/Поглед.инфо/ Английските военни, преследвайки политически цели, в началото на май 1945 година зверски унищожават германски кораби с няколко хиляди беззащитни затворници на нацистките концлагери, повечето от които са съветски военнопленници. Англичаните също издевателстват по-късно над оцелелите граждани на СССР, разказва историкът Дмитрий Хохлов, който разкрива по-рано неизвестни подробности от трагедията.
В понеделник се навършват 76 години от трагедията на 3 май 1945 година в пристанището на Любек в Балтийско море (влязло в историята като гибелта на лайнера „Кап Аркона“. Тогава британската авиация атакува германски кораби със затворници на концлагери. Сред загиналите от английските бомби, ракети и снаряди има представители на повече от 25 националности, граждани не само на СССР, но и на САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Канада, Италия, Чехия, Полша, прибалтийските и скандинавските държави, Гърция, Сърбия и други. Техните останки продължават да се откриват по крайбрежието в следващите десетилетия.
Броят на хората, загинали при тази трагедия, според различните изчисления, е между 7 и 12 хиляди души, което е съпоставимо с числеността на личния състав на стрелкова дивизия, или например със загубите на съюзниците при десанта в Сицилия или със загубите на Червената армия в Новоросийската операция, разказва Хохлов. „По мащаби потапянето на „Кап Аркона“ се смята за четвъртата по мащаб морска катастрофа в историята на човечеството“, подчерта той.
Писмо на спасил се затворник
През 60-те и 70-те години на широката общественост за първи път ѝ става известно за трагедията от 3 март, благодарение на публикациите в СССР и в чужбина, казва Хохлов. След това се разкриват различни допълнителни свидетелства, а сега има нови подробности за събитията от през 76 години.
Както разказва Хохлов, в кореспонденцията на министерството на държавната сигурност на СССР и управлението на упълномощения от Съвета на министрите на СССР по въпросите на репатриацията на съветските граждани от 1949 година е открито писмо, съставено от един от непосредствените участници в трагедията от 3 март 1945 година – Василий Соломаткин.
През септември 1939 година Соломаткин участва в освобождаването на Западен Беларус, до началото на Великата Отечествена война служи във войските на Белоруския окръг. От 22 юни до 12 октомври участва в боевете с фашистите край Могильов, на Днепър, под Ярцево (Смоленска област) и при Вязма, където в нощен бой е тежко ранен и пленен. Намира се в нацистките лагери в окупирани Смоленск и Минск, а от април 1942 в лагера при литовския град Калвария. От там се опитва да избяга, заловен е в Западна Полша, изпратен е в лагер край германския град Хановер. След това го местят в концлагера „Нойенгам“, разположен на 30 километра източно от Хамбург.
„Писмото на Василий Филипович Соломаткин от 2 май 1949 година е най-раното до момента открито в архивите документално свидетелство, разкриващо подробности за трагедията“, отбелязва Хохлов. На 14 май 1949 година копие от писмото е изправено до началника на Второ Главно управление на МГБ на СССР (контраразузнаване и борба с антисъветските елементи) генерал-майор Евгений Питовранов.
Сред историческите източници за трагедията от 3 май 1945 година писмото на Соломаткин има особена ценност, защото е съставено от него самия, по-рано не се е публикувало, не е подлагано на литературна обработка и редакция, а също така съдържа неизвестни детайли за отношението на английската военна администрация към спасилите се затворници, подчерта Хохлов.
Той представи отделни, най-информативни откъси от документа.
„На 29 април 1945 година командването на ЕсЕс, усещайки приближаването на войските на съюзниците към концлагера „Нойенгам“, извежда всички концлагеристи, можещи сами да се придвижват, в град Любек на Балтийско море. Такива бяхме 12 хиляди души. Преобладаваха руските военнопленници“, пише Соломаткин.
Затворниците са местени под засилената охрана на есесовците до Любек с влак цяло денонощие, не им дават нищо за ядене и пиене. В Любек затворниците са натоварени на баржи и под усилена охрана на войници са изведени до брега, където стоят два малки и един голям океански кораби.
На двата първи вкараха около 2000 затворници. Името на единия съд беше „Тилбек“, другия не го помня. На големия океански кораб, на който се намирах аз, вкараха 8000 затворници. Този кораб се казваше „Кап Аркона“. Командването на корабите беше есесовско“, спомня си Соломаткин.
Зверска разправа
По-нататъшните събития, според писмото на Соломаткин, се развиват по следния начин. На 3 май английските войски приближават град Нойщат недалеч от Любек и искат капитулация до обяд. Градът капитулира. След това англичаните искат капитулация от корабите, в които се намират концлагеристите. Съдовете се намират на шест километра от Нойщат.
„Есесовското командване на корабите отхвърли капитулацията. Тогава английската авиация излетя в големи количества и започна да бомбардира корабите… Съдовете, в които се намирахме ние, не произведоха и един ответен изстрел по самолетите на английската авиация“, пише Соломаткин. Той разказва как е наблюдавал лично цялата бомбардировка.
„Първа жертва на бомбардировката стана „Тилбек“. Той веднага се запали и започна да потъва. Затворниците, ако можеха, скачаха във водата. След като първата английска бомба попадна в „Тилбек“ есесовското командване на „Кап Аркона“, на което се намирах аз, вдигна бяло знаме, означаващо капитулация“, спомня си Соломаткин. Заключените, намиращи се на палубата, си свалят долните бели потници и започват да ги развяват, давайки знак на английските летци, че корабът се предава, че предава капитулацията.
„Но английските пилоти, подобно на фашистките, не признаха нищо, не обърнаха внимание на белия флаг на кораба, не обърнаха внимание на махането на хората на палубата с бели потници, молещите за пощада, запазване на живота, а продължават да бомбардират корабите. Бомбардирането се случваше на много малка височина“, разказва Соломаткин. „Английските пилоти виждаха целия ужас на своите бомбардировки и продължиха без да обръщат внимание на молбите на хората. Английските пилоти по своята зверска разпра никак не се отличаваха от фашистките пилоти-варвари“, допълва той.
За това как се развиват след това трагичните събития, Соломаткин пише следното: „Втората жертва след „Тилбек“ стана вторият неголям кораб. След това бомба попадна в кърмата на „Кап Аркона“, а аз в това време бях на носа. Есесовското командване междувременно хвърли лодките във водата и си замина. На кораба „Кап Аркона“ се възцари паника сред затворниците. Те като поток се устремиха на горната палуба“.
Соломаткин си спомня, че междувременно втора бомба попада в средата на кораба, той се запалва и започва да потъва.
„Паникьосаните затворници се стремяха да излязат на палубата. Бутаха се на стълбата и затова не можеха да излязат на палубата, останаха в кораба и потънаха заедно с него. След попадението на втората бомба по „Кап Аркона“ заедно с другите руски затворени пленници се хвърлих от кораба във водата“, допълва Соломаткин.
Но това не е всичко
“На около километър от мястото на потапянето на кораба “Кап Аркона” се появиха торпедни катери. Виждайки ги, ние се устремихме към тях, плувайки, мислейки, че ще ни приберат и спасят. Оказа се обратното. Войниците, намиращи се на катерите, стояха и разстрелваха от автомати плуващите затворници. Бях спасен от участта да загина от войнишки куршум, защото не успях да доплувам близо към катера, както го направиха други, а се намирах на около 400 метра”, разказва в писмото си Соломаткин.
“Виждайки това, аз се обърнах в обратната посока и се насочих към брега. Той едва се виждаше. Плавах без спомагателни средства, с помощта на ръцете и краката си. И аз нямаше да стигна до брега, като другите, но извадих късмет, бях преплувал много и започна прилив на морето към брега, който ме спаси”, спомня си той.
Според Соломаткин, в това време той вече съвсем свършва сили и вълните го запращат на брега. “Бях в полусъзнание. Видях през замъглените си очи бели сгради на брега, движение на хора, но не можех да различа мъж от жена. Когато ударих гърди в брега, от радост напълно загубих съзнание. В това време нашите руски концлагеристи, които бяха по-силно от мен, които бяха вече на брега, не изтеглиха от брега. Когато не свестиха донякъде, ме изпратиха в болницата. Англичаните вече бяха там”, допълва Соломаткин.
Гавра от страна на съюзника
Но изпитанията за оцелелите продължават и на сушата
“Ако за бомбардирането на съдовете със затворниците на нацистките лагери бяха писали по-рано, а също в чужбина, за това, което са преживели спасените, може да се разбере единствено от разказа на Соломаткин”, пояснява Хохлов.
“След излизането от болницата попаднах в лагер за спасени. Англичаните не се отнасяха с нас, както трябва. Вкараха ни в техни помещения, храниха ни много лошо, само с консервирана германска ряпа и спанак. Когато веднъж запротестирахме и не приехме храната с искане на истинска, те ни отговориха, че не заслужаваме и това. Двама затворници бяха прибрани от тях, бяха обвинени в саботаж и ги вкараха в затвора. Не им знам съдбата. Тръгнах си от лагера, а те останаха в затвора”, продължава писмото си Соломаткин от май 1949 година.
Тогава съветските затворници пишат жалба за лошото хранене до генерал-полковник Филип Голиков, упълномощен от съветското правителство по въпросите за репатриацията на съветските граждани от Германия и окупираните от нея държави.
“След известно време комендантът на Нойщат беше сменен и прехраната се подобри, но все още не отговаряше на изискванията, постигнати на Ялтенската конференция, че нашите военни да получават дажбата на английски войник”, пише Соломаткин.
„Наистина, на 11 февруари 1945 година на Кримската конференция е сключено „Споразумението относно военните и гражданските лица, освободени от войските, намиращи се под съветско командване и войските, намиращи се под британско командване“. Член 1 предвижда защитата на освободените съветски граждани“, разказва Дмитрий Хохлов.
А на 21 март 1945 година Чърчил дори се обръща към съветския лидер Сталин с послание, в което, в частност, казва: „Няма въпрос, към който британската нация да проявява по-голяма чувствителност от въпроса за участта на пленниците, намиращи се в германски ръце, и бързото им освобождение и завръщане в родината. Бих бил благодарен, ако лично разгледате този въпрос, защото съм сигурен, ще пожелаете да направите за нашите хора всичко, което зависи от вас. Затова мога да ви уверя, че правил за вашите хора всичко, когато попаднат под наш контрол“.
След два дни Сталин отговаря на Чърчил: „Що се отнася до британските военнопленници, то няма основания да се притеснявате за тях. Те се намират в по-добри условия, отколкото съветските военнопленници в английските лагери, където в редица случаи са подложени на тормоз, достигащ до побои.
Отношението на английската военна администрация в Нойщат към спасените затворници се описва от Соломаткин в неговото писмо.
Според него известно време в морето от потопените кораби започват да изплуват труповете на затворниците. Съветските затворници са събрани от комисия, за да бъдат погребани с войнски почести в братска могила и се обръщат за помощ към английския офицер – комендант на града
Но той, според Соломаткин, в крайна сметка отказва. „Нищо няма да ви дам, отидете, погребвайте, както си знаете и отдавайте сами почести. Нямам нищо за вас. Така се отнесоха към нас англичаните – съюзници на руснаците. Както можахме, така и отдадохме почести на другарите, станали жертва на английската авиация. Така се отнасяха англичаните към нас“, пише Соломаткин.
В своето писмо представя и втори епизод, който красноречиво показва истинското и при това противоположно отношение на англичаните към съветските и германските военнопленници.
„В това време англичаните вкараха в града германските военнопленници. Те се разхождаха свободно, нападаха и пребиваха нашите спасили се военнопленници, заплашваха ни как ще ни заколят през нощта, защото се разхождаха с хладно оръжие. След тези заплахи отидохме при английския комендант и се оплакахме“, пише Соломаткин. „Комендантът само се усмихна и не предприе никакви конкретни мерки. Не получили удовлетворителен отговор, ние влязохме в лагера и обявихме на своите, да придобият оръжие за самозащита. Ние установихме своя охрана от нападенията на германците. В такива условия ние бяхме при англичаните“, допълни той.
Според Соломаткин по-късно го вземат във военната мисия по репатриацията на съветските граждани, където се „сблъсква с крещящи случаи, враждебни на Съветския съюз“. „Англичаните говореха сред нашите военнопленници, призоваваха ни да не се завръщат в Съветския съюз. Особено го правиха сред украинци, естонци и латвийци“, пише Соломаткин.
Политическата сметка на англичаните
Хохлов разказва защо нацистите извеждат затворниците от концлагера в морето и какво е можело да накара англичаните да извършат това чудовищно зверство.
„Може би агонизиращият нацистки режим е готвил за потопяване съда с военнопленници, опитвайки се така бързо да се отърве от нежелани свидетели на неговите престъпления. Началникът на полицията в Хамбург Георг-Хенинг фон Басевиц разказва за това на Нюрнбергския процес“, казва Хохлов. Според него също в полза на тази версия говори и това, че отношението, че износените механизми на кораба са неспособни да издържат още едно пътуване. „Въпреки това, обстановката на фронта се развива така стремително, че при приближаването на британските войски затворниците имат шанс да оцелеят“, допълва източникът.
Но британците, от своя страна, преследвайки политически цели, концентрират всички възможни усилия върху овладяването на Любек, посочва Хохлов.
Британският премиер Уинстън Чърчил по онова време пише на външния си министър Антъни Идън: „Считам за приоритет Монтгомъри да вземе Любек възможно най-скоро ... Пристигането ни в Любек преди нашите руски приятели от Щетин ще ни спаси от много спорове в бъдеще." „Разстоянието между тези градове е около 260 километра, тоест дори при съпротивата на врага Червената армия може да го премине за около две седмици“, обяснява Хохлов.
Според него по този начин „политическите сметки поставят хиляди животи, оцелели по чудо в нацистките затворнически лагери, между британския чук и германската наковалня“. От 2 до 4 май германските пристанища са силно бомбардирани от британски самолети.
Много конспиративни теории все още се създават около трагедията от 3 май 1945 г., отбеляза Хохлов. Включително има мнение, че нацистите по този начин са се опитали да извършат провокация и да скарат напредващите съюзници, добави той. "Но тогава би било логично съветските власти да разберат за случилото се възможно най-скоро. Също така се правят предположения за връзката между спасителната операция, проведена от шведския Червен кръст, и по-специално мисията на Фолке Бернадот , с товаренето на военнопленници от германците на „Кап Аркона“ и другите кораби", отбеляза Хохлов.
За хората, изучаващи трагедията, са на разположение резултатите от разследването, проведено през юни 1945 г. от британския майор Ноел Тил, каза Хохлов. „И казват, че информацията за затворниците, държани на кораби в залива на Любек, е била прехвърлена на представители на британското командване на 2 май 1945 г. По-специално, тя е била предадена на генерал-майор Джордж Филип Брадли Робъртс, командир на 11-а танкова Дивизия, настъпваща в района на Любек. По неизвестни причини обаче тя не е била насочена към вниманието на други части от действащата армия, които в последните дни на войната са били насочени към възможно най-бързото превземане на ключови градове ", добави той.
Политическата задача е да покажат прякото си участие във военни действия срещу Германия и да предотвратят контрола на Червената армия над територията, който би позволила да се развие офанзива в посока Дания, обясни Хохлов.
Според историка паметта на жертвите на трагедията от 3 май 1945 г. в Русия не е увековечена правилно. Дни на паметта се проведоха в германските градове Гревесмюлен и в Нойщат-Пелцерхакен, където бяха погребани останките на жертвите на трагедията. На 45-ата годишнина на музея в Нойщат беше открита постоянна изложба, посветена на събитията в залива на Любек.
"Тази история още веднъж потвърждава аксиомата, че е невъзможно да се скрие истината - рано или късно тя ще стане известна. Историята на войната се състои от много различни мащаби на трагедии. Колко още подобни трагедии могат да останат неизвестни, ако някой не е да оставите спомени за тях наведнъж или някъде в архива не е ли документ, съдържащ някаква информация за тях? " - каза Хохлов. Задачата на историците е да учат и да разказват на всички останали за това, добави той. "Колкото по-ясно си представяме събитията от тази война и им съпреживяваме, толкова по-малко шансове те ще бъдат повторени", подчерта той.