/Поглед.инфо/ Идеята за обществения характер на държавната власт произхожда от древността. На нея се основават едновременно, формулираните по време на революциите от ХVII-XVIII в. учения за народния суверенитет на Жан-Жак Русо, основан на естествените права на човека и обществения договор, и за разделението на властите на Джон Лок и Шарл Монтескьо. Които през 19 и 20 век завоюват все повече и трайни позиции, утвърждавайки се като общопризнат конституционен принцип за цивилизация и демокрация.
От този принцип логически следва, че като произтичаща от народния суверенитет по своето естество държавната власт е единна и неделима. И като такава тя не може да бъде разделяна извън и отделно от обществото, без неговото изключване от нейното реално осъществяване. Какъвто възглед ясно и недвусмислено е имплементиран в ал. 3 на чл. 1 от Конституцията. От такава гледна точка доктриналното разделение на властите по същество не е разделяне на държавната власт. А съставлява само организационно разделение между органите и институциите, призвани да осъществяват единната държавната власт, в управлението на социалната система. В което суверенът, като неин единствен действителен източник, от който произлиза и без когото при републиканско устройство реално то не може да съществува, участва винаги – непосредствено и чрез съвкупността от органите на държавна власт (ал. 2 на чл. 1 от Конституцията).
Концепцията за разделение на властите е формулирана от Лок и Монтескьо като гаранция срещу концентрацията и злоупотребата с власт. Нейната същност обаче предвижда не само разделянето на законодателна, изпълнителна и съдебна власт, но така също въвеждането на такива условия, при които те да могат взаимно да се ограничават чрез система на „контрол и баланс“. Последното е пряко отражение на факта за единния и неделим характер на държавната власт. Тъй като държавният апарат не действа от свое име, а от името на суверена като негов представител. Независимо от обстоятелството, че в механизма на този апарат някои от държавните органи осъществяват властта на суверена пряко по негова делегация и като такива формално се явяват представителни. А други, действащи по служба, формално да не са такива. Както и от това, че първите осъществяват реално власт, за което разполагат с предоставени им правомощия, а вторите не и поради това изпълняващи само функции.
Без да се отклонявам в разглеждането на различни аспекти в теорията за държавния апарат и разделението на властите, в т. ч. доколко при парламентарна република като резултат от непряко делегиране по отношение на правителството може да става дума на „изпълнителна власт“, тук бих се ограничил по повод предизвиканите от последните действия и събития дандании единствено да отбележа неопровержимия факт, че според действащата конституционна уредба от гледна точка на институционалната система прокуратурата не е представителен и като такъв поради това не е орган на власт. А орган по служба, на който са възложени за изпълнение определени функции, визирани в чл. 127 от Конституцията. Разглеждани от такъв ъгъл действията на Министерския съвет в изпълнение на неговата дейност съгл. чл. 105, ал. 1 и 2 и чл. 106 от Конституцията спрямо прокуратурата, не биха могли да бъдат квалифицирани като намеса в независимостта на съдебната власт. А единствено като правомерен призив от страна на правителството към прокуратурата като елемент от правосъдната система да изпълнява възложените ѝ функции, с каквато компетентност то не разполага. Впрочем нещо, което може да прави който и да е гражданин като един от съставляващите суверена. Още повече Министерския съвет чрез министър-председателя и който и да е от неговия състав, които в изпълнение на своята дейност са длъжни да правят това. Тезата, че призовавайки я да си върши работата Министерския съвет с намесва в съдебната власт води безусловно до абсурда, че такава намеса върши и всеки гражданин, отправяйки тъжба или сигнал до прокуратурата за извършени престъпления.
Като оставим настрана неговата непоследователна позиция, ако не крясъците опитите на т. нар. „главен прокурор“ и пригласящите му зад неприкрито посредством внушения за нарушение на принципа за разделение на властите от страна на правителството чрез категорично и недвусмислено заявеното искане прокуратурата да си върши работата в изпълнение на възложените ѝ функции, квалифицирайки го лукаво като посегателство срещу независимостта на съдебната власт, освен издаването за липса на базисни познания от въпросните субекти за социалната структура и институционалната система на държавата, както и явна злоупотреба с право чрез противоконституционно домогване към присвояване на власт, каквато не е отредена, предизвикват само смях у всички онези, които са наясно по темата и не само очакват, а изискват както законодателната, така също изпълнителна и съдебна власт да действат поотделно и заедно така, както следва – в интерес на суверена. Защото държавният апарат е негов, а не на тоя или оня… Всеки, който без значение дали съзнателно или не игнорира този елементарен факт и действа против този интерес, създавайки пречки за дейността на която и да е от тях, подлежи на отстраняване! От само себе си, доколкото става въпрос за цивилизован демократичен подход, е разбираема наложителността от привеждане не само на законодателството, а и дейността на всички органи и институции в съответствие с конституционно установените принципи за публичния характер на държавната власт, естествените права на човека и обществения договор. За целта всеки, вкл. в каквото и да е качество и длъжност от системата на държавния апарат, действащ в защита на обществения интерес, трябва да бъде подкрепян!
