/Поглед.инфо/ През май тази година, участвайки в семинар „Паметта и уроците на Втората световна война“ в Страсбург, организиран от Европейския младежки център, се сблъсках със забавен упрек по мой адрес. Упрекът звучеше така: „Докладчикът пося съмнения в душите на слушателите и твърде много говори за ролята на СССР във войната“. Какво точно смути тези невинни европейски души?

В различните кътчета на съвременния свят, за огромно съжаление, ежедневно и ежечасно се нарушават правата на човека: правото на безопасност, свобода на придвижването, правото на живот.

Едно от тези системно нарушавани права е човешкото право на достоверна информация, на познаване на миналото и настоящето, а следователно и на бъдещето (да си спомним „1984“ на Джордж Оруел: „Който контролира миналото, контролира и бъдещето“). Фалшифицирането на историята е именно това – злостно нарушаване на правото на достоверна информация.

И – трябва да си го кажем – днес изобщо не би бил възможен разговор за правата на човека, ако не бе победата на СССР над хитлеристка Германия в средата на ХХ век.

Втората световна и Великата отечествена война заемат особено място в дейностите по фалшифициране на историята. Като приемник на Съветския съюз, върху Русия се стоварва вината за разгръщането на Втората световна война, превръщайки това в отправна точка за политически, финансови и териториални претенции. Основната цел на днешната ревизия на Втората световна война се съдържа в преразглеждането на най-важните геополитически резултати от нея.

След 1991 година процесите на фалшифициране на историята на ХХ век се ускориха. Тогава държавата, която понесе основната тежест на Втората световна война, прекрати своето съществуване.

Аз разграничавам три основни типа фалшификации на историята:

- фалшификация на вътрешното съдържание (концептуална фалшификация);

- фалшификация на фактите, съзнателното им изопачаване;

- фалшификация чрез премълчаване (скриване на фактите).

На концептуално равнище главното средство за фалшифициране е поставянето на знак за равенство между сталинисткия СССР и хитлеристка Германия, обединяването им в общата категория „тоталитарни режими“ и приписването на еднаква отговорност на двете държави за разгръщането на Втората световна война.

Тук задължително трябва да отбележим научната несъстоятелност на термина „тоталитаризъм“, който, въведен с лека ръка от Хана Аренд, Карл Фридрих и Збигнев Бжежински, вече повече от шест десетилетия служи като инструмент за груба антисъветска и антируска пропаганда. Изкуствено въведеното по лабораторен път понятие „тоталитаризъм“ бе превърнато в универсално оръжие в информационната война срещу Русия/СССР.

Днес това сравнение с несравнимото и отъждествяване с неотъждествимото е част от политическия светоглед на Запада.

ПАСЕ прие резолюция за „необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими“ (Резолюция №1481). На 3 юни 2008 г. бе приета Пражката декларация за европейската съвест и комунизма. На 2 април 2009 г. Европарламентът одобри Европейски ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма.

Бих искала да припомня на инициаторите и проводниците на цялата тази кампания, че през ноември 1939 г. на първия научен симпозиум, посветен на природата на тоталитарната държава, великолепният американски изследовател Карлтън Хейс обяснява, че тоталитаризмът е инструмент на пазарната икономика, феномен на буржоазната цивилизация и не може да съществува извън нейните граници.

Карлтън Хейс отнася към тоталитарните режими Италия на Мусолини и Хитлерова Германия. Според него сталинският Съветски съюз е съвършено друг тип държава, където липсва частната собственост и класите; държава, в която е построен системният антикапитализъм – социализмът; където господства идеология, принципно различна от нацистката.

Само че „концептуалният вирус“, пуснат със съдействието на Аренд, Бжежински и прочее, не просто отрови умовете. Той повлия на политическите практики, намери своето отражение в призивите към Русия да се покае за „поробването“ на европейските народи (включително руското Балтийско крайбрежие), в искането на парични компенсации от Москва за „пренаписването“ на учебниците по история.

Фалшификаторите отказват да си спомнят, че СССР бе обект на фашистка агресия, те приравняват субекта на агресията с нейния обект. В резултат през 1930 г. Западът поощрява нацистите да действат срещу СССР, днес Западът снизходително гледа как бившите есесовци и техните последователи маршируват по улиците на Рига, Талин, Киев. Западните държави се отказаха да гласуват за резолюцията, осъждаща прославата на нацизма. И именно антируското направление на нацизма среща разбиране на Запад. Така беше през 30-те години на миналия век, така е и сега.

За фалшифицирането на фактите. Предателят Резун, избягал от СССР в Англия и пишещ под псевдонима Виктор Суворов, с лека ръка започна да развращава общественото мнение с тези, че Сталин бил готвил нападение над Германия, но видите ли – Хитлер го изпреварил. Този подготвен в Лондон фалшификат не издържа ни най-малко на критика.

Преди всичко да погледнем цифрите: в навечерието на войната на САЩ се падат 41,7% от световния военен потенциал, на Германия – 14,4%; на СССР – 14%; на Великобритания – 10,2%; на Франция – 4,2%; Италия и Япония имат по 2,5%; останалият свят – 10,5%. (Kennedy P. The Rise Dnd The Fall Of The Great Powers, 1989, с. 430).

Нека си спомним, че още през 1937 г. САЩ заявиха, а през април 1941 г. оформиха стратегическото решение на Конгреса, според което в случай на нападение на Германия над СССР, Америка ще помага на Съветския съюз, а ако СССР нападне Германия или СИ ПОЗВОЛИ ДА ПРЕДИЗВИКА НАПАДЕНИЕ, то САЩ ще помагат на Германия.

Сега да си представим варианта, в който Сталин напада Германия. На нейна страна веднага биха се оказали САЩ, да не говорим за Италия и Япония. Резултатът: 61,1% срещу 14%. Освен това при такава ситуация Великобритания и Франция бързо биха се помирили с Германия – крайният резултат: 75,7% срещу 14%. Сталин не е самоубиец и не би могъл да планира нападение на СССР над Германия.

 

На фронта рамо до рамо с мъжете воюват руски жени в разцвета на силите си 

Не мога да не спомена думите на Хари Труман в качеството му на вицепрезидент на САЩ: Ако видим, че Германия губи войната, ние трябва да помогнем на Русия. Ако Русия започне да губи, следва да помогнем на Германия и нека колкото се може по-дълго да се убиват взаимно, макар че лично на мен не ми се ще при каквито и да било условия да видя Хитлер като победител (New York Times, 24.06.1941).

Днес, разпространявайки лъжата за „равната отговорност на СССР и Германия“ за избухването на Втората световна война, западните (и за съжаление някои руски) историци се опитват на всяка цена да свалят от Запада отговорността за политиката на „умиротворяване“ на Хитлер, която доведе до войната.

Както и преди, на яростни атаки се подлага съветско-германският договор за ненападение, наричан на Запад „пакт Рибентроп – Молотов“. Но забравят, че преди сключването на съветско-германския договор Германия вече е заграбила Австрия през март 1938 г., а през септември същата година подписва Мюнхенския сговор със западните демокрации. Хитлер получава Судетската област на Чехословакия. На 1 октомври 1938 г. Полша превзема влизащата по-рано в състава на Чехословакия Тешинска Силезия. Унгария окупира южната част на Словакия. Тогавашните правителства на Полша и Унгария спомагат за ликвидирането на Чехословакия, чиято окончателна окупация е осъществена през пролетта на 1939 г. Тогава е превзет и Литовският гр. Мемел (област Клайпеда).

Ще напомня, че още през 1938 г. Великобритания и Франция подписват с Германия договори, аналогични на съветско-германския; към тези договори има и секретни допълнителни протоколи. Балтийските държави също сключват такива пактове с Германия. Към тях обаче никой не отправя обвинения. Струва си да напомня също така, че всички усилия на СССР за създаване на система за колективна сигурност в Европа през 30-те години неизменно са възпрепятствани от западните правителства.

В края на 30-те години на ХХ в. международното положение е изключително сложно. На Изток, в Монголия, съветските и монголските войски водят бойни действия с японците на река Халхин-Гол. На Запад аха-аха да започне война на Германия срещу Полша. В случай на окупирането й и по-нататъшното настъпление на германските войски към Съветския съюз на последния би му се наложило да води война на два фронта – в Европа и в Азия. Съветско-германският договор за ненападение отстранява тази опасност и няма ни най-малка причина той да бъде считан за причина за началото на Втората световна война. Секретният допълнителен протокол за разделението на „сферите на интереси“ между договарящите се страни също не е причина за войната. Съветско-германският договор изпълнява основната задача, която си поставя Москва – той отлага началото на войната срещу СССР.

На фалшификаторите на историята би следвало да се припомнят и документите от Нюрнбергския трибунал. В присъдата му, в частност, се казва:

На 22 юни 1941 г., без да обяви война на Съветския съюз, Германия нахлува на съветска територия в съответствие с по-рано подготвения план. Доказателствата, представени на трибунала, потвърждават, че Германия е имала подробно разработени планове за разбиването на СССР като политическа военна сила, за да се разчисти пътят й за експанзия на Изток в съответствие с нейните стремежи… Икономическа експлоатация на СССР, масовото унищожаване на населението, убийствата на комисари и политически ръководители са част от детайлен план, чието изпълнение започва на 22 юни без каквото и да било предупреждение и дори сянка от законно оправдание. Става дума за явна агресия.

Само нездрави или невежи хора могат да поставят на една и съща плоскост СССР и хитлеристкия Трети райх.

И накрая, за фалшификацията чрез премълчаване. Когато се говори за жертвите на войната, се споменават евреите, циганите, хомосексуалистите, но по правило не се казва нищо за руснаците и за славяните като цяло.

Да погледнем статистиката. Военните загуби на СССР според съвременните данни възлизат на 11 900 000. Германия губи 8 876 000. Пленени са: съветски войници – 4 576 000 (завърнали се – 1 559 000); немци в СССР – 3 576 000 (70% от тях се завръщат в родината си). В сравнение с немските, загиналите руски пленници са 5 пъти повече (!).

Загуба на цивилни граждани: 14 700 000, като 7 420 390 от тях са избити от германците, 4 100 000 – загинали при жестоките условия на окупацията, 2 164 313 – умрели, работейки принудително в Германия. В същото време в Германия 4 млн. мирни граждани загиват при бомбардировки – англо-американците съзнателно унищожават цивилното население в съответствие с програмата, разработена от Курт Левин и Фон Нойман (да се нанесат максимални щети на германците в психологически и демографски аспект). Струва си също така да се сравни отношението на съветското ръководство към Германия и немците с например британското. Ето какво пише Чърчил: Ние не воюваме с Хитлер и дори не с националсоциализма, а с духа на Шилер – за да не се възроди той никога. А ето и думи на Сталин: Хитлеровците идват и си отиват, а немският народ остава. Почувствайте разликата, господа!

В европейските и американски учебници по история пише, че решаващата роля за победата над нацистка Германия и милитаристична Япония е на англо-американските войски в операции като „Маркет Гардън“ в Холандия, десанта в Нормандия на 6 юни 1944 г. и битката при атола Мидуей по време на Тихоокеанския театър на военните действия.

Сталинградската битка

Сталинградската битка, която поставя началото на коренния поврат в хода на Втората световна война, битката при Курската дъга, където победата на СССР му дава стратегическо превъзходство на всички фронтове, операция „Багратион“, по време на която Червената армия окончателно прогонва врага от съветска земя и започва освобождаването на Европа от нацизма, се описват като боеве от местно значение или въобще не се пише за тях.

Фалшификацията чрез премълчаване е нещо чудовищно. Над 30% от японските ученици смятат, че атомните бомби над Хирошима и Нагасаки са хвърлени от съветски самолети. Значителна част от младите европейци е уверена, че САЩ са победили Хитлер, а днес може да се срещне дори твърдението, че Европа е освободена от… Украйна.

Фалшификациите са деформирали съзнанието не само на младежта, но и на тези, които носят отговорност за вземането на политически решения. И това е крайно опасно.

Мишел дьо Монтен казва: За разлика от истината лъжата притежава стотици хиляди лица и няма граници.Уви, в наши дни лъжата, превъплътена в „стотици хиляди лица“, се превърна в интегрална част от политическия светоглед на Запада.

--------------

*Мемел е град в Литва (днешната Клайпеда)

* Елена Пономарева е руски политолог, професор в Московския държавен институт за международни отношения, работи съвместно с известния руски историк, социолог и публицист Андрей Фурсов

Превод от руски: Елена Дюлгерова