/Поглед.инфо/ Днес европейските политици много добре знаят какво представлява джихадизма, но нямат волята да водят борба с него, включително защото вече са се отучили да воюват, за разлика от руснаците например

Възможно ли е историята да се повтори и Европа да падне под натиска на Исляма, както това става с Византийската империя през ХV век? Според известната британска писателка и историчка Бат Йе’ор (псевдоним на Жизел Литман, който в превод от иврит означава „Дъщерята на Нил“ – б.р.), това вече е съвсем реална опасност. Както е известно, Литман е родена през 1933 в Египет, в семейството на местни евреи, принудено да напусне страната през 1957, заселвайки се във Великобритания. Обект на повечето и изследвания е положението на немюсюлманските малцинства (християни и евреи) в ислямския свят. Още в появилия се през 2005 бестселър „Еврабия“ тя прогнозира възможното поглъщане на Европа от мюсюлманския свят.

В новата си книга „Да разберем Еврабия: неудържимата ислямизация на Европа“, Бат Йе’ор твърди, че европейските държави вече са изпаднали в състояние на „диммитюд“ (dhimmitude e термин, въведен от авторката, с който тя обозначава подчиняването на немюсюлманите на изискванията на исляма и раболепието им пред него, т.е. техния подчинен статут на „димми”/“зимми“ – б.р.). Тя открито говори за ислямизацията на Европа и анализира рисковете, пред които са изправени в тази връзка коренните европейци. Според авторката, днешна Европа е подчертано антихристиянска, антисемитска и дори „антизападна“, като тя свързва това с политиката, която се налага на континента от края на 60-те години на миналия век насам: „Франция първа тръгна по този път, а след нея и Германия, макар последната да се стремеше да не привлича вниманието към себе си.

Защо Европа тръгва по този път

Според Бат Йе’ор, след края на колониалния период европейските политици опитват да се помирят с арабския свят, освен това те се нуждаят от стабилност и сигурност в региона на т.нар. Голям Близък Изток за да гарантират необходимите на страните им енергоносители. Така, политическите интереси, както и позицията на левите европейски интелектуалци, оказват решаващо влияние върху курса, поет от западноевропейските държави, които приемат условията, поставени им от Лигата на арабските държави, включително признаването на Организацията за освобождение на Палестина, а следователно и легитимността на палестинския тероризъм и джихада срещу Израел.

Бат Йе’ор е убедена обаче, че толкова превъзнасяната и очаквана интеграция на имигрантите мюсюлмани в европейските общества се е провалила: „Невъзможно е да бъдат интегрирани милиони хора, освен това мигрантите мюсюлмани искат да съхранят собствените си корени и традиции, отхвърляйки културата на приютилите ги държави. Онези, които искаха да се интегрират го направиха, но те са незначително малцинство“.

В тази връзка, тя акцентира върху факта, че интеграцията е в разрез с Корана. Характерна за исляма е враждебността и неприемането на другите религии, нещо, което не може да се каже за будизма, християнството, индуизма или юдаизма. На Запад институциите и законите се създават от хората, докато за мюсюлманите източник на правото е шариатът, който уж им е продиктуван от самия Аллах. Ето защо правителствата на европейските държави се ориентираха към мултикултурализма, позволявайки на имигрантите-мюсюлмани да живеят в тях, без да изискват императивно интеграцията им в местните общества.

„Така Европа тръгна от ООП към Ал Кайда за да стигне в крайна сметка до Ислямска държава“. Четирите десетилетия на ислямски тероризъм не промениха отношението на европейските политици, които не забелязваха опасността, или се правиха, че не я забелязват“. Според Бат Йе’ор: „всъщност, те бяха по-наясно от нас, какво точно се случва и точно поради това избраха „диммитюда“ и сътрудничеството с радикалните мюсюлмански движения, вместо да търсят алианси с умерените им представители“. Така, Европа предпочете да подкрепя интегрализма, като се започне с палестинските радикали и стигнем до крайните ислямисти, разчитайки, че така ще гарантира сигурността си. Това бе и причината западноевропейските политици да не окажат сериозна подкрепа на мюсюлманските реформатори, което се оказа „много сериозна грешка, граничеща с престъпление“.

Халифатът като заплаха за ислямския свят

Авторката на книгата обръща специално внимание на факта, че възникването в Близкия Изток на т.нар. „Халифат“ не само представлява заплаха за Запада, но и задълбочава разногласията и разделението вътре в ислямския свят. „Шиитите и сунитите винаги са воювали и са се избивали помежду си, като тази война продължава и днес. Освен това се водят войни между различните мюсюлмански групировки за място под слънцето и власт в региона. Тези народи никога не са създавали нации, така както ние в Европа разбираме това понятие. Всички те произхождат от племената на Арабия и Йемен, с които все още поддържат някакви връзки. Едва след Втората световна война Европа раздели тези региони и създаде там изкуствени нации, опитвайки се да замести религиозното съзнание на уммата (мюсюлманската религиозна общност – б.р.) и на целия мюсюлмански свят с една светска и националистическа идеология. Това обаче не сработи, защото беше в разрез с духа на исляма, който признава само два лагера: своя собствен и този на неверниците. Тук националността не играе никаква роля“.

Бат Йe’ор подчертава, че подкрепата на Запада за т.нар. „арабска пролет“ е дало силен тласък на сегашната дестабилизация в Средиземноморието и сега тази безумна идея за „износ на демокрация“ се стоварва обратно върху Европа, подобно на бумеранг. Според авторката: „Америка и Европа искаха да подкрепят движението „Мюсюлмански братя“, вярвайки, че ако улеснят пътя им към властта, ще могат да ги контролират и да избегнат джихадизма. Обама например, разчиташе, че ще се сдобие с нови съюзници в региона, но сбърка“.

В книгата си, тя посочва, че младите мюсюлмани, израснали и получили образованието си в Европа, сега са изправети пред сложен избор, като според мнозина анализатори, става дума за избор на идентичност. Авторката е убедена, че „огромното мнозинство от тях признават ислямската си идентичност, която забранява на мюсюлманина да се интегрира в общността и културата на неверниците. Радикалните ислямисти влияят върху тези млади хора чрез Интернет, карайки ги да се чувстват виновни, че не се държат като добри мюсюлмани и живеят в държави, воюващи с техните мюсюлмански братя в Афганистан, Ирак, Чечения или Сирия“.

Опитвайки се да обясни, защо Русия отхвърли всичките си колебания и реши да влезе в директна схватка с Ислямска държава, докато Обама очевидно не е склонен да сътрудничи с Москва в борбата срещу Халифата, продължавайки да разчита на ненадеждни съюзници, като Саудитска Арабия и Турция, Бат Йе’ор изтъква, че „Обама залага на толкова съмнителни алианси, защото всъщност продължава да подкрепя „Мюсюлманските братя“, освен това е обграден от съветници, които също споделят тази политика. Накрая, да не забравяме, че американският президент е учил в мюсюлмански училища и визията му за света е по-близка до мюсюлманската, отколкото до християнската. А ислямският свят се стреми към възобновяване на битката между Русия и Запада. Съществуват редица документи, отразяващи тази идея: да не забравяме, че Студената война беше „златна епоха“ за развитието на ислямизма. Западът го поощрявайше, оправдавайки това с борбата против комунистическия атеизъм и подкрепяше различни радикални религиозни движения, в противовес на СССР. След падането на Берлинската стена ислямският свят способстваше и продължава да способства за запазването на разделението между Изтока и Запада“.

Колко дълго може да издържи Европа

Според авторката, днешна Европа много прилича на някогашната Византийски империя в периода на нейния залез, когато „тя бива ислямизирана както отвътре, така и отвън. От една страна са постоянните нападения срещу християнските селища, съпроводени с грабежи и убийства, т.е. става дума за своеобразен тероризъм, генериращ общо усещане за несигурност, което принуждава Константинопол да плаща тежък данък на османските султани за да избегне джихада. В крайна сметка, византийците изчерпват финансовите си резерви и се лишават от ресурсите, наобходими за поддържането на ефективна армия. От друга страна, корумпираността на византийския елит, улеснява проникването на ислямизма в империята, а враждата между византийските принцове, които често търсят подкрепата на турците в борбата с вътрешните си противници, ги принуждава да им плащат скъпо за това”.

Днес европейските политици се държат по същия начин. Както посочва в тази връзка Бат Йе’ор: „Те приемат „диммитюда”, защото сами вече са се превърнали в „димми” (както се обозначават немюсюлманите, живеещи в мюсюлмански държави и подчиняващи се на законите на исляма – б.р.), отчаяно опитващи се да избегнат фронталния сблъсък с джихадизма. Те много добре знаят, какво представлява джихадизмът, но нямат волята да водят борба с него, включително защото вече са се отучили да воюват, за разлика от руснаците например. Затова европейските елити искат на всяка цена да постигнат примирие с ислямския свят. И тъкмо поради това не пожелаха да включат в проекта за европейска Конституция отправка към юдейско-християнските устои на нашата цивилизация, предвиждайки по-нататъшното развитие на събитията. Така например, френският президент Ширак твърдеше, че Европа е в еднаква степен и християнска, и мюсюлманска. Което е признак за собствения ни упадък и заплаха за оцеляване на нашата цивилизация”.

Източник: http://geopolitica.eu/