/Поглед.инфо/ Държавата и икономиката на кръстопът - след прехода и неолиберализма, кой е новият път?

Големият Франк Синатра пее в една своя песен I did it my way (Направих го по своя начин). Е, ние не го направихме по своя начин. Ние го направихме по готов модел. Буквално „подарихме” икономиката на неолибералния модел, защото е модерен, „западен”, защото така е демократично. Изтеглихме държавата като фактор, защото тя е „ретроградна”, „тоталитарна”, прави „планова икономика”. Разпродадохме активи, поставихме чуждият капитал на пиедестал. Държавата затъна в отделения й тесен периметър на бюрократ, администратор и събирач на данъци и започна много бавно да реагира на нуждите на икономиката. В прехода, който искаше да се отърве от миналото, държавата се превърна едва ли не в анахронизъм, а свободната воля на капитала - в панацея.Българиястанамалък пазар и малък производител в една много високо конкурентна среда, без да има стратегия как да се държи в нея. Отделна е темата за финансовата криза и как реагираха управленията на нея. Аз продължавам да твърдя, че философията „Дянков” на ниски бюджетни дефицити и рестрикции, бе пагубна и забави възстановяването.

Не искам да съдя политиците на прехода – и десни, и леви. Решенията, които са вземали са били резултат от много фактори и вероятно в някои случаи са нямали и право на собствена воля. За съжаление инерцията продължава. Десните и сега са застинали в неолиберализма и още се занимават с наследството на социализма. За мен е много по-важно да анализираме наследството от прехода и да решим какво правим от тук нататък.

В този текстима и вече споделяни мои идеи. Той е резултат от работата ми като министър на икономиката, от многото разговори за перспективите за държавата и икономиката, водени и в ляво, и с политически опоненти, и с представители на бизнеса – български и чуждестранен. Вероятно ще предизвика доста критики и въпроси. Но така трябва. Изоставаме със сериозния сблъсък по темата „Къде отиваме след прехода?”.

С риск да ме обявят за „ретрограден”, за „анти-пазарен”, за „анти-демократичен” аз твърдя, че капиталът може да разклати всяко правителство и всяко общество.Той може да дестабилизира управлението, проблемите на големите корпорации - да предизвикат икономически и социален срив на регионално, но и на национални ниво. До сега лявото противопоставяше на капитала само по-силни социални политики, но това единствено маскираше природата му. Лявото трябва да постави в центъра на идеите си самата икономиката и да „социализира” капитала. Нужна е нова регулация, за да бъдат преодолени огромните диспропорции в доходите, за да бъдат осигурени инструменти за просперитета на цялото общество, а не само на отделна прослойка, за да се противодейства на неравенствата.

Не отричам ключовата роля на частния капитал за развитието на икономиката, напротив.Чуждите инвестиции са изключителен инструмент за ръст, работни места, внедряване на ноу-хау. Но са само един инструмент. Устойчивостта при тях понякога е под въпрос. Корпоративната стратегия може да нареди изтегляне инвестицията от даден пазар или краткосрочен престой на този пазар, докато се изконсумира определен ресурс. А после? Резултатите – закрити работни места, увеличаване на бедността, по-малко приходи от данъци и повече разходи за социално подпомагане…

Не отричам и значението на европейските средства като силенстимул.Но те са и политически инструмент – казвам го отговорно и без да отричам тежестта им. Спирането и пускането им е често използван аргумент в политическа плоскост. Те имат и друга вече „системна” в България характеристика - затварянето на тези средства в определен кръг от активни фирми, които по много обективни и субективни причини имат потенциал да кандидатстват. А останалите? Останалите хиляди малки и средни предприятия, дежурно определяни за „гръбнака на българската икономика” остават зад борда. Защото им липсва кредитен ресурс, защото нямат капацитет, а държавата няма инструмент, с който да ги подкрепи.

Тогава стои въпросът, каква е политиката, която може да балансира, която може да задейства защитни механизми срещу това да разчитаме само на волята на външните инвестиции – частни или европейски.

Отговорът с най-голям потенциал за мен е: чрез много по-активна роля на държавата в икономиката.Убеден съм, че въпреки всички изкривявания и пороци, тя е факторът, който да стабилизира и даде импулс за стабилизиране и ново развитие. Поставям я като контрапункт/коректив на свободната воля на капитала и на „невидимата ръка на пазара”.

Не, не гледам назад към някогашната „държавно-дирижирана” икономика. По-скоро виждам държавата като фактор за създаването на национално отговорен капитал.Капитал, който същоработизапечалба на пазарен принцип, нодържи сметка за държавния интерес и обществената стабилност.Виждам държавата в много по-решителна роля на отговорен регулатор, на планиращ партньор в икономиката и на инвеститор – визионер

Не е ли време да се откажем от ограниченото мислене – в криза сме, малки сме, няма пари, бюджетът се задъхва, което вече няколко мандата задушава българската икономика? Бездействието в криза само я задълбочава.

Изходът – синергия от мерки, програмирани от държавата в две посоки. Първо – укрепване и разширяване на публичния сектор на пазарен принцип и второ – много по-агресивна политика за подкрепа на частния сектор извън инструментите чужди инвестиции и евросредства.

Държавата трябва да излезе от бюрократичния си ъгъл и да започне да се държи като напълно пазарен играч чрез участие в сектори на икономиката, които създават ръст и гарантират обществена стабилност, чрез всички възможни форми на собственост.Идеята за „държавен капитализъм” не е нещо ново. Той е актуално предизвикателство за съвременната икономика.Факт е, че държавите, в които се очаква най-висок икономически ръст са тези, в които присъствието се наблюдава наличието на държавни предприятия, във всеки важен икономически сектор.Немският опит и мащаби са далеч от нашите, но Германия е стабилна, включително и защото успя да запази държавното управление в ключови сектори и компании.

В момента в България държавните компании създават около 10% от БВП на страната и осигуряват около 10% от заетостта и очевидно това ще продължи да е така в следващите години.

На публичните предприятия у нас не трябва да се гледа като на пасив. Напротив, чрез промяна на регулаторната рамка, за да се избегнат всякакви изкривявания на пазара, те трябва да станат нормални пазарни, стопански субекти, равностойни партньори на частния сектор.

Присъствието на държавни компании във всеки един важен икономически сектор ще са не само предпоставка за елиминирането на монополите, но и генераторна растеж, заетост и конкурентна цена на произвежданите стоки и услуги. Те трябва да станат и инструмент за експанзия на национален капитал на външни пазари. Да припомням ли, че ЧЕЗ всъщност е дружество с държавно участие?

Маржовете на печалбата на телекомите, частните електроцентрали, хранителните вериги, доставчиците на комунални услуги и т. н. у нас са в пъти по-високи от маржовете, на които същите компании оперират в централна и западна Европа. Създаването на държавни компании, конкуренти на така създадените монополи в изброените индустрии ще нормализира нормите на печалба, увеличи конкуренцията и в крайна сметка чрез реализираните по-ниски цени за потребителите ще освободи разполагаем доход, така нужен да се раздвижи потреблението. Защото статистическите данни са интересно четиво, а те сочат, че делът на потреблението във формирането на БВП в България през последните 10 години е 65-70%.

И за да е максимална прозрачността и ефективността на управлението на новите компании със собственик държавата те могат да бъдат листвани за борсова търговия. Така се постигат две цели – ангажира се външен, не-държавен ресурс за създаването и функционирането на тези компании и се подкрепя връщането на капиталовия пазар като алтернативен източник на финансиране на свиващата се откъм активност банкова система.

За да се модернизира публичния сектор е нужна смелост и излизане от клишето. Още по-голяма смелост и визионерство трябват, за да бъде подкрепен българският бизнес, за да бъде насърчено създаването на български индустриален капитал, който да влезе в ролята на контрапункт и на гарант за стабилността на икономиката.

Тезата за българските малки и средни предприятия като гръбнак на икономиката, а и като носител на индустриализацията, се превърна в клише, както и „вдигането” на този гръбнак с евросредства. Сериозният риск е, че той е почти пречупен, а само с „евро-панацеята” „реанимацията” му е невъзможна. Проучването на критичните проблеми в сектора извежда на преден план един основен - липса на адекватен достъп до финансиране. Не просто финансиране при добри условия, а изобщо невъзможен достъп до финансиране. Причината - малките и средни фирми не могат да предложат достатъчно високи обезпечения на фона на високите изисквания от страна на финансиращите институции. Тази „спирачка” е комбинирана с не достатъчно амбициозната и проактивна работа на създадените с държавно участие институции за подкрепа на този тип компании. Ключово за липсата на ръст в този най-масов сегмент от икономиката, е именно липса на секторна политика за финансовото му подпомагане. „Смелостта” на държавата до сега стигаше до „намаляване на бюрократичната тежест”.

Последната възможност за българския бизнес, който не може да отговори на исканията за високи обезпечения, е да се обърне към Българска банка за развитие (ББР) и към Националния гаранционен фонд (НГФ).

Точно тук започнахме реформа и тя трябва да продължи. Може да бъде създаден гъвкав и работещ механизъм, така че ББР и НГФ да влязат напълно във функцията си на държавен подкрепящ партньор.

За целта би могло да се промени самата структура на НГФ. Държавата може да си запази 51% от фонда, за да провежда и контролира политиките в сектора, които да доведат до увеличаване на МСП и участието им във формирането на брутния ни продукт.Останалите до 49% могат да бъдат оставени на местни банки и други финансови институции.Преструктурирането на НГФ е възможност държавата да привлече допълнителен ресурс от банки, инвестиционни фондове, дялови инвеститори, които да участват посредством НГФ във финансирането и подкрепата както на отделни проекти на МСП, така и на ПЧП проекти.

Бих отишъл и по-далеч – създаване на Национален финансов холдинг обединяващ ББР, НГФ, Българска агенция за експортно застраховане, Националния инвестиционен фонд. Такава структура ще даде възможност БГ компаниите на едно място, с минимални бюрократични спънки и тичане от гише на гише и от институция до институция, да получат дялово или кредитно финансиране за своя бизнес, а след тях - факторинговово и накрая застраховка на реализирания износ. Едно такова концентриране е не просто желано, а би допринесло за по устойчивия и безрисков растеж на компаниите, на които ще разчитаме да изведат икономиката до ново, по устойчиво и конкурентноспособно ниво.

Отчитайки агресивната политика по увеличение на държавния дълг и липсата на икономически растеж, съответно натиск върху държавния бюджет, от огромно значение е да се мобилизират всички възможни източници на финансиране, за да може да бъде изградена и модерна инфраструктура, която да служи като първа стъпка към икономическия просперитет.

Издаване на инфраструктурни облигации от ББР и специално създадени проектни публични дружества за финансиране и управление на инфраструктурни проекти – никой от досегашните строители на магистрали и бенефициенти не се осмели да задейства такава възможност и да излезе от удобното русло на европарите.

В момента инвеститорите с дългосрочен капитал - застрахователи и пенсионни фондове, както и множество инфраструктурни инвестиционни фондове имат ресурса и настройката да инвестират дългосрочно, стига да имат подходящо структуриран продукт. Например – облигация. Категоричен съм, че никога не е имало по-подходящ момент да създадем един устойчив механизъм за финансиране на българската инфраструктура, като разчитаме вече и на капиталовите пазари в Европа, а не само на европейските програми, крайно недостатъчни като сума и прекалено разтеглени във времето. Крайно време е да станем малко по-амбициозни.

В крайна сметка очаквания ефект ще е превръщането на местния капиталов пазар в търсено място за инвестиции, като същевременно ще се увеличат значително инвестициите в инфраструктура.

Транспортни и енергийни проекти са повече от подходящи за инфраструктурни облигации, но сектори като широколентов интернет, информационни технологии, комуникации също биха могли с лекота да привлекат инвестиции, ако използват модел, в чиято основа е този с инфраструктурните облигации.

Тази секторни инициатива не цели елиминирането на финансиране от донорски програми и банки, което е единственото в момента. Нейната цел е да допълни възможностите за изграждане на модерна и адекватна инфраструктура без да разчита само и единствено на бюджета

И накрая - трябват ли ни национални, държавни инвестиционни инструменти? Никой до сега, преди кабинета „Орешарски”, не се бе осмелявал да отговори на този въпрос и да отдели публичен ресурс, да го организира и насочи към регионалните икономики, както го направи държавата чрезпрограмата „Растеж и устойчиво развитие на регионите”, която разпредели 500 млн. лв. за проекти на 173 общини с цел подобряване на инфраструктурата и качеството на живот. Въпреки всички политически атаки страната ни продължава да има нужда от своя национална инвестиционна програма, осигурена от Национален инвестиционен фонд, формиран с европейски и държавни средства, както и с пари от търговски банки. Късогледото обяснение за бюджетни ограничения не важи.

Темата за това какво правим в икономиката и как го правим за съжаление остава в страни от политическото ежедневие, което живее от скандал до скандал, от избори до следващите избори. Девалвацията на политиката като цяло всъщност трябваше да е теза в началото на този текст, но е подходяща и за отворен край. Темата, за политиците, от които нищо не зависи, защото те се плъзгат по повърхността, създадена „от вън”, от фактори извън политиката, носи опасен заряд. За сега той е в ръцете на политиците и вместо да жонглират с него, би било добре да предложат на обществото си конкретен дебат за икономиката. Преходът свърши, системата, която го подхранваше се изчерпа, теренът е свободен за сериозни предложения.