/Поглед.инфо/ Преди близо половин година, след победата на „Сириза“, прогнозирах, че Гърция ще направи изключително лоша услуга на европейската и световната левица – за съжаление прогнозата ми се сбъдва.

Но на пръв поглед лявото сега е в подем.

Доживяхме да видим Кругман, Стиглиц и Хабермас преведени на български, на първите страници на български медии, и левите колеги масово да ги препостват с одобрение и да ги цитират във Фейсбук. Това е грамаден напредък на българския дискурс. Само преди година Кругман дойде на крака в България да изнесе публична лекция в УНСС, но комай единственият отзив беше дебилно-майтапчийската дописка на някакъв студент в изданието на олигарха Сашо Дончев.

Всички мислещи българи най-сетне проумяха, че в Гърция окончателно катастрофира утопията за растеж чрез остеритет, че еврото е заченато в скръб недоносче на пазарно-фундаменталистката монетарна фантастика, че както пише Хабермас, Брюксел днес е антинароден, бюрократичен абсурд (Четвърти райх), че Меркел и Юнкер са политически пигмеи. Че тежестите на кризата трябва да се носят от богатите, банките и корпорациите, които я причиниха със спекулациите си, а не от бедните, които нямат вина за нея. Това става убеждение на все повече европейци. И то трябва да донесе политическа промяна в близко бъдеще.

Остеритетът е път за никъде

За петте години остеритет БВП на Гърция спадна с над 25%, безработицата хвръкна до 30% и се закрепи на 26%, младежката безработица се стабилизира над 50% след връх от 60% – много далече от оптимистичните прогнози на „тройката“. Реалните заплати на гърците намаляха с 40% спрямо 2009 г., пенсиите – с 45%. Под чертата на бедността по различни оценки са от една трета до близо две трети от населението, една трета са без държавно здравно осигуряване, без възможност да потърсят медицинска помощ, освен безплатна за бедни. 18% от гърците не могат да се изхранват, стотици хиляди се редят пред кухните за бедни. Страданията им са големи и заслужават всеобщо съчувствие и хуманитарна помощ.

Напредък по дълговия въпрос на Гърция въпреки това няма и няма да има. Въпреки жестоките съкращения, постигнатия първичен излишък на бюджета, по-умереното външно заемане и напук на отписването на част от дълга в 2012 г. – съотношението дълг – БВП расте и ще расте. Въпреки новите данъци и донякъде подобрената събираемост данъчните приходи спадат и ще спадат. Работи класическата кейнсианска прогноза – свиването на разходите води до свиване на търсенето и до ново намаляване на приходите – злокачествена низходяща спирала.

Когато Кругман предлага в блога си на гърците смело да напуснат еврото, той повтаря традиционната аргументация на кейнсианците – депресионната икономика трябва да се девалвира (devalue) до конкурентоспособност. Това беше обичайното антикризисно лекарство в стара Европа, дето страните имаха финансов суверенитет. Инфлацията намалява заплатите и другите разходи до конкурентното им равнище, без да ги намалява номинално – нали заплатите не са еластични на намаление. Заемите в евро наистина стават невъзвръщаеми, но нали те и сега са такива!

Еврото също очевидно е път за никъде,

Макар до момента прогнозите за края му все да не могат да се сбъднат: всички правителства накрая клякат пред тройката, ЕЦБ се намесва да усмири пазарите. Ясно е вече, че гърците не приемат съвета на Кругман. Те се набутаха в еврото с финт и счетоводна измама и в началото то работеше идеално за тях и беше нужна Голямата рецесия, за да излезе наяве истината. Но и да приемеха съвета му, при сегашното си икономическо състояние – с нуждите на гръцката икономика от милиард и половина евро свежи пари отвън всеки месец поне следващите три години – и сегашните над 25% намаление на БВП и 40% – на доходите, нямаше да са достатъчни за постигане баланс на производителността и потреблението.

Тук не става въпрос за класическия кейсиански проблем, какъвто имаме в останалите страни от европериферията, в България и в САЩ, дето доходите на мнозинството са под равнището на производителността.

Гърция е аномалия,

уникален случай, не типичен пример за честна бедна страна, ограбена от алчните западни банкери. Гръцката икономика си остава невероятно неефективна, парцелирана от олигархични картели, раздробена на непазарни клиентелистки ниши, проядена от корупция и социален паразитизъм дори на цели трудещи се съсловия. Гръцката статистика (за сведение на левите колеги, които я цитират) продължава да бълва фалшификати, гръцкото общество си остава атомизирано и неспособно на обективна самооценка, самокритика, негодно е да вземе отговорно решение за бъдещето си.

Вече предложих хипотезата, че колапсът на публичното в Гърция се дължи и на особеностите на новогръцкия етнически проект, в който една западноевропейска (реакционна) идея за примата на древноелинското – като цивилизационна основа на новоевропейското – бе формално наложена над реалното етническо и културно многообразие в новогръцките земи, като все пак в основата на всичко си остана фанариотският паразитно-оргиастичен идеал на келепира, кефа и кючека.

Според мене при евентуално връщане на драхмата за постигане на баланс при сегашното състояние, което не виждам как ще се промени в близко бъдеще, ще е нужно свиване на БВП още малко над два пъти и на доходите близо два пъти от сегашното равнище – т.е.

Гърция да стигне БВП и доходите на жална герберска България,

което е истинското й дередже, там да се балансира. При запазване на еврото, което е много по-вероятното засега, предстои зверска дефлация с дълги години растяща безработица, спадане на доходите, мизерия и масова емиграция на всичко, което мърда.

Когато Стиглиц пише, че Гърция реално „не е получила нищо“ от финансовата помощ на Европа, той е прав, доколкото става дума само за последните пет години – периода на принудително наложен от Брюксел остеритет. Така е и по отношение на всяка бедна европейска страна, и на България, която, както разбрахме, става безкористен донор на плана „Юнкер“ срещу потупване по рамото и „благодаря ти, Бойко!“.

Но полетът на гръцкия БВП и доходи след 1974 г., особено от 2001 до 2010 г., стана безвъпросно ясно, бяха генерирани изключително от огромния поток невъзвръщаеми кредити.

Изкуственото повишаване на жизнения стандарт на населението в дългосрочен план е отрова,

разяждаща икономиката, морала и заплашваща оцеляването на нацията и етноса. Няма да се уморя да повтарям случая на гръцките държавни железници, които имат една линия, и чиито разходи до 2010 г. били 700 млн. евро годишно, в т.ч. 400 млн. за заплати, а приходите – 100 млн. Средната заплата на железничарите била 65 хил. евро годишно (колкото на колегите им в САЩ); машинистите не само получавали 7000 евро месечно, но вземали бонуси за най-невероятни неща като над 300 евро на месец „за миене на ръце“. Стачкуващите за царските си заплати гръцки железничари неотдавна запалиха един атински банков клон и изгориха живи няколко дребни служители.

Фалшивият гръцки дългов просперитет беше и важен фактор за седесаризацията на България,

както сега удобно забравят десните. Не е вярно, че гръцкият дълг е натрупан само от ПАСОК – и двете бивши водещи партии имат еднаква заслуга. Не е вярно също, че социалната държава сама по себе си е причина за неблагополучията на Европа от 2008 г. насам; най-„социалните“ европейски страни се справиха най-добре с кризата, а тези извън еврото – по-добре от тези в него.

Победата на „Сириза“ обаче бе само още един масов опит на гръцката общественост за бягство от абсурдната действителност. През януари предположих, че икономическият провал на крайно левите ще укрепи десницата в Европа. Така и става. Падането на „Сириза“ ще се използва от десните като аргумент, че остеритетът и еврото нямат алтернатива, че който избира „комунисти“, си пати. Това неминуемо ще забави левия завой на ЕС. Това е много лоша новина – ще има още остеритет, масите ще страдат излишно. В България ГЕРБ ще продължава варварски да руши устоите на народния поминък, нацията, цивилизацията.

О, неразумни...

Последните дни донесоха голям изблик на българското медийно елинофилство. Разбира се, в повечето случаи това е заблудено (misplaced) левичарско увлечение – реакция срещу казионния вербиаж на икономедиите, антибрюкселски и антимутренски патос. Но не само. „Онези са елини, ние сме космати, нечленоразделни варвари” – веруюто на вековните ни фанариотски асимилатори е живо в сърцата ни. Положението не е мръднало от времето на хилендарския монах с неговото „О, неразумни!“. Вместо сами да протестират срещу ГЕРБ, българите хвалят гърците, че протестират и „няма да платят“. Хвалят ги, че ще „изработят“ Европа пак да им даде да ядат и пият, хвалят ги за какво ли не. Хвалят гръцкото море, което, освен по-добро за летуване, още е и „гениално“ – според малко известен френски поет от Съпротивата, цитиран от наша колега елинистка; нашето е „черномутрие, бетонирано и в него плават фекалии“.

За мене пък гръцкото море е солено като саламура и ми предизвика сърбеж – а водата на родното ми Черно море (поне в моя изостанал край) е живителна като физиологичен разтвор. Сутрин ухае на прясно срязана диня и те обтича с „течните си изумруди“ – Валери Петров. „Край синьото море“ (1941) на този тогава съвсем млад и още изумителен поет – вторият след Вапцаров най-голям варненски и български морски поет, според мене казва всичко по въпроса, за всички времена. А и въобще Средиземно море отдавна не е онова mare lucido от неаполските канцонети и поетичната проза на Бродел, а е море на отчаянието, в което се давят отчаяни африкански и азиатски бежанци. Промяната на климата все повече ще превръща Средиземноморието в аридна зона – част от Близкия изток и Северна Африка. Както пресъхнала Южна Калифорния вече се сля с пустинята Сонора. България не е средиземноморска страна.

За пореден път се чудя колко неадекватно жалка е София като новобългарска столица. За този провинциален, прашен град, макар и географски разположен в басейна на Дунав, морето и пристанището – това е Солун, мечтата му – това е Солунската еврейска митница. София е встрани от руслото на жизнените сокове на българския живот. Герберска София целенасочено ликвидира и всяка възможност за истинско развитие на Черноморието – сърцето на българската история.

Принцеса Людмила Живкова пазаруваше съботно в Атина; за сиромашкия софийски недохайлайф сиромашка Гърция си остава до днес витрината на цивилизацията, та дори и със скромната си, лишена от въображение кухня – без съмнение най-калпавата в цялото Средиземноморие. За българския селяк гърците са голямото добрутро, които продават оцет и „зехтин“. Обратното, българите като Алеко, които гледат от европейска камбанария, виждат Гърция каквато е – „и гърците, горките, и те се бяха изложили...“.

Преди членството ни в ЕС морето за софиянци беше квазисолунът на Несебър и Созопол: тъкмо софийските мутри (и не само мутри) ги покриха после с бетон. И досега софийската „художественотворческа интелигенция“ се сбира в чисто гръцкия чак до 20-те години на ХХ в. градец Созопол, на фестивал с гръцкото име „Аполония“, да псевдохипее и синтезира някакъв синтез, всмуквайки с порите си атмосферата на провинциалното, плебейско ромейско средновековие. Скоро сигурно ще се пребазира по европейски в the real thing – Халкидики, край Плевнелиеви конаци, или Атон, отдето гледам симпатичните фоторепортажи във Фейсбук от колега елинист, обикалящ манастирите сам – нали само за мъже.

Не е ясно как вещи познавачи на древногръцката философия се възхищават от днешния постосманско-фарисейски, нагъл, разпуснат, self-indulgent паразитизъм, нямащ абсолютно нищо общо с духа и етоса на древните, със златната Аристотелова среда, с вечните идеи на Платона? Как вярващи християни се възторгват от днешното безхаберие и безбожие, от липсата на смирение? Гръцкото „християство“ е досущ като българското – срв. образа на игумена на светогорската обител „Ватопеди“, описан в забележителния репортаж на Майкъл Луис „Бой се от данайците, носещи бонове“ (Beware of Greeks Bearing Bonds) в сп. Vanity Fair. Старовремският расист Фалмерайер простичко и много политически некоректно казвал, че древните гърци били „нордически“ народ, а днешните – „ориенталски“...

Когато антибългарският тиран и лунатичен балкански агресор Милошевич (Русия напълно погрешно се идентифицираше със Сърбия) ядеше тоягата на Запада, най-сетне решил се да разтури част от собственото си версайско недоносче, твърде много българи се идентифицираха с неправедното, плюеха на многолетните страдания на милиони българи под сръбски и сърбокомунистически режим.

И днес, когато Западът изглежда най-сетне решен да разрита по-сериозно създаденото от самия него под баварското знаме и разните романтични западни небивалици за Древна Елада постотоманско-фанариотско недоносче, много българи се възхищават от последното и жалят тия, които и досега открито ги презират – дори когато сами са живели десетилетия във варварска България и са се образовали със стипендии от ЦК на БКП. България отговори на ритуалните самоубийства на Сърбия и Гърция със своето собствено ритуално самоубийство – кошмара ГЕРБ.  

Като американски либерал обичам еднакво всички народи, в това число и гърците, и изпитвам интерес, граничещ с благоговение, към всички форми на човешката култура. Презрени националистически страсти ми внушават само българската липса на достойнство и политическа чалга и признавам, това ме тормози ужасно, но не мога да го премълча.

Следното ми изглежда неоспоримо указание за посоките на българската политика: като бедна европейска страна България трябва да води у дома си лява политика и да върви винаги в крак с европейското и световното ляво – по всички въпроси, в отношенията си с всички страни, включително и Русия. Само по отношение на съседните си балкански страни, пет на брой, България трябва безкомпромисно, неотклонно да застъпва десни позиции – позициите на българското национално достойнство и (историческо) духовно величие.