/Поглед.инфо/ През първата половина на месец юли се появи издание на „168 часа” ЕООД, със заглавие „Досие”. Под главата бе отбелязано, че това е брой 1 за 2017 г. На корицата - портрет на Тодор Живков и заглавие: “Живков без цензура - личният архив на диктатора”. Анонсите - достатъчно красноречиви и интригуващи: мистификациите с родителите, нелегалната борба, агент на Гешев, превземането на БКП... Някои от авторите на 96-те страници формат А-4 са ми известни. Други - не. Коректността обаче изисква да бъдат споменати: Иван Бутовски, Петя Минкова, Сима Владимирова, Красимир Боев, и Хортензия Маркова. Те са се напънали да сложат точката върху и-то за истината за една от най-емблематичните фигури в новата българска история. Едва ли само от журналистическо рвение.

В предговора към изданието главният редактор Слави Ангелов в кратък словесен слалом между няколко семейни факта съобщава, че “Макар и 33 години начело на държавата, диктаторът е нещастен. Това разкрива - пише Ангелов - най-добре личният архив на Тодор Живков. Почти 100 кашона с документи и снимки”... Накрая главният редактор заключава, че списанието „Досие” за личния архив на Тодор Живков е „първото от поредицата исторически разследвания”, които екипът на „168 часа” щял да направи специално за нас, читателите. И ни пожелава приятно четене.

Благодаря, си казах, и се заех със страниците. Прочетох ги. Не ме оставиха равнодушен. Нямам обаче намерение да правя анализ на написаното. Прочитът и интерпретацията на архивните данни са изначална отговорност на авторите. И на тяхната съвест. Но ако все пак вземам перото, то не е за да водя задочен дебат с публикувания текст. В него могат да се открият и верни наблюдения, и обобщения, но поръчковите заключения и коментари преобладават. В интерес на истината на места между тях се промъква някакъв неясен, може би случайно изтърван, акорд на одобрение. Някакъв тънък едва загатнат щрих на симпатия, на обективност, очевидно неразрешени от поръчителите. Зер, пред фактите и боговете мълчат. Ключовата фраза обаче, която като рибя кост заседна на гърлото ми е от поместения цитат – „Макар и 33 години начело на държавата, диктаторът е нещастен”. Не Тодор Живков. Не бай Тошо. Не както го иронизират и авторите, човекът от народа, а диктаторът!

Не се се и замислих дори да търся отговора на въпроса защо точно сега се появява Досие № 1. Разликата само от няколко букви от позорното Дело № 1 се налагаше от само себе си. За 28 години животът разби на пух и прах скалъпените обвинения и подозрения. И изкърти отровния зъб на лъжата. Онази България за 28 години беше покорила върхове в икономическото си и духовно развитие. Тази – Марианската падина на невижданата разруха. Значи си струва да се поразбърка катран, белким позамажем позора. А за тази цел най-удобен да бъде намазан с катран и овалян в перушина, разбира се, е Тодор Живков.

В началото на август прочетох и едно авторско интервю, този път не по пантофи, на прекрасната маркиза на българската журналистика - Валерия Велева. Интервюто е стара публикация в някогашния вестник „Труд”, от 15 юли 1997 г. То е придружено с пояснителна бележка за новото си появяване, която започва така: утре, 5 август, се навършват 19 години от смъртта на Тодор Живков.

Не скривам, че с интерес и симпатия дори прочетох текста. Той още навремето ми бе направил впечатление, но днес сякаш възкресяваше една своеобразна българска есен на патриарха, в която и покрусата, и горчилката, и „генетично” заложените предатели и предателства, и неблагодарността на довчерашните съпартийци и съратници не са били в състояние да помрачат едно удивително самосъзнание за отговорност пред народа, пред отечеството, пред бъдещето на държавата България. А това прощава ли се?

Стана ми чоглаво. Някакво необяснимо вълнение ме обхвана. Някакво неясно чувство за нещо, което сякаш самият аз съм преживял. И пред очите ми се появи онази сцена, когато за първи път по телевизията показаха преместването на Тодор Живков в някаква килия на следствения арест. Отпред вървеше милиционер, след него, с някакъв вързоп или одеяло, самият Тодор Живков. Камерите показваха смутените лица на още двама или трима охранители, а аз се бях вгледал и запомних изпотените му от вълнение и горест многодиоптрови стъкла на очилата. Сега четях, а стъклата на моите очила бяха замъглени. “Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, споделя Живков, е, че много хора, в това число и ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване; поколенията ще разберат, че съм посветил целия си съзнателен живот в полза на народа; че пред себе си виждах не дълъг живот, а дълг към своето отечество, който изпълних”. И по-нататък - “моята оставка беше прибързана и необоснована. За съжаление тогава не си давах сметка, че властта поемат хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада”; “който тотално ни предаде - като сравнително млад обществен строй, като военен договор, като СИВ”. А на въпроса, ако бяхте успели да спрете перестройката каква би била България днес, отговаря: “Ключът за развръзката между двата противоположни лагера беше в наши ръце, в ръцете на Москва.

Западът нямаше ключ и това го изненада. Горбачов проигра всичко. За този ключ аз съм се борил да го държим и ако бяхме успели, щяхме да направим преход, да съхраним социалистическия строй и да го преустроим към постиженията на съвременната цивилизация.”

Тогава съобразих, че много от нещата съм ги слушал от самия Живков година по-рано от цитираното интервю. Спомних си, че и тогава, както и сега, зад престорената веселост, зад убедителната твърдост и обиграност успявах да различа дълбоката ранимост на този човек, който с идеите, механизмите и похватите на своето време беше успял да пришие крилата на една увереност и самочувствие на моята младост, които бяха превърнали и мен, лишенецът - както се изразяват руснаците, недолюбваният и преследван от режима поет, в убеден радетел и участник в строителството на новото бъдеще на България. Професията ми на локомотивен машинист освен усещането или илюзията, че единствено само мъжете с лъвските сърца се раждат машинисти, ме караше да отминавам с усмивка демонстрираната литературна извисеност и зле прикрито снизхождение на мнозина от моите събратя по перо. На мен ми стигаше обаче, че виждах България като огромен слънчев експрес, като слънчогледова нива, като дом, в който мечтите се сбъдват. Колелата под мен намотаваха километри неправди и безсъници, но аз не спирах да чета натурния лист на всеки влак, който описваше съдържанието на товара във вагоните. И възхищението, че всичко това огромно неимоверно богатство е плод на труда, умението, прозорливостта и таланта на моя народ, ме караше още по-силно да го обичам и да се прекланям пред неговото бъдеще.

Препрочитам написаното дотук и макар да забелязвам, че повествуванието кривуличи между прочетено и преживяно, не мисля да изправям посоката. Преди датата на кончината на Тодор Живков и неговата рождена дата издирих и прочетох още много публикации. Няма да се спирам на всички, но две не мога да отмина: интервютата на Искра Баева и на ген. Милушев, последния началник на УБО. Но преди това няколко думи, колкото за отправка. Като главен редактор и председател на политическа партия “Нова Зора” бях поканен от организаторите на юбилейното тържество на възпоменателния митинг, който се проведе около паметника на Тодор Живков в гр. Правец в близост до спортната зала на града. Тържеството бе открито, както се полага, от кмета Никола Нитов. Пред едно петхилядно множество не само жители на Правец, а и дошли съратници, приятели и почитатели на Тодор Живков от цялата страна, кметът каза не повече от три изречения. Ще се опитам да ги възстановя по памет: Уважаеми гости и граждани на Правец, най-безспорната истина е, че на този ден в Правец се е родил Тодор Живков, който в продължение на 35 години е заемал най-високите партийни и държавни длъжности в България. Да не придаваме на този ден политическо звучене. С това приключи неговата реч и на преден план се появиха две дечица - момиченцето каза няколко думи за баба Маруца, момченцето - за дядо Христо. Всичко за около пет минути! След тях пред микрофона застана Искра Баева. Да си призная, чаках слово, не възторжено, но премерено и задълбочено, както се полага на учен и историк. Вместо това всички чухме не повече от десет думи, в смисъл, че за личности като Тодор Живков историята обикновено се произнася след дълъг исторически период – сто, сто и петдесет години!

При тези думи множеството зашумя, някои тръгнаха да поднасят цветята си и тогава гръмнаха барабаните на Елица и Стунджи. Шумотевицата обаче не успя да заглуши пошлия призив на някакъв диджей, който приканваше гостите на веселба, кебапчета и бира. По нарочно решение на ИБ на БСП партията официално не присъстваше на тържеството по случай 100 години от рождението на Тодор Живков, което, за срам, всъщност продължи не повече от осем минути. Като частни лица присъстваха Румен Петков, Кирил Добрев и Младен Червеняков. Същата сутрин, на 7 септември, Станишев летеше за Брюксел.

Сякаш слана бе осланила хората край нас. Бяхме осем души от „Нова Зора”. Седяхме около спортната зала, пиехме кафе и оглушително мълчахме. Внезапно се чух да казвам: „Имаме ли сили да проведем една достойна научна конференция за Тодор Живков?” Сякаш чакали само този въпрос, всички в хор отговориха – имаме. И я направихме. На 8 ноември 2011 г. открих конференцията в 8,30 ч, и до 19, 30 ч в зала № 7 на НДК нямаше нито едно свободно място. Залата има 380 места, но на два пъти организаторите внасяха по още осемдесет стола. Издадохме докладите в нарочна книга – „Жив пред българската история”, в тираж 2000 броя. А целият аудиозапис – на диск. Бяхме поканили седем телевизии и 12 вестника. Никъде не се появи и една дума за събитието. Книгата обаче се изчерпи още първия месец. От дисковете все още има около петдесетина броя. На събитието все пак се появи една камера. Операторът не се представи, а и тя не носеше отличителен знак за кого записва. Но където трябва, следа със сигурност е оставена, ние обаче и без този знак не се отричаме от стореното.

Ето това си припомних, докато четях интервюто на Искра Баева. Изминалите шест години изглежда бяха достатъчен срок, за да намери тя по-справедливи думи за Тодор Живков. Но тогава, в Правец, ги премълча. Не се съмнявам, че тя може да оцени истината и в голяма степен в това интервю тя го прави. В него споменава как “През 1991 г. в рамките на една комисия за отговорността и вината на БКП, бях допусната до строго пазения дотогава централен партиен архив. С моя колега Стайко Трифонов започнахме да четем документите и колкото повече четяхме, толкова повече се озадачавахме. И в един момент и двамата почти едновременно казахме: “Тодор Живков май е бил държавник”.

За Стайко Трифонов съм сигурен. Блестящ патриот и безукорен учен, той не се страхуваше да назовава истината. Притежаваше сериозни познания за фактите и процесите в историята и бе се посветил на тяхната защита. Може и да не му е мястото в това писание, но аз му дължа думи на признателност за куража, който съм почерпил от книгите му и за оценката на делото на “Зора”. Така че още едно отклонение е неминуемо.

Спомням си как малко преди да пристигне в България министър-председателят на Р Турция Месут Йълмаз, избухна поредният скандал на тема национализъм, спретнат както винаги от ДПС. Макар да бяха участвали в шумните манифестации срещу правителството на Демократичната левица, макар Ахмед Доган да бе крачил по софийските улици под ръка с Анастасия Мозер, Стефан Савов, Надка Михайлова и Иван Костов. Министър-председателят изглежда не бе удовлетворил властовите му очаквания. Костов все още не бе нарекъл ДПС проклятие за България, но се виждаше, че ги бе насмел в ъгъла. Това не му пречеше, разбира се, и с всички, които не бяха подскачали по площадите и не бяха скандирали „кой не скача е червен”, да постъпва по същия начин. За “Зора” да не говорим. Бяхме разказали истината и за 10 януари, и за 4 февруари. Изпълнителното бюро на БСП под председателството на Г. Първанов започваше заседанието си с анализ на рубриката, подписана с редакционния псевдоним Първан Добрев. Четвъртофевруарците обаче не си поплюваха. По настояване на неосъществения министър-председател Николай Добрев и душеприказчикът му Богомил Бонев, министърът на транспорта Вилхелм Краус бе заповядал уволнението ми като главен редактор на сп. “Железопътен транспорт” по най-тежките възможни параграфи на Кодекса на труда. Седях в стаичката на “Зора” в Полиграфическия комбинат: сам, ни компютър, ни редактор, а за пари въобще нямаше смисъл да бъркам из джобовете си. Помня, че се бях върнал от склада на разпространителската фирма “Семир” ни жив, ни умрял. От пода до тавана видях наредени неразпечатаните пакети с вестник „Зора”. Недоумявах какво се е случило. Дотогава “Зора” имаше завидна продаваемост, а това бяха едни от най-силните ни броеве. Вратата се отвори и влезе Стайко: малко над среден ръст, цветна риза, кожено яке, буен перчем, който закриваше наполовина високото му чело. Усмихна се някак свенливо и попита може ли да седне. Виждахме се за трети или четвърти път, но аз бях чел книгите му, пък и станеше ли дума за него и Илчо Димитров, и Николай Генчев се отзоваваха само в превъзходна степен. Приемах го направо за съратник. Като разбра дерта ми, само се усмихна и рече: „Това е само началото, нататък ще става все по-лошо. Никога не е било време за истината, но днес тя е напълно беззащитна”. Личеше си, че е огорчен. Сподели, че в някакъв учебник е поместен урок за междуетническите отношения в България по времето на социализма и че той е неговият автор. Алармата, вдигната от ДПС, намираше, че е ход, чрез който етническата партия, чрез министър-председателя на Турция, се опитва да окаже натиск върху правителството, за да подобри положението, в което се намира. Духаха други ветрове. Много историци като Мария Радева и Евгени Радушев например вече наричаха робството присъствие. Дори османистката Вера Мутафчиева, мир на праха й, дъщеря на безподобния Петър Мутафчиев, се бе отметнала от истините, които баща й бе утвърждавал, и от това, което тя самата дотогава бе писала. Това му тежеше.

Година или две по-късно Стайко Трифонов си отиде от този свят самотен като тракийски дъб, омълнен от мерзостта на новите времена. Книгите му за историята на българските мохамедани, за тяхното покръстване, за българското национално-освободително движение в Тракия и за Антантата в Тракия и досега бодат очите на кърджалиите в нова полуда, но ограждат като шромпол правдата за българската участ. Светла му памет на достойния български историк и патриот Стайко Трифонов.

Мислех подробно да пиша за интервюто на генерал Милушев, последния шеф на всесилното УБО, същия и мастит бизнесмен, собственик на могъщата търговска верига “Зора”, бивш началник на Второ главно управление на ДС, бивш посланик във Виетнам, свидетел по делото срещу Тодор Живков, и пр., и пр. Отдавна не бях чел приказката за ябълката на Рокфелер, но ми се наложи да си я припомня в български вариант. Няма обаче да я преразказвам, бях едновременно затрогнат и озадачен. От една страна е похвално, че генерал може 25 години да не ползва отпуск, да качва хладилници по стълбища и площадки, да не кара ски по Алпите, да не ходи лятото на Малдивите, да се поддържа с някой и друг витамин и да се радва на голямо семейство, синове и внуци. Както се казва, дай боже всекиму. От друга страна обаче генералът е командвал държава в държавата, трябвало е, по собствените му думи, винаги да бъде нащрек, на повикване, да е готов, ако е необходимо и с тялото си да защити човека, когото охранява. А той е охранявал не кой да е, а Тодор Живков. Едновременно с това е трябвало да носи в себе си и една тайна. И не каква да е тайна, а тайна за държавен преврат! И да се терзае дали да я сподели с човека, за който се е клел, че с тялото си ще защитава, или да се съпротивлява на превратаджиите! “Но др. Джуров – бил казал ген. Милушев, - това е много сериозен сигнал, как да си замълча? Аз с главата си отговарям за този човек, не мога да не го информирам!” Не, не, моля ви - кандърдисвал го превратаджията армейски генерал. И генерал Милушев си замълчал. В Банско в такива случаи казват: две думи ми кажа и ме кандърдиша. Почти като в анекдота за бат Петьо Пандира от Бургас, който „геройски даалдисал след изпуснатото в морето часовниче на чехкинята, намерил го и се зачудил: Да го дам ли, да не го ли дам? Да го дам ли, да не го ли дам? И не го дадох”, завършва разказа си бат Петьо Пандира, митологичен герой на бургаската бохема.

Четях интервюто и дивом се дивях. Защото не е реч за Петьо Пандира, на който можеш и да се посмееш. Реч е за генерал! При това контрарузнавач! При това за генерал, на който друг превратаджия, Петър Младенов, по-късно специално е благодарил с думите: “Слава Богу, че тогава сте замълчали, генерале. Ако беше разбрал Тодор Живков, главите ни щяха да отидат!” Да, генералът си е замълчал дори когато румънски офицер му докладвал на френски, че Джуров и Младенов тайно са се срещали с Горбачов. Дали ген. Милушев си дава сметка как се нарича подобно поведение? Много се надявам, че не се гордее с това.

Както знаем, главите на превратаджиите не си отидоха. Вместо тях си отиде една България, която загубихме за векове. За неизчислимите загуби, животи и страдания не искам и да отварям дума. Иначе, да му е честит на ген. Милушев 80-ият рожден ден.

България в своята нелека история е имала различни генерали. Една огромна част от тях са командвали “След мен, напред!” и врагът е бил побеждаван. Други са си теглили куршума на гроба на своите бойни другари от безсилие, омерзение и покруса. Оказа се, че има и такива, които дават интервюта. Засега не пред пантографа на честта или пред детектора на лъжата. Странното е обаче, че имат чувството, че сякаш се изповядват пред историята. И че тя следва едва ли не да им благодари.

Досега България само се съмняваше, че може би на 10 ноември 1989 г. е бил извършен държавен преврат, сега вече знае това. И го дължи на ген. Милушев.

* Следва „Моите срещи с Тодор Живков”