодарност“ на избирателите към техните безпросветни избраници.

Става очевидно, че чувствителността на българина към проблемите на суверенитета отдавна е изпреварила тази на неговото депутатско представителство. „СИТ ТЪРБУХ ЗА НАУКА ГЛУХ“, както беше написал Радой Ралин под карикатурата на Борис Димовски, във великите „ЛЮТИ ЧУШКИ“.

Затова, драги българи, при днешния хронически дефицит на заинтересовани политици, очевидно се налага ние с вас сами да започнем да се учим на суверенитет и да учим своите недоучени политици. Днес те нямат възможност за самообразование, защото цялото им време месеци наред е заето с проверките на КПКОНПИ и Прокуратурата по техните тризонети и Къщи за тъщи.

Първото, което трябва да знаем е, че светът днес преживява Ренесанс на старата доктрина за суверенитета на държавата, създадена от французина Жан Боден още през 16 век. В основата на това не са случайни политически събития, а обективните процеси на глобализация в съвременния свят, които по същество не са нищо друго освен известната от столетие концентрация на власт и капитал. И като стария двулик Янос, глобализацията от една страна развива съвакупното човешко познание, световната икономика, науката и технологиите, но от друга стимулира до крайност човешката алчност, стремеж към власт, пари и привилегии. Определени сили посегнаха вече не само към националното, но и към световното икономическо и финансово пространство. За тях държавният суверенитет и неговите атрибути – граници, територия, дипломация, правосъдие, финанси, икономика, образование възпитание на младото поколение, и др., са само една „досадна“ пречка. Поради това, срещу него отдавна се води истинска съвременна война, с най-изтънчени и перфидни идеологически, политически, икономически и финансови средства.

Става дума за борба между два мощни процеса – на концентрация на собствеността в глобален мащаб и опазване на собствеността в национални рамки. Сблъсъкът протича по линия на държавния суверенитет. Той произвежда тектонични размествания в световната икономика, които ще доведат до отслабването на едни икономики за сметка на други.

Този проблем засяга всички нации. В ЕС спешно се търсят съвременни решения. Критично важно и ние да намерим своята българска формула за държавен суверенитет в условията на съюзно членство.

Проблемите на българския суверенитет са разностранни. Изначалната негова слабост е концептуалната. Българската политическа и правна наука категорично подценява този проблем. Суверенитетът у нас не е разработен като правна концепция. За него се говори по принцип, говори се безсъдържателно. Той не се обсъжда, не се разисква, не се изследва, не се регулира, фактически не се познава и в повечето случаи не се защищава.

Суверенитетът не стои като реален проблем на вниманието и на държавата. Преди време, имах възможност да кажа, че българският суверенитет е преобладаващо номинален, формален, бланкетен, политически фригиден. За българските политици и държавни служители той съществува единствено вербално. Те не са наясно с неговото действително съдържание, елементи, регулативни граници. Поради това не само не го защищават, но и го нарушават било от незнание, било от незаинтересованост. Огромна слабост на Конституцията на Република България е, че не е извела защитата на държавния суверенитет в конституционно задължение на българския гражданин. Нашите граждани, общественици, политици не носят съдебна отговорност за нарушаване на държавния суверенитет.

Съществуващият днес държавен суверенитет на България е декларативен, вербален, а не регулативен. Достатъчно е да се анализира Конституцията, за да се види цялата повърхностност на българското разбиране за суверенитет. Същото се отнася и до Националната програма на развитие 2020, в която суверенитетът не е споменат нито веднъж, камо ли да бъде посочен като фактор на развитието на нацията. Реално погледнато, българският суверенитет е политически ограничен, понякога до степен на отнемане. Трябва ли да даваме примерите с провала на проекта „Южен поток“, АЕЦ „Белене“ и процедурата за закупуването на бойните самолети Ф-16. Същото се видя, и при намесата през 2018г. и 2019г. , когато значителна група чуждестранни посланици в България счете за възможно да подкрепи СОФИЯ-ПРАЙД - публични проява, нарушаваща правовия ред в България (Конституцията на държавата, Решение на Конституционния съд) и игнориращи позицията на българския държавен глава и четирите основни религиозни вероизповедания в страната.

Дори в малкото случаи, когато български държавници застанат в защита на държавния суверенитет, те не разполагат с необходимия арсенал от правни и политически аргументи, с национална доктрина и утвърдена на държавно ниво политическа линия на поведение. Национална болест е български политици да заемат противоположни становища по едни и същи въпроси, свързани със суверенитета и правата, произтичащи от него. Тези „дребни затруднения“, разбира се, не тревожат преобладаващата част политическа прослойка, за които понятието „държавен суверенитет“ е неповече от акселбант на протоколния редингот.

България от 2019г. не само няма своя политика в тази насока, но и не изучава опита на другите държави. Българският законодател, в своята преобладаваща част, дори не е чувал за съществуването на някои гаранции за държавния суверенитет, както и за някои форми на контрол за неговото опазване, като например специална парламентарна комисия по въпросите за суверенитета и независимостта на държавата в някои парламенти по света. Но когато се наложи, бодро срича и по тази тема.

При липсата на отношение от страна на науката и държавата, не е чудно че нашето общество не припознава суверенитета като обществена ценност. Категорично доказателство за това бяха данните от едно социологическо изследване през 2019г. , според което днес около 50% от българите няма да излязат да защитят своята страна в случай на външна заплаха. Може ли да има по-категорична проява на днешния песимизъм на българите по темата за суверенитета. Българите днес не са готови да заплатят каквато и да било цена за отстояване на своя суверенитет и правата, свързани със суверенитета, защото асоциират суверенитета с управлението на днешната управляваща прослойка. Ситуацията крие сериозни рискове. Рано или късно този песимизъм ще се превърне в нещо драматично за политиците. Тогава мнозина ще съжаляват, че не са разбрали предупреждението на народа.

Ключът към разгадаване на националния песимизъм към държавния суверенитет се крие в днешната външна политика на България. Тя е изградена основно върху двата кита – съюзните задължения и националните интереси. Прецизният баланс между тях все още не е намерен. Това ще бъде трудно постигнато, дори поради обстоятелството, че съюзните задължения по линия на ЕС и НАТО са ясно регламентирани в съответните международни договори, докато задълженията, произтичащи от държавния суверенитет остават без своя легална дефиниция и регулация. Празнотата се чувства осезаемо. В тази връзка, ми се иска да предложа един първи опит за идентифициране на елементите на държавния суверенитет и правата, присъщи на суверенитета, който естествено не претендира за безспорност:

1. Изключителната юрисдикция на държавата върху територията на България, при върховенство на вътрешното право над международното.

2. Народния суверенитет ( цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа).

От тук произтича гарантирано право на населението на страната да определя политическата система, държавното устройство, основните насоки на развитие на страната;

3. Семейството и възпроизводство на населението.

От тук произтича изключителното право и задължение на държавата да гарантира и защищава семейството и отглеждането и възпитанието на децата като основен фактор в демографската ситуация на страната.

4. Неприкосновеност на границите и териториалната цялост на България.

От тук произтича изключителното право на нацията да опазва границите и териториалната цялост на държавата.

5. Външната политика и политиката в областта на сигурността и отбраната на България.

От тук произтича изключително гарантирано, неоспоримо, действено и ефективно право на населението да решава въпросите за присъединяване към /излизане от политически, военни, икономически и финансови съюзи на референдуми, които в последствие се узаконяват от Парламента, както и да решава въпроси, свързани с конституционните гаранции на правата и свободите на гражданите;

6. Финансова, съдебна и енергийна независимост на държавата.

От тук произтича абсолютното задължение и право на държавата да оставя реализацията на политиката в тези области на чужд контрол.

7. Самоопределение на населението на България

От тук произтичат правото на самоопределение в зависимост от желанието и интересите на мнозинството от населението.

8. Развитието на нацията.

От тук произтича правото и задължението на държавата, да защищава живота, здравето, изхранването, правата и интересите на нейните граждани с всички налични средства, да защищава нацията в областта на материалната и духовна култура.

Драги българи, образовани сънародници, професионалният разговор в България за съдържанието и елементите на суверенитета в условията на съюзно членство трябва най-после да започне. Времето не чака. Процесът на осмисляне на тази категория, на нейното изясняване и правна регулация, превръщането и реално поведение на граждани, политици и държавници е бавен и неговото реализиране ще отнеме години. Но от него зависи оцеляването на държавата и нацията. Днешният суверенитетът по Ферхойгенски е огромна тежест за нас, която ни свързва по ръцете и краката и забавя развитието на нашата страна.

За да променим ситуацията, сме длъжни да намерим начин да задължим всички държавни институции, политическата и правна наука и обществените медии, да предприемат спешно системни и координирани усилия за изграждане на патриотично съзнание, на инстинкт за суверенитет в обществото. Това не е просто молба, а призив за една друга държава, съществуваща в интерес на българина и неговото развитие. Днешната неразвита, изостанала, антисоциална държава не ни е необходима.

Заб.: Статията отразява единствено личното мнение на автора и не ангажира мнението на никакви организации или институции.