/Поглед.инфо/ В поредицата от предсрочни избори, главно проявление на българската политическа криза, избирателната активност продължава трайно и еднопосочно да намалява. Всички „анализатори“ по националните медии традиционно ни обясняват, че по този начин видите ли избирателите „наказват“ политиците. Още по-сигурно е, че има огромна група български граждани, които много силно и много наивно вярват, че това наистина е така.

Става все по-малко модерно да се дават за пример т. нар. „развити западни демокрации“, но все пак е хубаво поне от време на време и за сверяване на часовника да имаме поглед върху „чуждестранния опит“. Интересното при тях е, че именно в кризисни периоди, когато големи маси от хора изпитват сериозни и особено материални проблеми, там избирателната активност се повишава. В България се случва точно обратното и това е признак по-скоро на примирение и търсене на решения в рамките на традиционния за нашите географски ширини подход на „спасяване поединично“.

Но за отказа от гласуване на хората и наивното вярване, че така „наказват политиците“ можем наистина и този път с основание да търсим причината в развитието на страната ни през онези 45 години преди 1989. Тогавашният режим по свои вътрешни причини, най-вече идеологически, системно на всеки избори полага усилие за увеличаване на активността на гласоподавателите по възможност дори над задължителните 99,99 процента.

Стремежът на тогавашния политически елит, на партийната номенклатура, към максимална активност при гласуване е оставил траен отпечатък в народопсихологията ни и дори по-млади и не помнещи онова време хора продължават безкрайно наивно да вярват, че ще накажат Борисов, Пеевски или някой друг като просто не отидат до урните да пуснат гласа си.

Тази наивност е много далеч от обективната истина. Системата от преди 1989 година, която изисква голяма мобилизация на гражданите за политическо участие – от гласуване, до редовно ходене по манифестации, вече я няма. В условията на демокрация, дори и при формално задължително гласуване, на практика няма политическа сила, която да отдава особено значение на избирателната активност. Казано накратко – на политиците и най-вече на политическото статукво не му пука дали вие гласувате.

Нещо повече, хипотетично от по-масово гласуване имат интерес партиите, които разчитат за своето финансиране в по-голяма степен на партийните субсидии. Последното означава, че партиите, разчитащи на купуване на гласове, нямат интерес от по-високата активност, тъй като тази активност налива финансов ресурс в опонентите им, а и намалява относителната тежест на купения вот.

Цели 35 години след онези 45 в България политика и избори се правят задължително с пари, но между кандидатите и партиите, които просто събират пари за агитация и тези, които купуват гласове има една съществена разлика. Купеният вот струва повече, но и партиите, политиците и „политическите проекти“, които разчитат на него, в много по-голяма степен гледат на политиката като бизнес. Купеният глас е инвестиция, която изисква възвръщаемост.

Ако един избирател гласува по съвест, той в нашия случай най-вероятно също ще бъде разочарован от управлението, но все пак има някакъв шанс съответният политик или партия да защитава някакъв обществен интерес, а не корпоративния интерес на олигархична групировка. Когато става дума за купени гласове случаят е различен – става въпрос за инвестиция, която изисква възвръщаемост. Ако някой дава 50, 100 или 150 лева за глас, той трябва в замяна да получи повече. Тъй като е и престъпна инвестиция, нормата на печалбата трябва да бъде много над естествените 15 или 30 процента. Но колко е всъщност?

Борбата е за парламентарно представителство и на тази база влияние върху изпълнителната власт, което гарантира поне няколко възможни канала за връщане на инвестицията и генериране на печалба. Основният канал е държавния бюджет. В последните години българската държава харчи около 80 милиарда лева годишно. Със сигурност значителна част от тези пари отиват за заплати и пенсии, но дори да приемем, че от него могат да бъдат „преразпределени“ само 10 процента през обществени поръчки примерно в нечии джобове, това са пак 8 милиарда лева. Предвид честите избори напоследък, ще оставим настрана възможността при мандат от 4 години милиардите да не са 8, а 32.

Елементарната сметка показва, че за управлението на държавата са нужни максимум 2 милиона гласа. Ако всички те бъдат купени по цена дори над средната в момента, да кажем по 200 лева на глас, то контролът над управлението на държавата струва на купувачът на тези 2 милиона гласа общо 400 милиона. Той ще инвестира 400 милиона и ще генерира печалба от 8 милиарда. Става въпрос за 20 пъти или 2 хиляди процента възвръщаемост. Това на практика означава, че един купен глас много вероятно гарантира на купувача възвръщаемост от около 4 хиляди лева, ако изборите са веднъж годишно, при два избора в годината – 2 хиляди лева, а при пълен мандат от 4 години парите, които той получава срещу дадените 200 лева са 16 хиляди.

Но за наша радост поне досега купеният и контролиран по подобен начин вот на нито един избор не надхвърля дори при най-високи прогнози 150 до 300 хиляди гласа. Оттук всъщност за едрия капитал, който сам предпочита да го наричаме олигархия, започва трудното. Вместо просто да платиш 400 милиона и да напазаруваш директно трябва същите тези милиони да ги инвестираш в манипулиране на обществено мнение, както между другото се прави в уж много демократичните държави, които винаги ни се дават за пример.

По тази тема могат да се напишат отделни статии и книги, въпреки че има вече преведени на български основните произведения по темата на американските класици. Решаващото, за да стигне българския избиратели до разсъждението, че е безсмислено да се гласува и „няма алтернатива“ е по основните медии, които в пазарното общество са собственост на големи корпорации, да се излъчват „правилните новини“, да се канят „„правилните“ „независими“ „анализатори““ и на политиците, които трябва да печеля избори, да се задават едни въпроси, а на тези, които трябва да загубят – съвсем други. Сред самите политици също има такива, които трябва редовно да се канят и други, които трябва да бъдат медийно маргинализирани.

Но дори и тази политическа игра се играе по определени правила и има политици, които и с най-големия финансов ресурс не могат да бъдат медийно „изпрани“. На тях им остава само купения вот и надеждата, че някой и на 27 октомври отново ще си каже: „няма да ходя да ИМ гласувам“.