/Поглед.инфо/ В най-върховните си мигове животът обича да прилича на литературата.
Заради това се чудех защо по целия път София-Пловдив дъждът вали като в митологичното Макондо.
Когато си отиде магьосник е разбираемо, че всички страдат за него. Магьосничеството е уникален занаят. 10 пъти в рамките на този живот съм чел статии, че Магьосникът вече си е отишъл, че повече няма да се върне. Въртяха негово предсмъртно писмо. Страдаха предварително. Заливаха ни с цитати.
Сега - казват - Магьосникът наистина си е тръгнал. Било окончателно.
Как да повярваш? Досега винаги се е връщал. Може би и смъртта не важи за магьосниците. Кой точно е починал? Дъждът трябва да знае по-добре от нас.
Аз имам една любима книга от Маркес - "Хроника на една предизвестена смърт". Тя не е пищна, нито пък е характерно за него. Там той е създал една толкова влудяваща атмосфера на предопределеност, че човек изпитва лек страх. Този, който убива прави и невъзможното, за да не убие, но в крайна сметка не успява да избяга от социалните порядки, които го тикат към престъплението. Отвъд митологичното Макондо, аз винаги ще се опитам да запомня това от героите на Маркес - човекът, който се съпротивлява на лошото в себе си, който се опитва да избяга от съдбата си, който отказва да се подчинява на предопределението. Това е една от възможните революции в нашия собствен живот, а дори и да завърши с крах, май е по-добре да си опитал, отколкото да си стоял и да се взираш в дъжда. Магьосникът знаеше как да разказва тази история. Заради това ще липсва на целия свят. За колко хора можем да кажем същото, а?