/Поглед.инфо/ Шумът около Източна Европа донякъде измести Азия, основната стратегическа платформа за следващите десетилетия, на заден план. При цялата важност на въпроса за архитектурата на сигурността на Стария свят, това означава изиграване докрай на Студената война от миналия век. По-точно, желанието да се коригира резултата ѝ. По един или друг начин това ще се случи и вниманието след това ще се върне към най-важното пространство на Тихия и Индийския океан.
Това си го спомнят и в контекста на настоящата битка. В Съединените щати са доста често срещани опасенията, че Китай ще се възползва от сътресенията около Украйна, като ще поиска тихомълком да реши тайванския въпрос. Вашингтон не е готов за битка на два фронта.
Вторият аргумент, който може да се чуе, е, че Пекин следи как Съединените щати отговарят на руските искания и ако види признак на слабост в този отговор, веднага ще го сметне за картбланш за свое настъпление. Така че американците трябва да стоят като стена.
И накрая, третият подход, характерен например за Тръмп, който отново се активизира: време е да се отървем от цялата тази украинска „занимавка“, за да ударим решително китайците. Но това е най-рядко разпространената версия.
Междувременно началото на Зимните олимпийски игри в Пекин неизбежно ще измести прожекторите в посока Китай. И не толкова към спортните постижения, колкото към политическия антураж. Като начало водещите западни държави обявиха "дипломатически бойкот" - тоест политически представители няма да пристигнат на откриването. Вярно е, че не всички се присъединиха. Например Франция и любопитно - Полша не поискаха да обиждат Китай. Но все пак в глобалната медийна среда ще бъде изкривено така, че, видите ли, демократичният свят е показал отношението си към тоталитарната държава. И също така – че съмишлениците в Пекин, напротив, не пропуснаха шанса да заздравят връзките си, за да се конфронтират със Запада. Мълчи се защо самият Запад не се възползва от възможността за укрепване на връзките.
Явно е въпрос на принцип. Но самият Бог повелява да се започне поредната вълна на тревога за опасния съюз на автократите.
Китай среща игрите в необичайна ситуация. Самите състезания се провеждат в атмосфера на безпрецедентна изолация, което е разбираемо - такова масово събитие в условията на пандемия изисква специални мерки.
По-забележително е, че КНР като такава вече почти две години живее в условия на закритост , каквато не имало от няколко десетилетия.
Коронавирусът съвпадна с фундаментална промяна в международната система, стимулира изолацията на държавите и засилва конкуренцията. Той също така повдигна въпроса, че взаимозависимостта и дори взаимосвързаността могат да се превърнат не в предимство, а напротив, в тежест и дори риск. Повтаряме казаното повече от веднъж: всички тези промени не са следствие от пандемията, тя послужиха за катализатор на това, което се появи преди нея. Нещастието се превърна в вододел между ерата на всеобхватната глобализация и някакъв друг период, чиято същност тепърва ще се проявява, но ще бъде различна.
Китай, според всеобщото мнение, се възползва най-много от предишната фаза, превръщайки се от бедна и в повечето отношения изостанала страна в претендент за световно икономическо господство. И може би не само икономическо. Потенциалът за такъв растеж обаче беше изчерпан именно когато водещите западни страни, преди всичко САЩ, осъзнаха именно този последен факт. Сдържането на КНР и усилията за забавяне на нейното развитие започнаха през последното десетилетие, станаха официалната линия при Тръмп и се консолидираха още повече при Байдън. Външният източник на по-нататъшното развитие на Китай се свива. Макар и Си Цзинпин, съдейки по изказванията му, продължава да бъде може би основният привърженик на отворената глобална икономика, реалният курс все повече се насочва към вътрешни източници на растеж.
Но тук възниква трудна дилема. Въпреки всички тези тенденции, целостта на световната икономика и политика остава, макар и в променяща се форма. Границата между външно и вътрешно е толкова заличена, че дори целенасочените опити за възстановяването ѝ носи само относителен успех.
Може би с течение на времето усилията ще бъдат по-ефективни, но не веднага.
Освен това Китай е толкова дълбоко и здраво интегриран в единната световна икономика, че няма да е възможно да се оттегли от нея без болезнени последици.
А самата тази икономика, ако вземем нейните западни флагмани, не вижда възможността да изгони такъв гигантски производител и потребител като КНР. Но политическото откъсване е необратимо. Нещо повече, именно политическият и военно-политически натиск се превръща в основен инструмент за икономическо сдържане на Китай.
Пекин е предизвикателно напорист, всички вече са научили израза „дипломацията на вълците-воини“. Но в същото време не може да не се отбележи, че Пекин наблюдава с голямо напрежение какво се случва наоколо, включително и защото Китай по-малко, отколкото например Русия е свикнал да живее в днешния ден. Поднебесната би искала да не бърза да гледа в бъдещето.
Съвременният Китай внимателно подчертава своята увереност, но в същото време Пекин е предпазлив. Това е важен момент и за руско-китайските отношения: трезвото разбиране на притесненията на партньорите е добра възможност за укрепване на връзките, основани на взаимен интерес и баланс.
Превод: В. Сергеев