/Поглед.инфо/ Целенасочено инспирираната и мащабно подкрепяната прокси военна аван-тюра на НАТО и ЕС, предизвикала военния сблъсък между Русия и Украйна, обусло-ви изключително тежки, а и радикални изменения в статуса и патоса на различните идеологически и партийно-политически фамилии в Стария континент. В този аспект международните и вътрешно-държавните изяви на видни деятели, или ръководите-ли на десните или центристките партии едва ли могат да изненадат с нещо. Съвсем очаквано те застанаха на отдавна добре познатите, сега вече и достатъчно обага-тени непоклатими позиции, отстояващи крайно яростни русофобски идейно-полити-чески визионерства, прокламирани от тях десетилетия наред.

Но въпреки тази пре-ценка, любопитното в десния и десно-центристкия лагер бе и е, че той се оказа не-вероятно податлив, а и доста услужлив на идеологемната агресия и митологемната хегемония на неолибералните дискурси. В известна степен и форма това е лесно обяснимо със съвременната очевадна, динамична и мащабна дифузия между ляво-то и дясното, целенасочено конструирана и успешно проведена в обществено-по-литическите практики в Западна Европа. Либералното, като ляво на консерватив-ното, се оказа много по-силно заразително, тъй като с неподозирана скорост, пък и мащабност превзе и подчини на себе си дясната и дясно-центристката менталност. Това обаче беше триумф, които траеше известно време, а и не водеше до истински пробиви и победи на левите идеолози, стратези, ръководители и партийни елити. Затова уж славещата се исторически с много по-голямата си резистентност към по-добни опасни зарази лява - идеологическа, но и партийна - идентичност в Стария и Новия свят явно отстъпваше, а и капитулира, при това изненадващо и доста бързо. Но успоредно с тези процеси и тенденции, либералното все повече одесняваше, за-щото даваше предимство на пазарните ценности, отношения, спекулации и вакха-налии. Така хегемонията на Негово величество Пазара обезличаваше и прегазваше всичко, което се изпречваше на пътя й, а най-жестоките поражения бяха в лявото. Обаче този триумфален негов марш не беше безусловен и безграничен. Той също имаше жестоки цени, които, естествено, трябваше да се заплащат от жертвите на освободения от всякакви ограничения и разумен конторол пазарен хаотичен поря-дък. Разюзданата и безконтролна апология на пазара се отразяваше ескалиращо все по-зле на обикновените консуматори, ставащи все по-зависими от пазарните спекулации и манипулации, но и все по-бедни. А в тази динамично усложняваща се ситуации се откраваха светли хоризонти за социално чувствителното ляво, което, обаче, вместо да разумно ги използва, продължаваше упорито и все по-звучно да „надува фанфарите“ на пазарната олелия и вакханалия. А развилата се шеметно и сякаш безпрепятствено идеологемна и митологемна неолиберална и комодифика-ционна зараза донякъде беше обусловена и солидно подкрепена от триумфа, или господството на фикциите на постмодернизма, чиито главни характеристики мощно съдействаха за такива радикални, но и опасни промени. На практика в историята на пазарните ценности и отношения се разигра съвършено неочакван и нов спектакъл, който също ограничи и дори унищожи козовете на лявото. Защото десни теоретици, виждащи кашата, забързана от тях с тоталната, безусловна и безгранична апология и хегемония на пазара, съзряха доста преди левите идеолози и стратези фаталната необходимост от известно „хуманизиране“ на пазарните спекулации, за да придадат по-атрактивен образ на пазара, който вече изпадаше в колапс, и то в същото време, в което левите трубадури продължаваха неистово да врещят за съхранение и гаран-тиране на задължителните предимства на пазара, за флексибилност на работната сила, а и за наложително затягане на коланите. Така се стигна и до положението, в което десни теоретици лансираха идеите за „очовечаване“ на корпоративната кул-тура, която трябваше да мине спешно на коловозите на привидна благодетелност, социална чувствителност и формална загриженост за ангажираната трудова сила и най-вече за потребителите, които все повече изнемогваха, но и затрудняваха па-зарния възход с все по-редките си посещения и ограничаването на закупуването на ежедневните си стокиви индулгенции в храмовете на пазара. А още преди десети-летия Бенямин беше написал пророческия си текст за капитализма като опасна и гибелна религия, който сега вече придобиваше очевидни реални форми. В новите реалности провалилата се религия спешно се нуждаеше от Реформация, която, за жалост, не идваше от ляво както мнозина очакваха, а отново от теоретиците на дес-ния лагер. Освен това Пазарът, който винаги остро е протестирал срещу намесата на политическата власт, в своите нови конвулсии допусна високоетажно инсталира-ни бюрократи да интервенират безцеремонно в неговото все по-трудно функциони-ране с абсурдни визии или експерименти, които буквално сриваха авторитета и все още останалия исторически монопол на принципите на свободния пазар. Как иначе трябва да си обясним днешните истерични призиви на еврократи-бюрократи за гла-суване на тавани за цените на руските суровини, който процес водеше след себе си (неминуемо) до резервирано отношение и дискретно отдръпване от този режим на солидни играчи на пазарните борси и тържища особено в сферата на енергоносите-лите, които с право се опасяваха, че днешните санкции против руснаците утре могат да засегнат и тях и богатствата им, които можеха по същия начин, както руските, да бъдат отнети от развилнялите се бюрократи. Ако до този момент Пазарът беше оку-пирал и дирижираше ставащото в политиката, сега изведнъж овластени с огромна власт политици започнаха да налагат опасни и нежелани рестрикции на пазарните процеси и институции, което нямаше как да не предизвика ответни реакции. Дори и най-супериорната ценност на капитализма - свещената частна собственост беше безпрепятствано и мощно увлечена, дори очевадно и тотално пометена от развил-нялата се стихия на новите процеси и тенденции в политическата вакханалия. След като евроатлантическите бюрократи вече можеха произволно, но и безнаказано да изземват собствеността дори на олигарси, макар и за момента чужди, т.е руски, ни-що вече не гарантираше, че този подход няма да се приложи в бъдеще и към други богаташи. А когато собствеността е поставена на ръба, явно капитализмът остро буксува или очевадно изпада в колапси, агония, смъртни гърчове и ужасни агонии. А в цялата тази какафония, суматоха или олелия левите ръководители и елити про-дължаваха да изостават от хода и посоките на развоя и логиката на събитията и да преповтарят старите и вече очевадно дискредитирани мантри за свободния пазар. Това ги правеше да изглеждат и да се изявяват все повече като трагикомични фи-гури от историческа драма, които въобще не са наясно със случващото се и става-щото около тях в света и живота, или като хора, неадекватно оценяващи и действа-щи в динамични и противоречиво разиграващите се събития, а и които живеет в ня-какви свои особени, различни, затворени, паралелни, далечни, а и безкрайно чужди на масовите консуматори и обикновените хора частни, но пък и публични светове.

Публична тайна са очевадно ескалиращите обществени подозрения и недо-волства от размиването на идентичностния облик и начин на публична реакция на партийни формации, независимо от или въпреки тяхната привидно изглеждаща ла-герна принадлежност. Ето защо тривиалното, но и критично българско оценъчно клише, според което „всички политици са един дол дренки“, няма само преки оте-чествени значения и консумативни употреби, а и всевъзможни модификации в об-ществените светове на другите цивилизации, страни, нации и културни практики. И ние, в България, с нейния квази-демократичен преход, жестоко изпитахме горчилка-та на шествията и пораженията на идеологемата, че вече не са важни идеологичес-ките различия, а само ефективността на управленческите способности и практики, шумно и напрапчиво лансирани от хора на десни, центристки и леви партийни „вели-чия“. За по-голяма атрактивност и ефективност такива особи се възползваха и от екзотиката дори на китайски (комунистически) идеологеми - тези за безразличието каква е котката - черна или бяла, а важното било, дали и колко мишки може да лови.

Бързите преориентации на новите партийно-политически елити с компрадор-ска ориентация в бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа почти безрезервно възприеха и прилежно следваха наставленията и изискванията на новите им ментори и господари, първо, от европейския, после и от американския Запад. Единици от тях, като Унгария и Полша, и то главно от десния спектър се ре-шиха на по-автономни действия в бързо усложняващата се обществено-политиче-ска действителност. Но от лагера на новите мутиращи левици нито една не може да се похвали или отличи с аналогични самостоятелни визионерства и проявления. Конформистките им ориентации и публични изпълнения афишираха почти тотално съгласие и унизително подчинение на леви (знакови в Стария свят) партии и елити. Затова едва ли могат да се смятат като изненада традиционните „привиквания“ на леви ръководители за информиране на посланиците на западни страни за техните преценки и намерения по важни евроамерикански проекти в съответните държави. Фактически новите - не толкова доброволно избрани, а принудително натрапени - симпатии на левите елити към задграничните им нови ментори, или господари до-ведоха до пълен разрив с техни колеги от левия партиен лагер, с които в миналото са имали твърде коректни, дълготрайни, но и взаимоизгодни отношения и действия. В този аспект е наложително да се отбележи, че тези пристрастия на левите (вече тотално и отчетливо превзети от неолибералните идеологеми и митологеми) елити към ефективността се предопределяха от фаворизациите на постмодернисткото ви-зионерство и социално-политическо инженерство към разни идеи и дела, които уж значително и сигурно гарантират висока рентабилност, изобилна възвращаемост и прагматична утилитарност в рамките на конкретни ситуации, казуси или конюнктури. А едва ли е необходимо да се подчертава, че там и тогава, където и когато изборът се предопределя най-вече от претенциите, или очакванията за ефективни и големи изгоди, субстанционалната роля и ценност на идеологическите скрижали, принципи, ценности, или норми са ако не напълно елиминирани, то са поне силно редуцирани. Да не говорим/пишем, че в такива комплицирани ситуации, реалности и обстоятел-ства ролята и значението на нравствеността са априорно обречени на остракизъм. Вместо моралните си ангажименти и задължения към партийните членски състави и електорати, левите елити и ръководители тотално залагаха на всевъзможни употреби на най-съвременни прийоми и техники от сферата на пиара, макретинга, мениджмънта, рекламата и пр., за да изглеждат естетически добре пред съответни масови публики, но и да могат да удължат, или временно да удържат бързо срива-щите им се публични рейтинги, престижи, репутации, реномета и авторитети в кон-кретните общества, видимо поразени и от редица сериозни обществени катаклизми. А подобен манталитет и маниер очевадно, а и неизбежно ескалиращо редуцираше публичното внимание, социалното доверие и масовата подкрепа за техните визии. Колкото повече се изменяха в унисон с повелята на настоящата конюнктура, тол-кова повече левите партии идейно и политически се обезличаваха и отчуждаваха от реалните потребности, но и ценности на масите, които трябваше да защитават. Неотвратими следствия от тези фатални процеси и тенденции бяха осезаемото застаряване на партийните членски състави, нежеланието на младите да влязат в тях, колебливото, а и крайно противоречиво, но очевидно редуциращото се тяло на исторически дълготрайно верните им електорални кохорти и загубата на доверие. Именно тази злощастна съдба връхлетя директно в левите манталитети и маниери, които, обсебени от треската за ефективност, прагматизъм и меркантилни изгоди, не забелязаха или дори съзнателно неглижираха, даже и екзекутираха принципите си, възприемайки негласно знаменитата тактика на Гручо Маркс „Това са моите прин-ципи. Ако не ви харастват, имам и други“ - явно комформистки и годни за всеки вкус.

Подобна безпринципност имаше някои основания, но и фиктивни оправдания заради исторически конюнктурната, а и безалтернативна за момента хегемония на постмодернистката менталност, намерила доста уютна обител в неолиберализма.

Триумфалният и безнаказан (за няколко десетилетия) поход на постмодерни-стките рационалности, технологии и инструментариуми даваше опасни и трагични за предстоящето бъдеще плодове, които най-силно засегнаха левиците. Например, изкушенията, които те пикантно сервираха на левите идеолози, но и партократи за огромните бонуси от употребата на постмодерната деконструкция, фаворизацията и пищното рекламиране на космополитизма, еклектизма, релативизма и инструмен-тализма, се отразиха най-силно и забележимо в гибелните покушения над Големите Идеи и Великите Наративи (т.е. идеологии); в атаките, издевателствата, оскверня-ванията и вандалските унищожения на историческата и културната памет; в умиш-леното скопяване и едностранчивото развитие на историческото и социалното въ-ображение; в селекцията и пласирането на кадри, хомонкулуси на неолибералните проекти и гибелни сценарии за форматиране и контрол над глобализирания свят, в тежка аморализация, меркантилност, волунтаризъм и корумпираност на тези елити. В случая не иде реч само за банално познатото тълкуване на корупцията, а за ма-щабното разпространение и използване на различните й модалности - политическа, нравствена, идеологическа, организационна, кадрова и т.н. в живота на партиите. В някои случаи, примерно, нравствената корупция стигаше до и преливаше в образи, или въплъщения на аморалната проституция с ценностите, принципите, идеалите. Защото историческото сбогуване с предишните сакрализирани и стриктно контроли-рани нравствени образци, критерии, логики, техники, а и практики отваряше широки проходи, но и даваше ведри хоризонти за всевъзможни опасни експерименти, които нерядко изискваха пришествието и възшествието на авантюристи, хазартни типове. И както във всяко друго исторически сметно, а и преломно време, така и в нашата бурна и противоречива съвременност подобни типажи се ориентираха най-бързо и ефективно, спечелвайки неочаквани (дори и от самите тях) дарове от конюнктурата.

Тази безпринципност обуслови и ред други радикални изменения в левите партии, които в миналото изобщо не са били допускани в техния организационен и кадрови живот. Например, тя провокира, но и катализира одиозния феномен на пар-тийно-политическото и идеологическото номадство. Новите безскрупулни номади прехвърляха с изумителна скорост, а и с невероятно безсрамие една след друга по няколко партийни структури, от които взимаха колкото е възможно най-изгодното за себе си, а пък, ако срещаха някакви по-сериозни затруднения, незабавно, а и най-безцеремонно се отправяха към нови „обетовани земи“ на други, все още отворени или гостоприемни за подобни особи партии в дадена страна. Те бяха реален и на-трапчив образ на апогея на неолибералния глобализъм и меркантилен космополи-тизъм, които не се съобразяват и погазват всички ценности, норми и традиции на различни идентичности за сметка единствено на персоналните си облаги и изгоди. И когато партийните лидери еднолично, или с близките си обкръжения толерираха подобни номади за сметка на доказали се многократно партийни кадри, тогава вече нямаше как подобна тенденция да не ерозира мащабно единството и перспективите на партиите. У нас такива жестове или фаворизации на „летящите хонландци“ от камарилата на партийните номади обусловиха сериозни разногласия и дори тежки скандали най-вече в модернизиращите се (по западни образци) леви политически организации. А подобна одиозна тенденция реално динамизираше, но и мултипли-цираше вредните ефекти и последици на идеологическо и публично дезавуиране, и отчетливо сриване (в очите на традиционните партийни членски маси и на левите електорати) на партийните лидери и елити, опитващи се на всяка цена и с всички средства да се задържат на повърхността на динамично менящата се конюнктура. В известна степен одиозното, но и безнаказано митарство на партийните номади се възприемаше като негласна подкрепа и дискретна реализация на безцеремонно пъ-туващ през всички граници нов „категоричен императив“, повеляващ, или изискващ гостоприемно отношение към и активно съдействие на тотално опазарения принцип за неограничено движение на всякакви идеи, стоки, услуги и хора в комодифицира-ния изцяло нов, а и неолиберално форматиран и контролиран свят. Но е повече от явно и понятно, че такива радикални трансформации в лявата менталност и мани-ерност още повече подчиняваха политиката на пазара и превръщаха новите и (уж) проспериращи политически визионерства и сценарии в пазарно конкуриращи се фе-номени, за които моралните принципи и предишните идеали вече не значеха нищо. А това беше и поредният друг сервилен реверанс на мутиращото и комформистки ориентиращото се ляво пред хегемонията на постмодерната инструментална ра-ционалност, за която най-важното беше увеличението и гарантирането на печалби. Кога арогантно и брутално, кога перфидно и дискретно постмодернизмът изтласк-ваше, дезавуираше и тихомълком убиваше нравствеността, конюнктурно и меркан-тилно замествайки я с естетиката, която вършеше в момента по-добра работа на пазарните стихии и далавери. Защото вече само апологията на ефективността не стигаше и все по-остро се разкриваше нуждата от атрактивноста в пазарните драми. Затова не са случайни триумфалните инвазии, а и публични реклами на фаталната необходимост политиката да „мине върху релсите“ на мениджмънта, маркетинга, пиара и рекламата, които ситуативно формираха, а и популяризираха атрактивни и привличащи масовото внимание и доверие персонажи, но и програми, които обаче доста бързо се амортизираха и трябваше да се заменят. Така старата митологема, че шоуто трябва да продължи, се базираше на амортизирания принцип, че е нужна привличаща, а и експлоатираща масовото внимание и доверие смяна на играчите, подобно на стоки, които менят единствено етикетите и рекламните си визии, но по същество не придобиват нови и реално по-стойностни качества. Лесно е да се пред-положи от мъдри умове, че такова мимикриращо отношение реално дезавуираше, дискредитираше, остракираше или дори елиминираше вярата в необходимостта от далекосрочно прознозиране и мащабно планиране за сметка на краткосрочните (до-ри може да се каже/пише мандантно обвързаните) действия, които видимо трябва-ше да бъдат от колекцията на новите тактически прийоми. Затова и не е чудно, че стратегическото прогнозиране и фундаменталното програмиране на ставащото в настоящето, или дори в бъдещето се отдаваше на идеологическите и партийно-политическите хегемони в даден континент, или пък в целия свят. Поставените в та-кава мащабна и ефективно контролирана зависимост партии, в т.ч. особено от ле-вия политически лагер, все повече ставаха заложници на чужди сили. Подхождащи с такъв манталитет и маниер към радикалните промени в обществено-историчес-ките реалности, левите елити още повече ускоряваха, а и утежняваха процесите на идеологическо обезличаване, или аморфизиране на техните партии, и то, разбира се, в посока на крайно негативните, но и явно гибелни за бъдещето им тенденции.

Нещо повече: благодарение на разпространилата се, едва ли не със светлин-на космическа скорост, тактика на идейната аморфност и безполовост, към левите елити стремглаво се юрнаха всевъзможни типажи, характеризиращи се, обаче, с ед-на всеобща и релефно ясно очертана характеристика - пълно идейно невежество, убога политическа култура, липса на желания и старания да се запознаят и поучат от съкровищата в огромните исторически трезори на левите визии, дела и успехи. От исторически и персонално-екзистенциален житейски опит, хората знаят, че ка-риеристите винаги завиждат, а и мразят личностите с богата култура, впечатляваща ерудиция, мащабни и умело прилагани знания в конкрета сфера на жизнедейност. А в съвременните условия на ескалираща и тотална комодификация партиите все повече се превръщаха в клиентелистки структури, макар ръководните елити да от-ричаха наличието и опасните влияния на такива процеси в подвластните им орга-низации. И е неоспорим факт, че тази злокобна напаст не подмина и нашата родна, а и преходна действителност. Не случайно в левите партийно-политически елити у нас контрастно се забелязва тенденция на ескалация на кариеристичната агре-сивност и безпардонност на персонажи, които нито знаят, нито желаят да положат старания и усилия, за да се поучат на нещо от съкровищницата на най-старата лява партия у нас. И тази ужасна тенденция не заобиколи, а - тъкмо напротив - най-силно и най-мащабно се отрази на БСП, в която все повече нагоре, към върха напират или се окопават лица, нямащи каквато и да било солидна идеологическа подготовка за историята, теорията и историческата богата практика на левите идеи и движения и то не само в миналото, но даже и спрямо нашето време, но които са конюнктурно изгодни и доверително приближени на моментно управляващите партийни лидери. Така, на практика, се ражда, а и публично разгръща един интересен парадокс: след-вайки чинно опцията на своя партиен лидер - Корнелия Нинова, - такива особи без каквито да са морални скрупули и угризения вдигат (единодушно и ентусиазирано) ръка в полза на каузата на „консервативния социализъм“, без, същевременно, да проумяват, че се оказват пленници, а и съучастници в перверзните сценарии, идео-логическите манипулации и политическите игри на неолибералите. А за мъдрите, проницателните или знаещите хора не е изненада нарцистичното самодоволство и фалшивото самочувствие, с което такива мними леви персонажи обикалят медий-ните студия, за да се хвалят, както е и сега с чудесното си разбирателство с хар-варските социолиберали. Но, успоредно с това, не бива да се забравя и фактът, че историческият старт на идеологическото хермафродитизиране на най-старата, ав-торитетна и популярна лява партия у нас беше положено още от Г. Първанов и ма-щабно продължено от С. Станишев, а също и че много от днешните безпощадни критици на К. Нинова по онова време всячески подстрекаваха и страстно насърча-ваха Първанов да направи радикалния избор и завой към социал-либерализма. По-неже на ентусиастите в това опасно и гибелно начинание не бяха ясни разликите между либералния социализъм и социалния либерализъм, се пусна в публичен обо-рот мантрата за перспективния консенсус между социалното и либералното. Ако по онова, вече отдавна минало, време се раждаха и пласираха всевъзможни шеги за краткия път, или бързия преход от социаллиберализма към социалфашизма, днес тези мутации вече са очевиден факт, а и жестока реалност. Представителите на ле-вите формации в европарламента, а и в националните парламенти гласуват по-ен-тусиазирано от някои десни за твърдата подкрепа на нацисткия режим на Зеленски. Неслучайно все по-често вече се говори и пише за еврофашизма и то не само като радикално дясно, а и като симптоматично ляво мутиране на европейските партий-ните елити, афиширано чрез всевъзможни преки и косвени подкрепи на нацистите в Украйна. А заради настъплението на този одиозен феномен ескалиращо нараства и броят на изследвания и публикации, свързани с темата за шокиращотото призна-ние, че съвременната демокрация е по-лоша, по-кошмарна дори от нацизма и фа-шизма.i Затова в момента у нас публично се нищи темата участва или не участва елита на БСП и парламентарната й група в проукраинските акции за въоръжаване на бандеровско-нацисткия режим. А тя е плътно свързана с въпроса за идеологи-ческото размиване на партиите у нас. Сам по себе си, този фрапиращ и безскру-пулен идеологически хермафродитизъм достатъчно контрастно и красноречиво го-вори за същността и ефектите на тежките промени в лявата менталност и маниер-ност, засегнали глобалния свят и уж обединена Европа. И ако преди няколко десе-тилетия теоретическото му разнищване донесе световна популярност на М. Фуко, сега вече изглежда, че френският мислител се забравя. А публичното дистанциране или - обратно, - приобщаване към русофобските капризи на Брюксел, еврократите, евроатлантиците и натовските стратези все повече заприличва на атрактивния пуб-личен номер на циганските тарикати, които с „тука има, тука нема“ някога привлича-ха вниманието, а и най-безпардонно ограбваха подлъгалите се от него наивници.

Въпреки тази неприятна констатация, следва да се отбележи, че корелацията между хермафротитизма и тоталитаризма е много съществена, защото първият бе-ше не само твърде многозначителен, но и крайно опасен, тъй като подсказваше и за неудържимото пришествие, но и господство на един нов вид тоталитаризъм. А по този важен повод си струва да се отбележи, че отдавна упрекваният, или жестоко обвиняваният античен гений Платон за неприкритите му пристрастиия към тотали-таризма също е бил сред първите в историята на човечеството публични апологети на хермафродитството, поне що се отнася до писанията му в полза на андрогините. Затова бе съвсем елементарно, а пък даже и редно тоталитарните щения на левите елитарни велможи да се третират в автентичния им, а не в превратния смисъл на думите, тъй като отдадеността и ангажираността им с новите полови идентичности се оказват перверзни скривалища на неистовството им към нов вид тоталитаризъм. Затова е и двойното оценъчно счетоводство - по един начин да се описва и третира злощастният древногръцки философ Платон, а по коренно различен маниер да се отнасят към днешните защитници на хермафродитството и новия тоталитаризъм. А дали можем и трябва да наречем съвременните мутации на левите идеолози, или партократи хермафродитски, или андрогинни е вече само въпрос на предпочитания. В случая изобщо няма да засягам и развивам тезата за публично демострирания и десетилетно непреклонно отстоявания жесток и основателен критицизъм към нео-либерализмите в глобалния свят на американската империалистическа хегемония. Не друг, а световно известният Ноам Чомски, а и други (истински демократи и хума-нисти) мислители нееднократно разобличават и аргументирано обясняват тайните на американския олигархичен тоталитаризъм, но и брутален държавен тероризъм. А левите теоретици, идеолози и ръководители избягват по всякакви начини явно да коментират и подкрепят такива основателни критики към западното господство. Но, от друга страна, въпросният идеен хермафродитизъм или андрогинизъм е напълно и лесно обясним с оглед на съвременната доминация и рекламирането на безпо-ловостта, официалното признаване, или даже субординиране на „третия пол“ над класическите и исторически уж амортизирани два пола. Затова може без каквито да са нравствени угризения, условности или уговорки да се каже/пише, че аморфиза-цията на идеологическия и политическия облик на съвременните партии (особено на тези от традиционен вид) изключително силно галванизира дистанцирането, но и отчуждението на хората от политиката и дезертьорството от гражданския им дълг. Не случайно лавината на съзнателно и хронично негласуващите граждани нараства явно и с потресаваща скорост. Тя кара политиците да се чувстват и все по-често притеснени, разтревожени, даже уплашени от безразличието, досадата, отвраще-нието и погнусата на хората от всичко, което е свръзано с политиката и партиите. Днешните леви, проевропейски и пронатовски организации, но и техните сервилни представители в европейските структури се правят или че въобще не забелязват, или пък действително не разбират, че пътят, който са поели, ги води директно към ешафодите на публичната им дискредитация, или на историческата им екзекуция. Как иначе да си обясним единната, но и доста ентусиазирана подкрепа, или даже ескалиращото публично одобрение към откровено нацисткия режим на В. Зеленски, който подлага на брутална цензура, неоснователни или даже съвсем преднамерено изфабрикувани стигми, а и репресии, на публична дискредитация, делегитимация и крайни сакнции „нарочени“ и преследвани от него авторитетни леви и партриотични формации в Украйна дори само за това, че техни ръководителите или функционери изразяват съвсем нормални, а и разумни позиции за отношенията към Русия. Не са ли подобни изяви безспорни и очевадни актове на подкрепа за тоталитаризма - било в Украйна, било в (уж) обединена Европа, било в глобалния свят, все по-осезаемо, динамично и мащабно освобождаващ се от империализма и колониализма на САЩ. А какво да кажем/пишем за тоталитаристичните публични изблици или неистовите щения на Дж. Байдън, откровенно призоваващ към засилване, а и умножаване на репресивните действия срещу неговите партийни критици, опоненти, или врагове. Те също минават „метър“ или са удостоени с мълчание и нравствена слепота от уж всевиждащите, всеразбиращите и некриещи автономния си стил на реагиране ме-дийно натрапени, или изкуствено рекламирани всезнаещи експерти и анализатори. И ако Байдън е лидер на най-мощната в актуално пулсиращият исторически момент лява партия - тази на американските демократи - какво остава за другите формации, които застават твърдо под неговите флагове, или не смеят да му опонират открито. Те също се оказват замесени или съзнателни поддръжници, съучастници във въз-шествието и господството на новия тоталитарен диктат в политиката и над света. Дори нещо повече: левите елити не проумяват жестокото историческо възмездие и отмъщение, което са им замислили, а и вече пуснали в ход десните - публично да осъществят историческото си самоубийство чрез апологията на неототалитаризма. И това не са единствено сюжети от разиграващи се драми на сцената на глобалния свят, или на конвусливно гърчещата се от своите зависимости и трагедии Европа, но и в рамките на нашата, българската преходна реалност и псевдо-демокрация. Нали никой от левите политици и парламентаристи не упрекна (дори с една дума) истеричните обиколки по медийните студия на натовец № 1 - Соломон Паси, който заплашително и ултимативно изискваше незабавна, а и тотална цензура за всички, мислещи другояче, за тяхното недопускане в ефира и крутото им санкциониране. По същество, това бе мълчаливо съгласие и воалирано одобрение с агресивното и безпардонно прокарване на тоталитаризма в уж демократичния ни публичен живот. А в този контекст е много съществено да се отбележат пристрастията и всеотдай-ната, изглеждаща дори и като впечатляваща, или трогателна себепожертвовател-ственост на левите елити към уж незаслужено скриваните и премълчавани свободи и права най-вече на сексуалните и етническите малцинства, разбира се, на мястото и за сметка на безцеремонно, а и тотално изоставените от тях класови мнозинства. Чест прави на българските социалисти, че заеха разумна и национално-отговорна позиция в публичната истерия около ратификацията на Истанбулската конвенция. Тя също се отрази на отношенията и взаимните критики между Нинова и Станишев и поддръжниците му в НС на БСП от средите на лагера на върлите й противници. А е ясно, че натрапването на темата за признаване на третия пол, свободите и пра-вата на сексуалните малцинства и пр. реално са част от перверзната стратегия и технология да се подменят, скрият и премълчават най-важните проблеми на хората в нашата съвременност и общественото внимание да се насочи към преднамерено измислени и пуснати в публичен оборат фикции за сексуалните насилия, или да се вкарават под общ знаменател национални култури с коренно различен манталитет и междуполови маниери, а и с отличаващи се нива на половата им криминогенност. Как иначе може и трябва да се оцени първото място на съвсем прясно гласуваната от ПЕС декларация, което е отредено на въпросите за признаване на сексуелните малцинства - сякаш всички останали, при това очевидно съдбоноси проблеми пред света и човечеството, изправени на ръба на ядрена война, нямат никакво значение. Същото се отнася и за поредната демонстрация от страна на ПЕС на русофобия, която дори за невежите и дезинтересираните от политиката хора обслужва най-вече интересите, визионерствата и геополитически стратегии на империализма на САЩ. Колкото и странно да звучи, или изглежда, но днешните западно-европейски леви елити са склонни и способни да отстояват класовостта единствено когато и където тя се отнася до собствените им властови позиции, а и привилегии. Не случайно, ако терминът за политическа или социална класа изчезна напълно в тривиалната му се-мантика и лингвистична употреба, той се оказа доста щедро възнаграден с нова ат-рибутивност, а и ригористичност: за лявата, или която и да било политическа класа вече да се говори и пише единствено относно елитарните върхове на партиите. Не бива да се забравя и фактът, че навремето Маргарет Тачър и Тони Блеър в синхрон и непонятен за разумните и морално-почтените хора захлас публично убеждаваха своите електорати, че общество и класи не съществуват, а че са само „конструкти“. А това беше едновременният реверанс и от дясно, и от ляво към неолиберализма и към свидното му изчадие - постмодернизма, изобретяващ и налагащ идеологеми. У нас е явно, а и все по-отблъскващо нарцистично-оргазменото удоволствие, с кое-то конюнктурно, или мимолетно пръкнали се (на политическата сцена) особи се оп-ределят като „лица от новата политическата класа“, а за другите класи не говорят. В идеологическата, политическата, политологическата или даже социологическата научна дискурсивност все по-очевадно, а пък и мащабно се налага терминологията, свързана с проблемите, или темите за стратификациите, слоевете на обществото, не и за реално, макар и силно променените, социални класи в живота на социума. По този начин за невнимателния читател, зрител и слушатал изглежда, че освен по-литическата класа други такива образувания въобще не съществуват в обществото. Впрочем, едва ли следва да хвърляме критики, упреци и обвинения само към идео-лозите и политиците, които обикновено са продукти и на ред други обстоятелства. Те обикновено са потресаващо невежи или морално безскрупулни, защото не знаят, или се правят на „ударени“, че не познават разликите между истинската и мнимата класовост, а към втората открай време се причисляват използващите я партократи. И ако дясното, или центърът не привличат особено (магнетично) нашето внимание, то мутациите на левите формации и социални движение твърде силно го фокусира. Затова интересното се случи именно в техния лагер, в който различни леви и лево-центристки формации не „сервираха“ на ненаситно жадните за изненади и промени експерти, анализатори, политолози, социолози и пр. всезнайковци за политическо-то, от които някои очакваха доста по-разнообразни, а и пъстри опции, пък и реакции.

Не бива с демонстративно аристократично високомерие или с провокативно за обществеността игнониране да се подминава и важната тема за върлуващата в нашата историческа съвременност епидемия на всевъзможни амнезии, а и на про-изтичащите от или свързаните с тях опасни безразличия и пасивности спрямо вече направени в миналото, а сега отново повтаряни фатални грешки на и за левиците. Защото в дилемата „мир или война“ има вече натрупан огромен, а и жестоко поучи-телен исторически опит, които обаче се хвърля безцеремонно върху Прокрустовото ложе на конюнктурната самозабрава, или на преднамерено натрапваната амнезия. В този аспект си струва дори само да си припомним историческите позори и даже трагедии на западно-европейските социалистически и социалдемократически пар-тии, които в навечерието и дори в разгара на Първата световна война заложиха „ва банк“ на национализма, меркантилните облаги и щедрите обещания за дискретни, но огромни възнаграждения за лоялността им към инспираторите на тази авантюра. А не е много далечно или чуждо на разумното осмисляне и преценяване на развоя на събитията, но и относно съдбите на днешните европейски леви формации какво може да им се случи. Защото както някога, така и сега те в единен строй, или като под неизречена на глас команда автоматично гласуват в полза на русофобията, за-бравяйки напълно как малцинството около Ленин преобърна напълно Историята. А сега, както се очертава и ходът на събитията, това може да стори отново и В. Путин. Затова е тази истерична суетня и какофония в лагера на защитниците на антидемо-кратичния и антихуманен световен порядък, наложен от САЩ и евровасалите им. Впрочем, модусът за неоповестената явно команда не е много точен или коректен, защото днес не секват директивите, апелите и заплахите какво може да се случи на онези европарламентарно представени партийни фамилии, а и национални форма-ции, които си позволят неблагоразумието да гласуват по друг - автономен - начин. Всички митове и идеологеми за безспорната западна демокрация и гарантирания от нея идеен плурализъм вече са демонстративно захвърлени на бунищата на исто-рията или във вехтошарските кошове на форсираната докрай политическа забрава. Вече нееднократно имаше директни опити за публично сплашване и санкциониране на автономните политици и държавници от Полша и Унгария по различни въпроси, но те очевидно и гръмко се провалиха, докато, за разлика от тях, левите партии в евроструктурите прилежно, дори безропотно носят усмирителните ризи, които брюк-селските еврократи-бюрократи са им наложили, и стриктно следват указанията им. А това примиренческо, конформистко поведение не може да печели привърженици.

Заслужава специалано да се акцентира и на проблема за упоритото мълча-ние и очевадната пасивност на левите партократи спрямо ескалиращо и триумфал-но шестващия въпрос за генезиса, същността, особеностите, а и последствията на постдемокрацията и даже за постполитиката в обществения живот на съвременните общества, държави и нации, които все по-динамично се отърсват от букаите на нео-либерализма и постмодернизма, фундаментално гарантиращия глобалния ред. В света и Европа все повече се говори, а и пише за агонията, или дори за смъртта на демокрацията, но в подобни дебати липсват желаещи участници от левия лагер. А същото се отнася и за политиката, която все повече съвременни и прозорливи тео-ретици виждат и определят като напълно изпразнена от смисъл и съдържание, зас-лужени изхвърлена на сметищата на историята и в каторгите на лакомата забрава. Още по-странното или позорното е, че тези идеи и теоретични дискурси са лансират и твърдо отстояват най-вече от ляво-ориентирани мислители, които днешните леви партократи се правят, че не съществуват, или действително не знаят нищо за тях. А това е поредното доказателство за теоретическото им невежество и безкултурие. И дори интелектуално по-извисените от тези елитарни среди партийни аристократи, които са подочули, или попрочели нещичко за тези новаторски идеи, пък и дискурси, не смеят публично да се ангажират с участие в обсъждане на тези визии, понеже не са сигурни дали, а и доколко това може да се отрази зловредно на техните кариери. Това мълчание и бягство от публични дискусии и полемики по тези въпроси се оказ-ват поредни лепти в растящото богатство на редукцията и убийството на интелек-туалния живот, идеологическите търсения, или диалози сред лявата общественост. Вместо да се ангажират с тези (новаторски и взривоопасни) теми, левите идеолози и партийни елити явно предпочитат упорито, заинатено да „въртят“ амортизирани клишета и досадни (за масовата публика) рефрени за демокрацията, пазара, с които още повече усложняват и утежняват позициите си и предопределят злата си съдба. А в условията на военна реалност и атмосфера тази нерешителност, или явно де-зертьорство от поемане на отговорност и дълг за принудителни нови избори няма как да не се отразяват негативно и ескалиращо все по-злощастно на левите партии. Прибягването до „екстрите“ и услугите на тавтологиите не гарантират спасение за левите елити, а единствено още по-голямо затъване в блатата на неизвестността.

Колкото и на пръв поглед да изглежда, или звучи странно, прокси-военната авантюра на евроамериканския Запад в територията на Украйна послужи като изу-мителен катализатор за разкриване на немалко от досега сякаш незабелязваните, неконстатираните и некоментирани аспекти от кондицията на европейските левици. От десетилетия настойчиво разпространяваният сред техните нарцистични партий-ни и идеологически елити пандемичен русофобски вирус сега вече се превърна в очеваден и агресивно настъпателен синдром на еврофашизма, спекулативно и ма-нипулативно представян на масовите публики и като върл защитник, или несъмнен гарант на демокрацията, човешките права и свободи в един все по-зависим свят. В кохортите, застанали под бойните му флагове, се нареждат десни, центристи, леви. Фактически, прокси-военната авантюра на евроатлантиците ускори разобличението на всичко, което те десетилетия наред се опитваха да премълчават, или прикриват, но което никога не е преставало да бъде обер тон на техните визии, пък и маниери. Но освен това хубавото или доброто в нея е, че напълно разкри грозотата и пороч-ността в шумно рекламираната и натрапвана западна политика в глобалния свят. И защото специалната военна операция, или военната агресия, според различните политически - етимологични, или терминологични - речници, в Украйна послужи като необикновено мощен исторически екран, публичен рентген, или морален скенер за разкриване на истинското състояние, пък и за възможностите на левите формации. Тежките болестни състояния в идейно-политическата и организационно-кадровата дисфункционалност на трескаво преориентиращите и модернизиращи се леви пар-тии, чиито симптоми (понякога) се оказваха твърде сложни за лесни и бързи диаг-нози, с този специфичен екран, рентген и скенер „лъснаха“ наяве и то по начини, а и в ситуации, които никой не е предполагал, че ще ги „разконспирират“ така пълно.

В случая не иде реч единствено за чисти и проникновени съчинения от явно политологическо естество, а и за такива от икономическо, философско и друго, кои-то, обаче, твърде впечатляващо доразкриват и съществено разказват това, което в политологическите, или философско-политическите бестселъри често се прикрива. Понеже за трансформацията на американската милитаристична агресия в света и специално в Европа, но още повече и в Украйна, както и за нейната прелюдия, или преобразуване в световна война започна да се пише още преди няколко години. Но днес идеолозите и политиците се правят на „ударени“, ни чули, ни видели, още по-малко чели такива „ясновидски“, а всъщност много солидни научни произведения.ii Само че нашите родни, съвременни и постоянно натрапвани на масовата аудитория „вещи“ специалисти по мрачните прогнози за бъдещето на Русия нито споменаваха, нито четяха такива произведения, или дори се правеха, че изобщо не съществуват. У нас, примерно, бившият премиер и харвардски възпитаник - Кирил Петков търче-ше по медийни студия, за да уверява със самодоволна усмивка колко невзрачна и незначителна е Русия като икономика и политическа сила, а само месеци по-късно се оказа, че същата тази - окаяна и безсилна - Русия прекатури глобалния порядък и провокира мащабна криза в западния свят, каквато обикновено има при война. И колкото непрестанно Западът да повтаряше, че не води истинска, а само хибридна война с Русия, пораженията от битката му с Русия имаха последици като при война. Който внимателно е следял поредицата от такива интригуващи, а и полезни съчинения няма как днес да се учудва, вайка или хленчи заради ставащото в света. Защото в тях косвено можеше да се предвиди защо, накъде и как отиват левиците. А такива предположения имаха ред обективни предпоставки, защото в последните няколко десетилетия в лагера на левите партии и движения се случиха, или напълно целенасочено станаха (т.е. осъществиха се) крайно одиозни, а и фатални за левите идеи и формации изменения, обусловили публично явен и понятен отлив от тях. По тези причини сред експертите и анализаторите на сложните и противоречиви (поне на външен вид) трансформации в лявото идейно и партийно-политическо простран-ство сякаш нямаше различия - всички са съобразяваха и подчиняваха на зададения от евроатлантиците курс, с установения, а и твърдо контролиран от тях мейнстрийм. Но въпреки уеднаквените коментари, прогнози, хипотези и очаквания, реалностите предлагаха доста по-разнообразно, а и непоносимо с пикантностите си меню, което интелектуалните стомаси на прононсираните и близки до властта експерти явно не можеха да понесат без да получат съответни емоционални, или други разстройства. Огромната част от тях публично разиграваха роли, чийто фалш обаче бе прозрачен. За огромно съжаление на такива наивници или ентусиазирани лаици в мистериите на политиката, сред левите формации идеологическите и обществено-политически-те изяви на техни емблематични фигури демонстрираха неотклонно и даже обилно допълнени с редица идеологически знаци, обществени позиции, които бяха много-значителни, но пък и изискващи доста сериозен и комплексен теоретически анализ. Преди всичко, защото тези леви партии определено стигнаха до върха на своето морално-политическо падение, към което реално се движеха устремно, а и неот-клонно от поне три десетилетия. В очите на верните сподвижници на автентично лявата идейност техните изяви придобиваха естеството и странните особености на истински, реални трагикомедии на политическото. А в този ракурс следва да отбе-лежа, че такива, впечатляващи и озадачаващи публични гастроли на водещи леви персони не бяха шокираща новост или неочаквана изненада за тези, които добре са следили и вярно са се ориентирали в историческите виражи на идейно-политичес-ките мутации на доста от западните левици. За такива експерти, аналитици и теоре-тици радикалните промени в лявото идейно-политическо западно-европейско се-мейство не бяха неочаквани. Понеже те бяха наясно със започнали преди няколко десетилетия колапси, обусловили сегашната агония, коматозна фаза или вече кон-статирана смърт на десетилетно служили като почетни емблеми партии в богатата и противоречива биография на левите идеи, теории и масови движения. Едва ли е нужно да привеждам примери в този аспект. Достатъчна са изчезванията (от обще-ствената сцена и историческата арена) на две от най-авторитетните и многобройни леви формации - тези във Франция и Италия. И нещо допълнително в този контекст: можем да се обзаложим за катастрофалния резултат, който ще получат и герман-ските социалдемократи на следващите избори. Понеже днес, когато вече немските социалдемократи привидно автономно, а всъщност изцяло под диктата на амери-канските си ментори, кукловоди и господари подготвят траурната процесия на исто-рическото си погребение, никой от системно натрапваните и отдавна досадилите на масовите аудитории експерти и анализатори-всезнайковци не смее да отрони дори само една дума за репресивно наложената публична дискредитация и историческа екзекуция на европейските леви партии. И, ако левите партии в бившите социалис-тически страни в Европа загинаха (външно погледнато) доста унизително, заради предателствата на своите ръководни елити, а и заради неудържимия външен идео-логически и политически натиск, то западно-европейските, оцелели и самодоволни от края на Студената война леви политически формации избраха нещо още по-по-зорно - тихомълком и публично да си направят „харакири“, дори без да са принуж-давани за това силно и отвън. Как иначе може/трябва да бъде описвана и оценявана хладната кама на всемогъщия неолиберализъм, забита в телата на (конвулсивно гърчещите се от ужас) западно-европейски социалистически и социалдемократиче-ски партии, дискредитирани, падащи, а и гинещи една след друга. А тази грандиозна и безпощадна пандемия не засегна, нито порази само авторитетни и традиционни, видяли и преживяли какво ли не в историята, леви формации, но и такива от най-последното, ново и мащабно рекламирано като неотвратимо и дори задължително ново поколение на радикалните леви структури, като, например, Пандемос и Сири-за, които за броено време се възкачиха и слязоха от сцената. А след като трите най-емблематични (за лявото) партии в Западна Европа са споходени от крайно одиоз-ната и даже позорна съдба на тяхното преднамерено, добре организирано и реали-зирано публично самоубийство, какво остава за другите (по-слаби от тях) партии. На практика се оказа, че някогашният ляв радикализъм на болшевиките на Ленин е далеч по-ефективен, перспективен, а и успешен във времето и с преобразуванията, които извърши, отколкото новите леви радикални формации и социални движения, изобретени в „алхимичните лаборатории“ на западноевропейските идеолози. И ако в компрадорски преформатирания европейски Изток Маркс и теорията му се считат за безвъзвратно отминали и ненужни архаики от епохата на Модерността, в днеш-ния Запад все повече расте интересът към и ангажиментите на истински свободни, демократично и хуманистично мислещи интелектуалци и теоретици, призоваващи за спешно и новаторско препрочитане и осмисляне на наследството на класиците. Докато на Запад подобни творци развиваха дори идеи за съдбовната необходимост от радикално преосмисляне и трансформиране на въпроса за ролята и значението на класите и класовите борби в съвременния, а и в задаващия се в бъдещето свят, левите идеолози, експерти и анализатори, удобно консумиращи екстрите и облаги-те на приближеността си до партийните ръководства, продължаваха да тъпчат на място и да преповтарят амортизирани от години западни идеологеми, или митове от страх да не си навлечат злощастия от беснеещите се цензори, или от желанияата да изглеждат съвременни, модерни, а пък и съзвучни с доминиращия мейнстрийм. Впрочем, крайно неприятното развитие и бързото прекратяване на жадува-ния (от ляво-ориентирани масови публики) възход на новите левици разкри и нещо твърде съществено, което изобщо не се показва и коментира от всезнаещите позна-вачи на мистериите и метаболизмите на левите идеи и политически формации. То се отнася до широко разпространеното, даже взимащо и пандемични размери забо-ляване сред всички съвременни леви партийно-политически елити, отдали се на не-истови страсти да изглеждат, или да се представят за колкото може по-модерни и отворени към новостите, в т.ч. и относно употребите на дигиталните технологии. Те напълно забравиха или въобще не бяха чули, чели за и преосмислили тревожните авансови предупреждения на Жил Липовецки, който показваше как манията по ко-нюнктурните моди води до заложничество, или пленничество от „империята на ефи-мерността“, на кухите илюзии, безпочвените химери, а и на розовите халюцинации.iii Затова левите ръководители и партийни функционери стремглаво се насочиха към и публично рекламираха едва ли не съдбовната необходимост максимално бързо и мащабно да се вкарат, но и оптимално експлоатират тези иновативни технологии, разчитайки наивно едва ли не на автоматично гарантиране на нескончаеми бъдещи успехи в политическите конкуренции и експоненциален растеж на рейтингите им, без обаче да преценят опасните капани и смъртоносните опасности, които подобни технологии сервират в голямо изобилие за всички партийно-политически наивници.

Обаче плюсовете от въвеждането и експлоатацията на новите технологии не могат да не вървят в компания и с техните минуси. По тази причина еуфорията от рекламирането и призивите за спешна дигитализация в услуга на партийните елити и формиции бързо се преформатира в мащабни публични недоволство от риско-вете, троловете или всевъзможните други опасности, „сервирани“ от технологиите. Впрочем, левите партийно аташирани експерти и анализатори пропуснаха или не видяха коварните опасности, нахлуващи чрез дигатализирането на политиката. А те се отнасяха дори и само до това, че цифровизацията и виртуалните светове ра-дикално, но и достса зловредно променят статуса и патоса на вниманието, паметта, въображението, мисловните процеси и ценностно-нормативните еталони и нагласи на зомбираните от офертите, а и съблазните им индивиди, или социални общности. След като вниманието в дигиталните реалности става доста скокливо и нетрайно, а паметта отстъпва и капитулира пред агресиите и перверзиите на забравата, близко до ума е предположението, че такива опасни промени няма как да не се стоварят и върху съдбите и жизнедейността, имунитета и срочността на партийните структури. Затова и се оказва, че старите генерации, които са обективно, но и субективно по-дистанцирани и внимателни към употребата на новите технологии, са по-верни към своите организации в сравнение с младите генерации и кадри, които са дигитално зомбирани, а и много по-склонни към номадства не само във виртуалните социални мрежи, но и в реалната си политическа практика в рамките на структури, или нива.

От една страна, партийните ръководство осъзнават потребността от подмла-дяване на членските състави, а, от друга, не могат да открият и приложат ефективни мерки и средства за задържане на младите в партийните организации, поради което са принудени дискретно, или явно да налагат клиентелистки властови логики, тех-ники и практики, които, на свой ред, отблъскват и се наказват от по-старите кадри.

При всяко положение, дигиталните иновации и инвазии не допринасят гаран-тирано за пробивите, успехите на левите елити в модернизирането на партиите им. А когато новите технологии се оказват мащабно замесени в провокирането и под-държането на военни стълкновения, ефектите им в партиите са силно двойствени, но и, естествено и закономерно, водят до одиозни ефекти и последици в партиите.

Подобна неприятна или дори тъжна констатация, естествено, е доста трудно поносима за ляво-ориентираните хора, но и маси, особено за тези по-възрастните поколения, които имат коренно различни представи, а и отношения към проблемите на войните, или въоръжените сблъсъци поне до средата на отминалия вече ХХ век. Повече от очевидно стана какви фатални отражения и тежки последици е предизви-кал историческият възход и идеологическата хемегония на постмодернизма и нео-либерализма през последните 5-6 десетилетия върху партийната рационалност, сензитивност, многообразната и разнопопосочна дейност на левиците, които (в ре-зултат на тези влияния) изглеждаха все повече като еднакви, еднообразни и сродни, динамично отдалечаващи и чуждеещи на онази интригуваща пъстрота, динамика и диалогичност на левиците от традиционен тип от времената и обществата на ХХ в.

В предишните исторически периоди, свързани с биографията на Модерност-та, левите идеологически, а и партийни елити много внимаваха с изобретяването и селекцията на възможно най-ефективния и полезен за идентичността и мисията им политически език. Днес, за голямо съжаление, тези велика традиция вече е напълно забравена и безскрупулно захвърлена във вехтошарските кошове на историята. А показателни в този контекст са безцеремонната амнезия и флагрантната експлоа-тация на дълготрайно критикувани атрибути на техните идейни противници. Защото много бързо и лесно могат да се изровят, а и разлистят безброй популярни западни политологически, или политически съчинения, в които без всякакви уговорки се от-стояват идеи, че болшевиките, или комунистите винаги са били арогантни, брутал-ни, цинични и безотговорни в подбора и употребата на вербалните си оръжия. Но днес западни леви ръководители поставят масовата публика в деликатна ситуация как да си обясни или оправдае техните публични инвективни вербални ерупции. За пример, може да вземем уж левият лидер на демократите Дж. Байдън, който съвсем наскоро съвсем безпардонно се подигра с задаващ му въпрос човек, иронично или даже сардонично репликирайки го с фразата, че „всеки има правото да бъде идиот“. А в този ракурс и западно-европейските леви партийно-политически ръководители също не изостават от американските си еталони в подобни, но и одиозни начинания. Глобалната американизация проби имунната защита на европейските политически езици, които също се превръщат във все по-агресивни, безпардонни и опасни. За-щото между епитетите и квалификациите, толкова щедро раздавани от представи-тели на десни и центристки формации в Европарламента и онези на авторитетни фигури от левите партии в него, определено не се забелязват съществени различия относно преценките и присъдите за Русия, Путин, всичко руско и дори православно. За огромно съжаление, трябва да констатираме, че балансът между експорта и им-порта на левиците спрямо десниците и центристите е изцяло в полза на вторите. А открай време се знае, че езикът е власт, а и че който налага езика си, той командва парада на събитията и измененията в политиките на държавата, или в обществото. Така че на полето на езика, политическата лингвистика левите остъпват на десните, стават зависими и тавтологични към наложените им вербални инструментариуми. А това размиване на левия език не само смущава и обърква левите партийни член-ски маси, симпатизанти, съмишленици и електорати. То провокира и мощна ескала-ция на ерозията на доверието, упованието и сигурността в успеха на левите елити.

Докато Путин и Лавров забележимо си „мерят“ езика, а и прецизно претеглят термините, с които „етикират“ западните си колеги, последните са изпаднали сякаш в транс, при който са загубили напълно контрола си върху подбора, употребите или градацията на семантично ескалиращите ругатни и обидите към руснаците. И в тези словесни вакханалии представителите на евролевите формации (като цяло) не се отличават много от десните, или центристките си колеги, или дори ги конкурират. А такъв семантичен подбор или лексикален репертоар доказва по фрапиращ начин, че неолибералният глобализъм е дезавуирал, дори унищожил интернационализма, с когото левиците с право се гордееха, пък и славеха в първата половина на ХХ век.

За огромно съжаление, вещите специалисти, експерти и анализатори по му-тациите на политическата семантика, семиотика и лексика, в т.ч. особено и на ляво-ориентираните и ангажираните, въобще не фокусират вниманието и изследванията си към тези грандиозни, радикални, мащабни и одиозни изменения в левите езици. А детайлният, обективният и комплексният им теоретичен сондаж би открил много интересни тайни или каузални пластове за трагикомедията на лявото в наше време. Нещо повече: в днешните западни политико-лингвистични дискурси е ясно очерта-на, но и осезаема доминацията на неолибералната дискурсивност и терминология.

Няколко десетилетия целенасочено, методично, неотстъпно и натрапчиво се лансираха и утвърждаваха идеи, доводи и аргументи, според които силата на тота-литарната власт в бившия социалистическа лагер и на комунистическите партии се била дължала на тоталитарния им език и тоталитарните им партии. А какво тогава следва да кажем за съвсем пресните публични експлозии на Джо Байдън, искащ да се ограничат и даже свият максимално правата и свободите на неговите идеологи-чески и партийно-политически опоненти и съперници. Защото такова желание, очак-ване или изискване си е явен призив към установяване на идеологическо и партийно тоталитарно управление, което да няма равностойни противници, а критиката им да бъде силно контролирана, перманентно и мащабно ограничена от мощна цензура.

Подобни одиозни заключения не са плод на абстрактни теоретизации, защото реалността и животът гъмжат от факти и примери на безцеремонни злоупотреби с политическите езици, които видимо, безпрепятствено и безнаказано се увеличават.

За жалост редица такива одиозни сходства или прилики между съвременните леви идеологии, партии и езици, сравнени с присъщите за левите, особено за кому-нистическите идеологеми, властови технологии, прагматики, а и лингвистики не са обнадеждаващи. Защото ако въпреки позорния финал на комунистическите партии в края на Студената война, все пак те направиха много позитивни изменения и пос-тигнаха очевидни успехи в развитието на своите страни, докато съвременните ле-вици не предлагат нищо оптимистично на съвременниците си. В този аспект е доста показателна дори и елементарната политическа аритметика - комунистите се дър-жаха на власт между половин и три-четвърти век в условия на непрестанна, тотална и мащабна агресия на безмилостните им идейно-политически и партийни врагове, а западно-европейските социалисти и социалдемократи (при отсъствието и тотал-ната дискредитация и репресия спрямо комунистическите идеи и партии) се сринаха напълно само за две-тридесетилетия. В този ракурс, ако трябва да оценим слизане-то от историческата сцена на обвиняваните в тоталитаризъм комунистически, соци-алистически и социалдемократически партии в изчезналите от географско-полити-ческата карта на Стария свят бивши социалистически държави и общества като по-зорно, то с още по-тежки, напълно основателни присъди и заслужени квалификации следва да се отнасяме и към самоубилите се (без реални противници) европейски левици, най-вече заради корумпираността и некадърността на техните елити. Само че днешните леви партийни елити се правят на слепи, глухи и неми за коментар на тези явни и потресаващи трагедии с левите идеи и партии, а и продължават непо-нятно и ентусиазирано да разиграват своите трагикомични публични спектакли, на нарцистично влюбени, но пък и безсрамно рекламиращи съмнителната си модност. Обаче, в Модата има вечни закони, които не гарантират историческо безсмъртие и непреходна вечност, а единствено мимолетност, временна атрактивност и сезонни увлечения, след които неизбежно настъпва царството на Смъртта и Забравата. По тази причина модните увлечения и страсти в политиката също са осъдени на зло-щастна съдба, от която никой политически актьор, или шмекер не може да се спаси. Затова и левите партийни елити в неистовия си стремеж и опит да хванат Кайроса неминуемо се разочароваха и губеха едно след друго сражение, а пораженията им в исторически или в обществено-политически контекст растяха с главоломна сила. И не случайно, а напълно закономерно и логично демографският взрив на раждане и прохождане на нови леви формации и елити бе съпровождан и от демографския бум на свръх-високата им смъртност и забрава дори в рамките не техни генерации. Затова и днес едва ли лесно и бързо може да се намери обикновен човек, или пар-тиен член на леви формации, който достатъчно точно, или безпогрешно да може да изброи всички рокади по върховете дори в пределите на собствената му партия. А в предишните времена и старите общества паметта за знаковите и водещи персони в партийните елити царуваше в продължения на много десетилетия и дори векове. Дори само този атрибут е достатъчен, за да се опишат и разберат промените, нас-тъпили в идентичността, публичната изява, или историческия принос на левиците.

Повече от очевидно, а пък и неизбежно е, че левите политически партии са изправени пред огромни исторически рискове, значителна част от които могат да се превърнат дори и във фатални, съдбоносни за тяхното присъствие, а и проявление. За съжаление на историческия хоризонт не се забелязват колосални умове, теоре-тици, които подобно на Маркс, Енгелс и Ленин, успешно да разгадаят секретите на настоящето и да посочат ефективните средства, начини и форми за радикални, но и мащабни изменения на Историята, а и за сътворението на коренно нови светове, обществени реалности и нрави, даващи силни упования, надежди, сили и гаранции на хората, че могат да бъдат истински ковачи и защитници на своята жизнена съдба.

Левите партии и особено техните елити не бива да изчакват пасивно звездния миг на появата и разпространението на идеите на такива гениални мислители. Те следва упорито, а и неотклонно да създават предпоставки, условия, механизми и гаранции за колкото може по-бързо, но и по-цялостно осъзнаване на актуалното си незавидно състояние, както и за неговото радикално и мащабно преобразуване. И е нужно да проумеят, че не бива повече да са заложници на обстоятелства и чужди сценарии, а да си върнат онова, което в историческото минало е било тяхна сияйна добродетел и магнетична емблема пред света и човечество - да са истински демо-крати и хуманисти, прокарващи упорито и неотклонно друмищата на Прогреса, за-щото това е единственият начин и път за спасението им. Имитацията, симулацията или мимикрията на лявост е само отсрочена или забавена тяхна историческа гибел.

i Срав.: Бичуцкий, С. Почему демократия страшнее фашизма. М.,

ii Виж напр.: Вершинин, Л. Евромайдан: кто разрушил Украину. М., Алгоритм, 2014; Глазьев, С. Последная мировая война: США начинают и проигрывают. М., Книжный мир, 2016; Глазьев, С. Украинская катастрофа: от американский агрессии к мировой войне. М., Книжный мир, 2015; Дугин, А. Украина. Моя война. Гео-политический дневник. М., Алгоритм, 2015; Дюков, А. Массовые нарушения прав человека в ходе граждан-ского противостояния 2013-2014 гг. Годовой отчет IGCP. М., ИЦ Фонда „Историческая память“, 2015; Ка-лашников, М., Бунтовский, С. Независимая Украина - крах проекта. М., АСТ, 2010; Катасонов, В. Украина: экономика смути, или Деньги на крови. М., Книжный мир, 2014; Козлов, Ю. Бандеризация Украины - главная угроза для России. М., Яуза-Пресс, 2008; Коровин, В Конец проекта Украины. СПб., Питер, 2015; Лимонов, Э. Киев капут. М., Центрполиграф, 2015; Мухин, Ю. Как натравить Украину на Россию. Миф о „Сталинском Голодоморе“, М., Яуза, 20 ; Нагорный, А., Винников, В. Глобальный треугольник Россия-США-Китай: от разрушения СССР до Евромайдана: хроника будущего. М., Книжный мир, 2015. Север, А. Бандера и банде-ровщина. М., Алгоритм, 2014; Стариков, Н. Украина. Хаос и революция - оружие долара. СПб., Питер, 2014; Фурсов, А. Холодный восточный ветер российской весны. М., Книжный мир, 2014 и пр. Всички тези, както и още много (общо към 40 книги) бяха абсолютно забранени да бъдат внасяни или разпространявани в Украйна под диктата на западните кукловоди, куратори и цензори на ставащото в насъскваната от тях Украйна срещу Русия. Затова и, най-вероятно, българските твърде чевръсти и невероятно сервилни лакеи - както политици, така и обслужващите ги чрез почти всички медии експерти и анализатори-всезнайковци, също са били солид-но „инжектирани“ с подобни цензурни вируси срещу пандемията на идеите на такива руски „оракули“, по-ради което българската читателска, или медийна аудитория не чу, не видя, не прочете нищо за тези визии.

iii Срав.: Липовецкий, Ж. Империя эфемерного: мода и ее судьба в современном обществе. М., Новое литера-турное обозрение, 2012.