/Поглед.инфо/ Гледайки какво се случва в Анкара и в отношенията между Турция и НАТО, западен дипломат се оплака пред американското издание The Wall Street Journal: „Това е все едно да гледате автомобилна катастрофа на забавен каданс“. По очевидни причини дипломатът е пожелал да остане анонимен и следователно изданието няма да признае името на автора на най-доброто описание на геополитическата криза, която се разгръща в момента на южния и югоизточния флангове на НАТО.
Кризата вече е толкова сериозна, че в информационното поле на САЩ тече доста открита дискусия по темата „Какво всъщност може да направи Вашингтон с упорития Ердоган?“ - а резултатите от това колективно проучване на експерти, дипломати, анализатори и служители говорят много за състоянието на световна американска хегемония и как се чувства блокът на НАТО.
Спойлер: “Доктор” Еманюел Макрон, оказва се, беше прав в диагнозата си.
„Какво НАТО може да направи с Турция?“, пита американската агенция “Блумберг”, като се оплаква, че НАТО „не е клуб.“ Един обикновен клуб (очевидно това означава типичен лондонски клуб от джентълмени или американски клуб за членове на заможни семейства) определено би "изритал" Турция - просто за лошо поведение, като се започне от войната с Гърция през 1974 г. и се завърши с военните изцепки в Сирия и планове за "либийска кампания" , както и демонстративни покупки на руски системи за ПВО.
Въпреки това, Северноатлантическият алианс не може наистина да се държи въз основата на добрите нрави и е принуден да се ръководи от много по-прагматичните (би могло да се каже дори цинични) правила на реалната политика. Това банално изложение на фактите всъщност е доста сериозен проблем от идеологически характер. На теория американските войници, които в случай на активиране на прочутия „пети член“ от Договора за създаване на НАТО, ще трябва да умрат, за да защитят условната Турция от външна атака, биха искали да повярват, че умират заради идеалите на демокрацията и свободата. Но се оказва, че ако нещо се случи, ще е необходимо да се умре заради „интересите на Белия дом и Конгреса в Близкия изток“, което звучи много по-малко вдъхновяващо.
Показателно е, че обсъждането на проблема с турското поведение разкрива вътрешен конфликт във Вашингтон и този конфликт се отразява в огледалото на законотворчеството и дипломацията по най-причудлив начин. Факт е, че президентът Тръмп (заедно с администрацията му) се намира в съвсем различна реалност от сенаторите и конгресмените. Съответно сенаторите и конгресмените смятат, че САЩ все още са безспорният владетел на света, който може с едно натискане на пръста да накара всеки лидер на която и да е държава на планетата буквално да пълзи на колене пред пратениците на Вашингтон и да ги моли да не уреждат Майдан в страната, да не съсипват икономиката му със санкции и да не унищожават гражданите и инфраструктурата му с ракетни атаки.
В този смисъл конгресмените и сенаторите, с редки изключения, са плът от плътта и кръв от кръвта на своите избиратели (както и американските журналисти), по-голямата част от които не знаят почти нищо за живота извън своя щат или в крайни случаи - извън САЩ. Те не притежават задгранични паспорти, не говорят чужди езици и учат история и геополитика от комикси и екшън филми. Журналистите и анализаторите на „мозъчните тръстове“ им помагат в запазването на съответните илюзии, вече пет години (след максимално унизителната за американците загуба на Крим, който трябваше да бъде главната награда в блестяща операция в Украйна), постоянно обяснявайки на американското общество и на политическия елит, че всичко това, което е необходимо за победата на САЩ над Русия, Китай, Северна Корея, Иран или друга държава, която не иска да се подчинява на решенията на Вашингтон, е максималният натиск от страна на САЩ. Ако има натиск, но няма победа, тогава това се дължи на недостатъчно количество или недостатъчна решителност. Белият дом (и в този смисъл Барак Обама и Доналд Тръмп са колеги по нещастие) живее много по-близо до реалността.
Президентът Обама беше готов да разказва сладки истории от трибуната за разкъсаната руска икономика, за да задоволи сенаторите и конгресмените, но ги остави много разочаровани, когато отказа да влезе в истински военен конфликт с Русия заради Сирия. До последно Доналд Тръмп и неговата администрация се опитват да разубедят сенаторите и конгресмените да приемат „адски санкции“ срещу Русия (както съобщава американската преса, цитирайки кореспонденцията на Държавния департамент със Сената), и те повториха решението на Обама да избегне пълномащабен военен сблъсък в Сирия. Нещо повече: Тръмп беше готов да направи безкрайни страховити маневри, използвайки самолетоносачи край бреговете на КНДР, за да угоди на най-агресивната част от американския елит, но той не искаше да влиза в истински конфликт, трезво оценявайки последствията. Подобни самоограничения на Белия дом могат да бъдат припомнени в конфликтите с Иран и дори Китай, които Белият дом вероятно ще притиска до последна възможност с икономически методи.
Анализаторите на “Блумберг” , подобно на авторите на The Wall Street Journal, се опитват да обяснят на американската общественост и политически елит, че Белият дом и Конгресът на САЩ нямат пулт за управление на реалността, дори ако им се струва, че санкциите са магическата пръчка на външната политика.
Конгресът вече е приел санкции срещу Турция - при това във варианта, който почти извива ръцете на Тръмп, принуждавайки го да наложи наказателни мерки срещу Анкара, независимо дали смята тези действия за подходящи. Най-интелектуално развитите американски медии и експертите, които те привличат, обясняват, че санкциите не са панацея и че всъщност всеки опит да се накара Ердоган наистина да изпита болка се сблъсква с два сериозни проблема.
“Блумберг” описва и двата „ядрени варианта“ на Анкара и си струва да се отбележи, че една от тези възможности за отговор е ядрена в най-прекия смисъл на думата:
„Въпреки всички тези страхове, НАТО трябва да се научи да живее с Турция във връзка с две тежки реалности. Първо, Ердоган може да изпълни заплахата си от изпращане на мигранти в Европа в количества, надвишаващи населението на някои страни от ЕС. Турция държи 3,7 милиона сирийски бежанци. Турция се съгласи да върне бежанците, които стигнаха до Гърция в замяна на големи пари и друга помощ от ЕС. Излизането от тази сделка ще навреди на Турция. Но, изправен пред унижението от изгонването от НАТО, Ердоган може да реши, че си заслужава. Междувременно ЕС от 2015 г. не е в състояние да реформира системата си за приемане на мигранти - и Европа ще влезе в поредната криза. Още по-голяма опасност е Ердоган да отговори на изгонването от НАТО, като създаде собствено ядрено оръжие. Определено иска ядрено оръжие. "Западът казва, че Турция не може да има такова", каза той през октомври. "Това не мога да го приема ..." Следователно турска бомба в Близкия изток би била катастрофа. Това почти сигурно ще доведе до надпревара във въоръжаването, тъй като не само Иран, но и Саудитска Арабия ще се присъединят към Израел, притежаващ ядрени оръжия. Ако поставите това на картата на конфликтите, в сравнение с която Европа през 1914 г. изглежда проста, тогава ще получите рецепта за Армагедон “.
Това е мъдър поглед върху нещата, който учи политическия елит на Вашингтон и американското общество като цяло към много важно качество, което ще им бъде много полезно както през следващата година, така и много години занапред, а именно - способността да се търпи.
Ще трябва да изтърпят Турция.
И все пак трябва да изтърпят КНДР.
Няма къде да се скрият от необходимостта да изтърпят Иран.
И разбира се, ако не успеят правилно да настроят турския Ердоган, то САЩ ще трябва буквално да усъвършенстват спрямо него умението си да търпят в отношенията с китайския лидер Си Цзинпин и руския президент Владимир Путин.
Обърнете внимание, че ако самата перспектива за придобиване на ядрено оръжие от Турция направи незаличимо впечатление на американските експерти, можем само да гадаем за онези неописуеми чувства и емоции, които изпитват при обмислянето на руската ядрена триада, както и новите видове руско оръжие. Заключението е, че няма по-добра инвестиция в развитието на взаимоуважителните дипломатически отношения със САЩ от засилването на руската способност да нанесе непоправими щети на всеки потенциален противник.
Превод: В.Сергеев