/Поглед.инфо/ Не се страхувайте – каза тя. Ранс[1] излезе от коритото си още от Верньой, пътят е една педя под водата… Вижте: вълната вече стигна максимума си. След пет минути от нея няма да има и помен.
Тя се взираше в очите му с някакво спокойно любопитство.
– На всяко друго място биха могли да ни изненадат, Жак. Но не и тук. Обмислила съм всичко.
Неуловима, леко лукава усмивка се прокрадна за миг по лицето й.
– Това учудва ли ви?
– Кое да ме учудва, скъпа моя?
– Не лъжете, Жак, продължи тя. Би трябвало да не съм толкова предвидлива, по-малко предпазлива. Сама усещам, че за обичаната жена има някаква прелест в това да се превърне в дете – по детски капризна, безразсъдна и наивна, съвсем наивна във всичко! Но не всеки е способен да си загуби ума.
– Обичам ви тъкмо такава – каза той. Обичам вашата трапчинка, почти незабележимата бръчка, набраздила на вашите двадесет и три години красивото ви чело. На моята възраст човек не вярва нито на капризите, нито на безразсъдството, а когато жената си губи ума, това най-често е комедия, която самата тя разиграва, щом не е уверена в силата на собственото си чувство. Какво значение има всичко това, ако не се съмнявате нито в себе си, нито в мен.
– Наистина, какво значение има? – промълви тя, обръщайки взор към хоризонта, подгизнал от дъжд.
– Франсоаз, продължи той след кратко мълчание, простете ми, че изобщо говорим за това. Аз ви вярвам, както никога и в никого не съм вярвал. Аз ви вярвам. Вярвам ви даже повече, отколкото ви обичам, това ми е необходимо, то е потребност на цялото ми същество, също толкова силна и спонтанна, колкото и инстинктът за самосъхранение. Аз завися от вас, аз съм в зависимо положение. Или моят живот нищо не означава, или неговият смисъл е във вас. И дори да предположим, че душата съществува и че тя ми е била дадена, то, ако ви изгубя, бих бил обречен да я влача напразно през оставащите празни години.
– Кой знае – отбеляза тя замислено. – Кой може предварително да знае?
– Аз го знам.
– Но аз също, аз също завися от вас! – внезапно възкликна тя в изблик на такава радост, която силно наподобяваше гняв. – Аз завися от вас изцяло. Да, Жак, вие се надявате на нещо, което никога не ще получите – нито от мен, нито от някоя друга – и все пак се надявате. А аз на нищо не се надявам. О, скъпи мой, не ме гледайте така, не бързайте да ме съжалявате. Можеш да живееш и без надежда, ако сърцето има достатъчната сила и ловкост да си грабне щастие, като го изчерпи напълно. Скъпи мой, цялото ми щастие идва тъкмо в този миг, когато толкова се нуждаете от мен. Аз съм бедно, неопитно, упорито и самотно момиче, не умея да изразя онова, което изпитвам, ала вие не ще успеете да изтръгнете от мен нито жалба, нито стон, нищо, което бихте могли да уловите и повторите във вашите книги; нито жалба, нито стон, дори да ме смачкате.
– Да ви смачкам, Франсоаз? Как вие, която сте тъй благоразумна и тъй предпазлива, можете да говорите така?
– Изобщо не съм такава, за каквато ме мислите. (Априлският повей на вятъра откъм горската просека плисна дъжд в лицето й, тя нервно изтри страните си с малката си бледа ръка.). Не ме щадете. Никога не ме щадете. Вярно е, че бях предпазлива и благоразумна, но само за да подготвя, да направя неизбежен и необходим този ден, когато ще ви сторя този цялостен и абсолютен дар на самата мен, какъвто не се е и присънвал на никоя от тези, които са ви обичали. Знам, че погубвам себе си, скъпи мой. Само че, по този начин, погубвам и всички тях. Да, погубвам се, защото тази вечер, в този миг давам обет, който не може да бъде спазен. Да, все някога ще ме намразите заради моята жертва, защото тя е предварително обезсмислена. Мога ли да вярвам, че именно аз съм единствената жена, способна да ви се понрави, да ви привърже към себе си? Какво безумие! Но дори и да беше така, можех ли да се надявам да ви върна онова, което ми е принадлежало, на което съм имала право, но което вие сте отдали на други, което сте пропилели, погубили и изтъргували – вашата младост, безценната ви младост, за която ревнувам! Господи, Жак, погледнете ме. Поне бих искала да видя очите ви! Вие ме обичате, всичко е добре, всичко е прекрасно, всичко е свято, във всичко има смисъл – да, във всичко! Наговорих много глупости и все пак едно е истина: аз съм последната и заедно със себе си погубвам всички съперници, днес аз ги отстранявам веднъж завинаги.
– Любов моя – каза той тихо – що за странно удоволствие намирате в това да се унижавате?
Тя го измери с дълъг, изучаващ поглед, а възхитителните й сиви очи постепенно се насищаха с цвета на дълбоката вода.
– Не знам – отвърна тя. Аз съм горделива. Откакто ви обикнах, чувствам, че това е единственото в мен, което не съм в състояние изцяло да споделя с вас. А бих искала да изтръгна гордостта от себе си. Бих искала да я изтръгна от сърцето си.
Въпреки че тя рязко извърна лицето си, той забеляза бликналите сълзи и долови през воя на вятъра въздишката й, наподобяваща стона на ранен звяр.
– Скъпа моя!… – каза единствено той. И за миг докосна с пръсти малкото й свито юмруче.
Дъждът, както и преди, се лееше край тях, без да прониква през черните клони на боровете. Из въздуха се носеше тътена на бурята и грозното грачене на враните.
– Аз млъквам – обади се той. Позволете ми да замълча. Нищо не може да бъде изтръгнато от сърце като вашето. Но аз ще го умиротворя, кълна се, ще му дам покой. Доверете ми се.
– Покой – промълви тя през зъби. О, Жак, не ми говорете за покой. Той ми е прекалено познат. Погледнете там, зад нас, този неугледен дом, локвите, разкаляните алеи, безлюдните хълмове, този хоризонт, необозрим и пуст, този унил и отвратителен пейзаж… Утре ще напусна всичко това.
– Още днес, ако искате… Да бях двадесет години по-млад (Бог не пожела това!) в прилив на безумие щях да доказвам, че това, което наричате покой, всъщност не е покой, а безмълвен бунт на нещастната и смачкана душа. Ала защо да го доказвам? Нищо не трябва да се доказва. Любовта не утешава, скъпа приятелко, тя е безсилна да ви даде утешение; не искайте от нея нищо друго, освен безпределни блага, защото тя не познава нито правила, нито мяра, тя е като вас. Ето защо не търсете повече. И не трябва да се терзаете. Ако любовта ви даде поне нещо, тя ще ви даде всичко, каквото очаквате, всичко. Това зависи от вас. Успокойте се, скъпа моя. На света няма нищо по-силно и по-твърдо от последната любов на един мъж.
– Да! – каза тя, тръсна глава и се усмихна съвсем детински. По-силно и по-твърдо, нали така! Аз не чакам пощада.
И хвана ръката му с нежен и неуверен жест, все тъй свенливо.
– Наистина, Жак, не трябва да ми се сърдите. Трябва да разберете. Помислете само, че живях в една чужда страна петнадесет години, цели петнадесет години в това забутано селце! Петнадесет години сама или почти сама (видяхте този вторник у госпожа д’Удло, всички тези нелепи аристократи, тези селяци с титли), но ми беше противно да се оплаквам. Противно ми е всяко състрадание, освен вашето. Не казвам, че съм била нещастна. Аз чаках. Какво? Кой знае?
– Вие, Франсоаз, сте религиозна душа.
– Не! Не! – извика тя в някакво диво изстъпление. – Нямам никаква идея за Бога и не искам да имам. И ако го намеря някога, то ще е сред такава пълна нищета, в дълбините на толкова безизходно отчаяние, че е даже страшно да се помисли, и струва ми се, че ще го намразя. Единственото, с което ме ощастливи баща ми, бе безметежното неверие, непознаващо обрати и съмнения, сходно с неговото.
– Безметежно! Тази дума в устата ви, скъпа моя!…
– Защо не? Вижте! Изобщо не съм измисления от вас персонаж, не съм някаква романтична девица, героиня от вашите романи. Вашите романи! Вече не мога да ги чета. Любов моя, прекалено болно ми е на всяка страница да се сблъсквам с вас, който сте толкова изтънчен, толкова ласкав, някой, когото не познавам. Боже мой! Стигат ми и вашите бъдещи лъжи! Но знаете ли с какво се гордея? Със своята увереност, която нищо не е в състояние да разколебае, че както и да се развие нашата любов – независимо дали ще бъде щастлива или нещастни – вие не ще успеете да пренесете нашата любов в книга, никога!
– Защото?…
Тя се разсмя и го побутна към дънера на бора.
– Преди всичко, скрийте се, ще съсипете красивата си шапка. Боите се от небесната влага като котките. Толкова сте лош! Целият ви живот сякаш е минал в подножието на това дърво – на сянка през лятото и на топло през зимата. Не ви е опръскала и капка от калта на другия – нито една пръска кал, ако беше…
– Забранявам ви – каза той. –забранявам ви да продължите. Нито дума повече.
– Защо, отлично ме разбрахте. Жак, изобщо не се смятам за обезчестена. Ако бях изгубила честа си, какво бих могла да ви принеса сега в жертва? Вие я вземете, любов моя. С пълно право ще ме презрете, щом ме разлюбите, но не заради грешката, извършена в миналото, а за това, че признавайки ви за нея, съм измолила прошка от драгоценната ви уста, и все пак съм ви се отдала, отдала съм се, въпреки всичко. Нищо подобно, струва ми се, не би направила нито една жена от моя народ. Ние, италианките…
– Италианките! Каква италианка сте вие? Едва говорите езика на страната си. И какво, питам ви, знаете за жените от своя народ? Франсоаз, Франсоаз, не забравям, че трябва да се грижа за вас, че вашата изранена душа търси любовна съпричастност, нежно мълчание, но как се осмелявате да произнесете думата „презрение”? Да ви презирам? Кой съм аз, че да ви презирам? О, отнасям се към книгите си, както и вие, аз също не мога да ги препрочитам без чувство на срам. Да бяха само неискрени! Но между тях и мен има чудовищна прилика, за която не подозирах, но вие ми отворихте очите. Те крият в себе си тайната на някои лъжи – най-користните и най-низките – с които съм си служил. Те ми позволиха да не страдам от собствената си посредственост, да не се ужасявам от пороците си. Хитроумният скептицизъм, приятността, всеки трепет, който струи от тях, очарова читателя. Уви, приятелко моя, известни са ми подмолните източници на всичко това. Така че ние с вас, оттук насетне, сме обвързани с много по-трайна връзка, отколкото сладострастието: вие сте първата жена, накарала ме да се засрамя от себе си. Ето защо, скъпа моя, не ми говорете повече за миналото, за мнимата грешка, за нелепия съперник, когото даже не ревнувам. Напротив, нека бъде благословен глупака, на когото сте се отдала без любов! Да е благословена грешката, довела до драгоценната бръчка на красивото ви чело. Пък и било ли е това грешка? – заблуда за една вечер, която вие сте обърнала в печал, с помощта на божествена алхимия. Боже мой! Не можете ли да разберете… Всичко, попаднало в ненаситната ви малка душа, тутакси засиява с равномерна и мека светлина, с някаква света печал. Аз съм свободен, Франсоаз. Утре и двамата ще бъдем свободни. Ще се оженя за вас. Искам го.
– Не, каза тя. – Ако изисквате от мен този обет, няма да ви последвам. Не е по силите ми да приема от вас повече, отколкото мога да дам аз самата. Би следвало, разбира се, да замълча, но аз проговорих. И си признах. Това е непоправимо. Аз съм и си оставам подвластна на вашето благоволение.
– Проговорихте от горделивост, Франсоаз.
– Да, вероятно от горделивост. И още, за да извадя на показ предизвикателствата, че съм безразсъдна, че ви обичам. А ето че сега смирено приемам вашата прошка; смирено й се радвам, щастлива и малодушна. Ще ме видите обезчестена, във вашите обятия, близо до сърцето си, изцяло отдадена на вашата милост, телом и духом.
– В това също има горделивост, Франсоаз.
– Не ме мъчете – примоли се тя. – Оставете ме… Прошката ви не е чак толкова чиста, Жак… Пък и как сте толкова сигурен, че съм се отдала без любов? Никой не би посмял да сравни човек като вас с жалкия селски виконт, при това доста глупав. Но това, което сторих, е по-лошо, дори да го бях обикнала, скъпи мой. По-лошо, ако просто бях паднала в обятията му поради каприз, лекомислие или за забава.
– Безсилна сте срещу мен, скъпа моя. Защо напразно се терзаете! Колко ми е мъчно за клетата ви душа!
– Оставете ме, оставете ме! Вярвам, че така ще преодолея нещастието и ще възкръсна. Освен това всичко се случи в една есенна вечер, подобна на днешната – с дъжд и кал, под пронизващия западен вятър и граченето на враните. Защо четиригодишна трябваше да ме доведат тук – клетото момиче, на четири години! Тъй далеч от родината, от близките, от миналото на семейството ми, все едно, че съм подхвърлено дете или робиня? Там, край Венеция, изглежда, че все още имам чичо, братовчеди, стари приятели, откъде да знам? Няма книга по история на Венецианската република, където, почти на всяка страница, да не се споменава нашата фамилия. И все пак баща ми никога, с нито една дума, не ми даде повод да наруша това мълчание, дори по-ужасяващо от живота в чужбина! Защото се е отрекъл от близките си. Така той смята, че е квит с тях, с мен, с целия свят. И че не дължи никому нищо.
– Нещастието не се преодолява, скъпа моя, то се забравя. Но вие не искате да го забравите.
– Днес дори по-малко, откогато и да било.
– Преди и аз разсъждавах като вас. Сега знам, че миналото, щастливо или нещастно, е способно да развали всичко. То разваля всичко.
– Но аз възкръсвам, разберете го. Жак, любов моя, вие не разбирате. Всички тези истории с прогонени момичета, свирепи бащи и домашна тирания носят усещането за лош роман, това е глупаво. Освен това (не се усмихвайте!), аз съм още по-смешна с това, че съм чужденка, аристократка, сираче, че живея в замък в задънената провинция, че съм подвластна на аристократ, стар хипохондрик, подобен на бащата на Шатобриан. Но какво да се прави? Нима аз съм избрала този декор? Аз го мразя.
– Не си правете труда да мразите нещо, с което утре ще се разделите.
– Аз го мразя. Мразя го мълчаливо. И никой даже не подозира за това. Аз страдах мълчаливо тук, без сълзи, както можех, и само Бог знае какво ми костваше тази простота! Жак, ако не бяхте се появили, струва ми се, че това би изсмукало всички сили на моето сърце.
– И кому принесохте тази жертва? Да, Франсоаз, аз съм прав, когато казвам, че вие сте религиозна душа. Нищо не ви мами. Нищо не ви изкушава. Трябва да притежавате, още преди да сте пожелали. Да, в желанието си хората живеят и умират в тъга, но вие никога не ще се сдобиете нито с покой, нито с отдих. Ала дори за сърцето, склонно към всяко безумство, няма нищо по-безумно от това да лелее чудовищната и напразна мечта за жертва без любов. Нито един, даже и най-налудничавият светец, не би се нагърбил с подобно бреме. Ако има, макар и един шанс на хиляда, че Бог все пак съществува, това е достатъчно: не трябва да се изкушава Бога.
– Няма един шанс на хиляда. И аз изкушавам себе си, Жак, а не Бога.
– Някой светец би отговорил, разбира се, че това е едно и също. Няма да ви лъжа, Франсоаз: ясно съзирам детинското във вашето предизвикателство, ала детската мечта, дори и да е жестока, не е жестока наполовина. Себе си, себе си ненавиждате, скъпа моя! И съвместявате ненавистта си, безжалостно я съвместявате с най-драгоценното, най-измъченото и най-уязвимото, което е във вас – с вашата гордост. Вие сте малка светица, Франсоаз, в това е проблемът. Малка светица, чиято святост обаче няма цел. Не ви е дадено нито знание, нито цел, което ви сродява с моята печал, макар източникът на моята печал да е дотолкова нечист, че ме е срам да го назовавам, още повече, че той е толкова банален – развратеността на човека на перото, на търговеца с измислени истории.
– Развратеност! – каза тя, прехапвайки бледите си устни.
– Не ми търсете извинение. Няма друго извинение, освен скуката. Едва ли някой е скучал толкова много, колкото мен; разпознах, че имам душа, само благодарение на скуката. И, в крайна сметка, сторих всичко възможно, за да приспя душата си, щом скуката я пробуждаше. Докато вие, скъпа моя безумнице, не преставате да тровите душата си, не й давате нито миг покой, подобно на някой дресьор с неговия остен и бич, затова и тя, в края на краищата, ще ви погълне.
– Що за странна мисъл! – възкликна тя, смеейки се гръмко, но лицето и смъртно побледня.
– Чуйте ме! Чуйте ме! Само една минута. Ние сме безумци. Двама безумци. Над вас тегне сянката на гигантско крило, което ще помете и двама ни. Може да се сключи сделка със скуката, с порока, даже с отчаянието, но не и с гордостта.
Тя извърна към него сериозното си спокойно лице и той с удивление, почти с ужас, забеляза, че то е обляно в сълзи.
– Гордост! Колко сте лош – каза тя с тих глас – малко ли ви е, че си признах… Да! Нещо, което всяка друга би скрила от вас.
– Не съм го искал, любов моя. Не бързайте да ме презрете, Франсоаз! Дойдох при вас като човек, изгубил живота си, без при това да изпитва друго, освен скука, лишен от всякакви угризения, като човек, изгубил живота си, без да знае къде. И бях наистина тежко болен, когато ми хрумна идеята да купя нещо – малък дом, уединена обител (уединена обител за човек на перото, уви!) в тези дъждовни места, където даже през април всичко е пропито с мириса на гнила есен. За първи път ви срещнах у госпожа Ейдингтън. Нима мислите, че аз, даже за миг, бих могъл да ви сметна за обикновено момиче като всички останали? И бих ли могъл да претендирам на онова, което изисква някой двадесетгодишен влюбен? В правото ли съм изобщо да претендирам за нещо? Виждах само своята печал, собствената си печал – тя се надигаше в спокойните ви очи. Очаквах от вас единствено спокойна и проницателна жалост, която идва на мястото на опита, тази изострена чувствителност към болката на другия, която е нещо толкова съдбовно и мъчително, че пред него отстъпва всяка поезия. Струваше ли си да ме изпитвате, Франсоаз, да изпитвате силите ми, с риск да ме лишите от последния нищожен шанс да бъда щастлив? Трябваше ли да се подлагам на такъв риск с вас?
– Простете ми, моля ви – каза тя след толкова дълга пауза, че бурният вятър успя да донесе до тях звъна на наковалнята от далечното село. – Простете ми, любов моя.
– Съгласете се да станете моя жена. Или поне ми обещайте, че ще се съгласите по-късно. Защо да се крием като крадци и да бягаме някъде в Сирия, когато най-лесното е да поискам ръката ви от вашия баща, а ако той откаже, ще минем и без неговото съгласие.
– Не искайте невъзможното – каза тя, вече плачейки без сълзи, като извърна към него просветленото се лице. – Повярвайте, това изобщо не е каприз, не искам да ви причиня болка. Ще бъда ваша любовница, скъпи Жак, само любовница, ще ви се отдам след първата ваша дума, след първия ваш знак и ще принадлежа само на вас. Какво повече? Но няма да бъда ваша жена. Няма да нося вашето име. От мен зависеше да премълча; аз всичко ви разказах, вие не ме отхвърляте, това е достатъчно. Любов моя, аз получих прошката ви, без да умра от срам; не искайте прошката да се узакони, да стане юридическа сделка. Светците, за които преди малко говорехте, са живеели от ден за ден, но те са се надявали на вечно блаженство и тяхната сметка в регистрите на Рая е била в пълен порядък. Нека моята бедност бъде по-бедна от бедността на светците! Само от теб, от твоята добра воля и от безценното ти състрадание ще зависи всяка година, всеки месец, всяка седмица, всяко утро в моя смирен живот. Всяка нощ, прекарана в твоя дом, ще бъде моята победа над времето, забравата, преситата, хорското мнение, над всички сили, които ме гнетят и които аз ненавиждам. Уви! Ти каза истината, беше прав и аз съм съгласна, откъде ли дойде в мен тази гордост и защо не мога да се избавя от нея? Откъде е този отвратителен порив към недосегаемото, към нечовешко съвършенство, към себеотричане, към мъченичество? Ще приключа с тази гордост. Дори това да е душата ми – ангел или звяр – аз вече не съм в състояние да я търпя.
– Ангел или звяр – повярвайте ми, Франсоаз, душата винаги удържа победа над нас.
– Не всичко е толкова неизбежно, колкото си го представяте. Разбира се, аз нямам ни най-малка идея за Бога, и не изпитвам към него никакво любопитство. Предполагам, че хората просто са обожествили страха си от смъртта или от нещо друго. Нас това какво ни засяга? Ние не се боим от смъртта.
– Боя се от нея, само от нея се боя.
– Значи не се боите от нищо. Какво ще познаете от нея, мили мой? Миг страх, изпълнен с живот… Не, аз няма да повярвам нито в Бога, нито в душите, но вярвам в някакво вътрешно начало, което ми причинява болка, узурпира волята ми и се опитва да ме надхитри. Обвинихте ме, че си противореча, че напразно се терзая, но нали аз се боря тъкмо с него и ако понякога ви се струвам своеволна или безумна, то е защото се боря с това начало слепешком, защото врагът се разкрива малко по малко, едва чрез ударите, които сам ми нанася. Да, малко по малко аз откривам неговата сила и коварството на тази сила. И все пак бих могла да го назова по име: това е гордостта, Жак, същата тази гордост, заради която твърдите, че помръква разума ми и която ме прави ту разсъдъчна, ту безумна, те предпазлива, ту налудничава, неприличаща на самата себе си. Това е гордостта, но тя не е моя.
– Само в гордостта ли, Франсоаз, се крие причината за вашия ясен порив?
– Знаете ли какво означава да си угнетен заради народа си, да си поробен и смазан от всичко това! През тези два месеца вие на няколко пъти имахте възможността да видите баща ми. Достатъчно е човек да го види и чуе веднъж – този поглед, изпълнен с необяснимо противоречие, едновременно замечтан и суров, дългото тясно лице, набраздено от дълбоки бръчки, безстрастно даже в смеха, надменната брадичка, маниерът леко да вдига рамене и да отмята главата си назад, все едно, че напълно отрича причастността си към каквото и да било, снемайки всяка отговорност, и то с нагло съчувствие, дори по-оскърбително от презрението, с което той смята, че веднъж завинаги е разчистил сметките си със себеподобните, с техните нещастия или грешки. Нито веднъж не съм получила от него предупреждение, съвет или заповед, които той да не е процедил през зъби, съвсем небрежно. Съществува ледена учтивост; в неговата учтивост не се долавя дори студенината, която причинява болка. Кълна се, че у него всичко е предначертано, всичко е в ред, макар той да живее самотно, затворено: дори най-острата вражда няма за какво да се захване. Майка ми е починала шест месеца след моето раждане, в разцвета на своята младост и красота. Веднъж той ми каза, че тя била проста и съвършена (с такъв тон!)… Освен това не ще откриете нито един неин портрет в дома му, нито – убедена съм – в някое от чекмеджетата на скриновете.
Прелестната гравюра на Мондоли е закачена в малкия салон на будоара, където той вече не влиза. Какво още да добавя? Той е скъсал с близките си и се е обрекъл на самотна старост на четиристотин мили от родината, като причината за това решение остава неизвестна за мен. Предполагам, че в основата е нещо, подобно на него самия, някакъв дълг на честа – неговата чест, такава, каквато той я разбира, защото у него има някаква чест за собствена употреба, непостижима за другите, първобитна и суеверна, като религията на диваците. Но както и да е, тъкмо гордостта, някаква гордост го е довела из тези земи, принуждавайки го да умре тук… Целият му народ е такъв, Жак. Не се смейте! Вие, във Франция, сте забравили какво означава това, имате прекалено остър ум и се освобождавате от всичко чрез смях – този смях всъщност ви освобождава, вашият смях, смехът по френски. Аз никога не съм умеела да се смея како вас. И няма да съумея. Народ като нашия е тежко бреме!
– Той е призрак, скъпа моя. Достатъчно е да го погледнете в лицето. Призрак, скитащ се из тукашните мъгли, по тукашните пътеки… Но вие ще заминете с мен тъй далеч, че повече няма да се срещнете никога.
– Боже мой, дано думите ви да се окажат истина, Жак.
– Нали искате да чуете от мен истината, скъпа приятелко!
– Знам какво си мислите! Във вашето състрадание винаги има зрънце лукавство. А аз наистина не познавам роднините си, даже най-близките. Всички мои сведения за нашето семейство са почерпени от стара книга за историята на страната ми, а какво ме интересуват всички тези дожи и догареси? Не ми пука за тях. Те не могат да ми сторят никакво зло. Нима сериозно смятате, че съм способна да се кича със знатния си произход, по маниера на госпожа дьо ла Фрамет или на малкия Клержан, с които се забавлявахме вчера? Светът е пълен с нещастни момичета като мен, усетили на плещите си не по-малко бреме, макар и те да не са титулувани или знатни: добросъвестност, порядъчност, несломима и патриархална добродетел на деди и прадеди, на множество поколения безупречни, незабележими и упорстващи в добродетелта си жени, винаги готови да забравят за себе си, готови на саможертва и страстно мечтаещи за саможертва. А за какво да се жертвам аз, питах самата себе си. Те поне са били богобоязливи, имали са страх от Бога, от ада и греха, вярвали са в ангели, не са се поддавали на съблазни и са ги преодолявали. За тях благоразумието е било венец на живота, а за мен? Никога не съм изпитвала изкушение. Това, което те са наричали безумство, буди отвращение в моите чувства и разсъдък. Тяхната зависимост е била доброволна – моята – абсурдна, деспотична и непоносима. Веднъж отстъпих, отдадох се, не по любов, не от любопитство, нито от порочност – а само, за да изляза от този омагьосан кръг, да скъсам с него и най-сетне да намеря себе си на дъното на унижението, на омерзителния срам, за да мога да се изчервя пред някого. Ала можех ли да се надявам, че ще унищожа гордостта си, чиито корени не са в мен? Не свеждах никога очи под погледа на баща си. Защото твърде добре усещах, че ако той би могъл да прочете в моето сърце цялото ми отчаяние и гняв, щеше да разпознае в мен същество от своя вид, способно да отправя подобно предизвикателство.
Тя обърна към него треперещите си устни и заяви с някакъв отчужден глас:
– Но вашата прошка, Жак, вашата прошка ме унизи.
Той я взе в прегръдките си; за миг усети върху устните си нейните хладни устни и се осмели да докосне с ръка нейното малко, топло и треперещо тяло. Но тя бързо се отдръпна.
– Не аз, а ти удържа победа над душата ми – каза тя. – Душата е само една гръмка дума, повярвай ми, тя съвсем не е толкова страшна, както е прието да се смята. Не ме гледай чак толкова сурово! Да не би да си суеверен, любов моя?
И тя, със смях, се измъкна от обятията му.
– Ще ви чакам утре в Лусиен, утре сутринта… И знаете ли, нищо няма да взема оттук… Нищо, нищо… Ще си тръгна с обръсната глава, като каеща се грешница, с празни ръце…
На запад небето значително се разкъса, то се насити с бледосиня светлина, а краищата на облаците пламнаха едновременно. Прощалният трепет на блуждаещото светило внезапно озари хилядите отражения на дъжда.
Превод от френски: Тони Николов
Изключително талантлив публицист и автор на романи, пресъздаващи духовната битка между доброто и злото, Жорж Бернанос (1888-1848) е безспорно един от най-големите християнски писатели на ХХ в. На българския читател вече са познати неговите шедьоври: Под слънцето на сатаната (1926), Дневникът на един селски свещеник (1936), Диалози на кармелитките (1948). Публикувана за първи път през 1928 г. в сп. NRF, новелата на Бернанос Диалог на сенки (Dialogue d’ombres) е писана в годините, белязали появата на Под слънцето на сатаната и носи някои от ключовите теми на неговото творчество: надеждата и самотата, любовта и греха, трудностите, съпътстващи обръщането на душата към Бога.
Фотографията на главната страница е на Цочо Бояджиев
[1] Река в Бретан (Северозападна Франция), важна транспортна артерия. Б.пр.