/Поглед.инфо/ През 1987 г. младата италианска журналистка Леополдина Палота дела Торе решава да вземе интервю от авторката на Сини очи, черни коси, който току-що е издаден в Италия. Дюрас, тогава 73-годишна, на върха на славата си, отказва интервюто, но журналистката е твърдо решена да го осъществи и постепенно спечелва доверието й.
Така в продължение на цели две години двете периодично водят разговори, които през 1989 г. са публикувани в книга, излязла единствено в Италия. Тази книга се превръща в истинска рядкост и преводачът Рене дьо Чекати я открива по чиста случайност. Както той сам обяснява в увода, фактът, че Леополдина е италианка, различната й националност, упоритостта й , както и задълбоченото й познаване на творчеството на Дюрас, подтикват писателката да се довери както никога досега. Разговорите са истински, емоционални, без никакви преструвки. Говорят за всичко – от детството на Дюрас в Индокитай и отношенията й със семейството й, до писателските й похвати и симпатиите й към комунистите, за приятелството й с Франсоа Митеран и за разсъжденията й за киното, литературата и театъра. Предлагаме ви откъс от книгата – фрагментите върху литературата и страстта.
Литературата
Каква според вас е задачата на литературата?
Да опише забраненото. Да назове това, за което по принцип не се говори. Литературата трябва да бъде скандална: днес всички духовни дейности трябва да са свързани с риска и приключението. Самият поет е риск сам по себе си, това е човек, който за разлика от всички останали, не се защитава от живота.
Вижте Рембо, Верлен…Но най-големият си остава Бодлер: били са му необходими само двайсетина стихотворения, за да достигне вечността.
В едно интервю намеквате, че има точно определени характеристики, по които се различават мъжкото и женското писане.
Съществува много силна и естествена връзка между жената и тишината, вслушването в себе си. Това придава на женското писане онази истинност и автентичност, която липсва на мъжкото писане, твърде подвластно на идеологически и теоретични знания.
Тоест искате да кажете, че мъжът е по-свързан със знанието, разбирано като културен багаж?
Да, и следователно с властта, с авторитета, които сами по себе си нямат много общо с истинското писане. Вижте какво написа Ролан Барт за любовта. Прекрасни фрагменти, умни, литературни, съвършено издържани стилово, но студени. Като писани от някой, който само е чел за любовта или я е видял отдалеч, без да я познае и усети в нейното избухване и болка. Всичко при него е изключително премерено. Само благодарение на своята хомосексуалност, Пруст е успял да превърне трудния и лъкатушещ път на страстите в литература.
Не смятате ли, че преувеличавате?
Под мъжко писане разбирам това, което е твърде обременено от идеята. Пруст, Стендал, Мелвил, Русо нямат пол.
Какви бяха отношенията ви с авторите от Новия роман – Натали Сарот, Ален-Роб Грийе, Клод Олие, Клод Симон?
Твърде интелектуални, твърде обсебени от теорията на литературата и нейното преподаване. Аз никога не съм имала отношение по този въпрос.
Натали Сарот е една от най-близките ми приятелки: разбира се, винаги съм мислела, че нейните есета за Достоевски например, са по-добри от романите й, които са твърде дистанцирани, твърде интелектуални. Преди няколко години тя също започна да пише автобиографични книги. Но кой от нас е чел Детство? Казват, че е продала съвсем малко екземпляри. Роб-Грийе пише третия том от своята семейна сага. Но, кажете ми, още ли се говори за тези книги в Италия? Съгласна съм, това е един блестящ човек, ентусиаст… Спомням си как веднъж, по неговия деликатен и леко смутен начин, ме обвини, че се повтарям твърде много. Като че ли това да наблягаш на дадени сюжети задължително значи, че си лишен от въображение. Всеки нов текст, който пиша, заменя предходния, обогатява го, променя го.
Какво мислите за някои съвременни писатели като Филип Солерс, Мишел Турние, Мишел Лейрис, Мишел Бютор?
Кой ги чете? Струва ми се, че са отегчителни. Бютор например: след Изменение, мисля, че няма какво повече да каже. Солерс е твърде ограничен: това е човек, който е готов на всичко, за да привлече широката публика и да накара хората да говорят за него като скандализира буржоазията с теми, които в действителност вече не са шокиращи за никого.
Освен това смятам, че тези хора не могат да ме търпят. Те са завистливи, точно както и повечето критици, които всеки път, когато се появя във вестниците или по телевизията, са готови да ме нападнат.
Страстта
Всичките ви книги, по един или друг начин, всъщност са любовни истории. Страстта като последно и крайно средство, за да бъдат надмогнати безсилието и застиналостта, които парализират вашите герои. Като ос на цялата вселена на Дюрас.
Любовта е единственото важно нещо. Глупаво е да я ограничаваме единствено в отношенията между мъжа и жената.
Юрсенар упреква френската литература, че е твърде обсебена от темата за любовта.
Не съм съгласна. Въпреки че това е основната тема, с която се занимават всички изкуства, страстта най-трудно се подава на описание: най-баналното нещо и същевременно най-двусмисленото и неясното.
В Хирошима, моя любов има едно изречение, което може би най-добре описва това, което мислите за дълбоката, противоречива същност на всяка любов: „Убиваш ме, правиш ми добро.”
Когато, бедна и безразсъдна, срещнах китайския любовник, открих тази двойственост, която се крие във всяка страст. Любовта като желание да притежаваш другия до степен да искаш да го разкъсаш.
По повод на Любовникът вие говорите за историята с богатия китаец като за една от най-важните във вашия живот.
Тази история засенчи всички останали. В опита си да я назове, да я извади от нейната първородна и свещена тъмнина, езикът убива всяка страст, ограничава я, омаловажава я. Но когато любовта не е изречена, тя притежава силата на тялото, сляпата и недокосната сила на насладата. В Любовникът можех да разкажа тази история само от разстояние, като говоря за града, за реките, небето, нещастието на белите, които живеят там, но премълчах любовта.
Една абсолютна любов, която привлича и едновременно с това плаши, изгаря. В Площадът младото момиче казва: „Има неща, от които не можем да избягаме, от които никой не може да избяга”, на което Господинът отговаря: „ Най-силно желаем да изживеем това, което ще ни причини най-много страдание.” Нещо като налудничавата любов на сюрреалистите, страст, която кара влюбените да надскочат прозаичността на ежедневието. Единствено любовта може да надвие смъртта, злото, отегчението от живота. „Никоя любов не може да замести любовта”, казва Сара, героинята ми в Малките коне на Таркиния.
И тази любов не би могла да намери покой освен в отсъствието или смъртта. „Бих искал да сте мъртва”, казва Шовен на Ан Дебаред в Модерато кантабиле. Една абсолютна любов именно защото е невъзможна от онтологична гледна точка. В кратките ви творби като Сини очи, черни коси, Атлантическият човек, Седящият човек в коридора, този аспект се развива и се превръща в метафора на страстта.
Любовта съществува само няколко мига. След това се разпилява в невъзможността да промениш хода на нечий живот.
Темата за любовта ме подсеща и за една друга тема, тази за невъзможността за общуване между половете. Вашите герои се обичат и едновременно с това непрестанно се борят помежду си.
Не полът ме интересува, а това, което е в самата същност на еротизма и на желанието. Това, което не можем, а може би и не трябва, да утолим чрез секса. Желанието е нещо латентно и скрито и по това прилича на писането: желаем както пишем.
Между впрочем, когато не пиша, се чувствам по-обсебена от писането, отколкото когато наистина го правя. Между желанието и сексуалната наслада съществува същата разлика, каквато между примитивния хаос на процеса на писане и крайния резултат върху страницата, вече изчистен и олекотен.
Хаосът е в желанието. Сексуалната наслада е само малка част от това, до което сме успели да се докоснем. Останалото, необятността на желанието, се изгубва завинаги.
Как успяхте да съчетаете вашите многобройни увлечения с обсебеността ви към работата?
Всеки път, когато преставах да живея с даден мъж, намирах отново себе си. Най-хубавите си книги съм написала когато съм била сама или с мимолетни любовници. Бих могла да ги нарека книги на самотата.
Какво мислите за мъжете?
Мисля, че живеят в някакъв вид затъмнение, че не си дават сметка за повечето неща, които ги заобикалят. Заети са със себе си, с това, което правят, понякога дори до степен, че не знаят какво се случва, незабележимо и безшумно, в главата на една жена. Още, струва ми се, съществува една фалическа категория, която се взима прекалено на сериозно…
Как бихте описали живота си с мъжете?
Винаги съм ги следвала и съм пътешествала с тях навсякъде. Споделях с тях радостта от развлеченията, които ми налагаха и които аз не понасях. На мъжете, с които съм била, им беше трудно да понасят моите постоянни коментари, оплакванията ми, когато критиката беше негативна или когато срещах затруднения с писането. Искаха да готвя, да домакинствам и ако наистина се налагаше да пиша книги, да го правя скришом, като някаква нелегална дейност.
В крайна сметка мога да кажа, че непрекъснато бях другаде: писателите никога не са там, където другите биха искали те да са.
Била съм с всякакви мъже. Всички те естествено биха искали да напиша бестселър. Но не преди 2000 година.
В какво упреквате мъжете?
Трябва много да ги обичаме, за да можем да понесем постоянната им нужда да интерпретират, да говорят, да се намесват всичко, което се случва около тях.
Превод от френски: Мина Петрова
Истинското име на писателката е Маргьорит Жермен Мари Донадиьо. Родена е през 1914 г. във Виетнам, тогава френски Индокитай и умира в Париж през 1996 г. Псевдонимът Дюрас идва от името на малко градче в Аквитания, от където са корените на бащиния й род. Учи право в Париж, а през 1943 г. публикува първия си роман Безсрамниците, който слага началото на богатата й кариера на писател, драматург и сценарист. На български са преведени романите й: Цели дни по дърветата, Модерато кантабиле, Десет и половина вечерта едно лято, Вицеконсулът, Английската любовница, Сини очи, черни коси и др.. Най-известният си роман, Любовникът, пише вече 70-годишна и с него печели наградата Гонкур.