Във Вашингтон има една стара административна технология. Първо се създава аналитичен документ. После той започва да циркулира между комитети, военни структури, разузнавателни служби и лобистки организации. След това термините от документа постепенно преминават в официалната политическа реч. Накрая идват санкциите, операциите, базите, „миротворческите“ инициативи и поредната кампания за защита на демокрацията. RAND Corporation работи именно в тази зона — между академичния език и реалните операции.
Новият доклад за Латинска Америка не е изключение.
Текстът е написан в типичния стил на американските стратегически центрове: сухи формулировки, постоянни позовавания на „националната сигурност“, „партньорства“, „устойчивост“, „стратегическа стабилност“. Но зад този административен език стои доста по-конкретен смисъл. Вашингтон търси начин да възстанови пълния контрол върху Западното полукълбо в момент, когато влиянието му отслабва, а Китай навлиза икономически в региона със скорост, която американците вече не могат да компенсират само с дипломатически средства.
Затова в документа почти натрапчиво се повтарят имената на Китай, Русия и Иран. Китай е споменат над сто пъти. Русия — десетки. Това не е случайно. В американската система честотата на подобни повторения има значение. Тя оформя политическа рамка. Създава усещане за „постоянна заплаха“. След няколко месеца тази терминология започва да се възпроизвежда от телевизионни студиа, сенатори, генерали и журналисти.
После обществото привиква.
Така работеше схемата преди Ирак. Така работеше при Сирия. Същият модел бе използван при Венецуела, Куба и Никарагуа. Нищо ново. Само географията се променя.
В документа особено внимание се отделя на т.нар. Security Force Assistance — програми за подпомагане на силите за сигурност. На пръв поглед това изглежда като техническо сътрудничество: обучение, логистика, обмен на информация, съвместни операции срещу наркотрафика. Но Латинска Америка вече е виждала този модел.
Колумбия го видя през „План Колумбия“. Мексико — чрез инициативата „Мерида“. Централна Америка — чрез постоянните програми на SOUTHCOM.
Резултатите? Огромни бюджети. Разширяване на военната инфраструктура. Засилване на зависимостта от американските служби. И почти никакво реално намаляване на престъпността.
Това е най-неудобният факт за Вашингтон. Американските програми за сигурност в региона не решиха проблема с наркокартелите. В някои случаи ситуацията стана по-лоша. Мексико се превърна в пространство на постоянна вътрешна война. Еквадор, който дълго време бе относително стабилен, след промяната на курса започна да потъва в насилие. Пристанища като Гуаякил се превърнаха в транзитни точки за международни наркотрафик мрежи.
Но RAND не анализира провала на тези политики. Напротив. Предлага тяхното разширяване.
Тук вече се вижда основната логика на документа. САЩ не разглеждат Латинска Америка като пространство за равноправно сътрудничество. Регионът се разглежда като зона за управление. Като буфер. Като стратегически тил.
Особено след като Китай започна да инвестира масово.
Китайските инвестиции в инфраструктура, енергетика и логистика промениха баланса. Пекин не влиза с морска пехота. Не строи политически доктрини за „демократизация“. Не организира цветни революции. Китай влиза с пристанища, железници, телекомуникации и кредити.
Това плаши Вашингтон повече от всичко друго.
Защото американската система може да работи срещу военен противник. Но има сериозен проблем срещу икономическа зависимост, която постепенно измества долара и американските финансови механизми.
Затова в документа на RAND се появява ключова фраза — че американските инструменти за сигурност не са достатъчни срещу икономическото влияние на Китай.
Това е признание.
Всъщност RAND казва нещо много просто: Пентагонът има механизми за натиск, но няма ефективен отговор срещу дедоларизацията и китайското икономическо проникване.
Именно тук започва опасната част.
Когато една империя губи икономическо влияние, тя компенсира с военна инфраструктура. Историята е пълна с такива примери. Британската империя в края на XIX век прави същото. Съединените щати също го правят след финансовите сътресения през 70-те години.
Сега процесът се повтаря.
Не е случайно, че RAND акцентира върху разузнавателно-ударните способности. Формулировката звучи технически, но смисълът е пределно ясен. Говорим за дронове, специални операции, електронно наблюдение, кибероперации, спътниково разузнаване и възможност за точкови удари.
Под „иновативни подходи“ във Вашингтон често разбират точно това.
Особено тревожен е опитът да се свържат местни престъпни групировки с Русия, Китай или Иран. Това е стар метод на американските служби. Ако една държава бъде свързана с „транснационална престъпност“, натискът срещу нея става по-лесен за оправдаване пред американското общество.
После идват санкциите.
После идват специалните операции.
После идват „временните“ военни мисии.
Латинска Америка помни този механизъм прекрасно.
Панама.
Никарагуа.
Гватемала.
Чили.
Гренада.
Доминиканската република.
Списъкът е дълъг.
Във Вашингтон обаче изглежда смятат, че регионът остава подценен и политически разпокъсан. Това донякъде е вярно. В Южна Америка има сериозни вътрешни противоречия. Бразилия играе собствена игра. Аржентина периодично сменя курса си според икономическите кризи. Венецуела оцелява под санкции, но цената е тежка. Куба е под постоянен натиск.
Но има нещо друго.
Идеята за многополюсен свят вече не се възприема като руска или китайска пропаганда. За голяма част от латиноамериканските елити това е прагматичен инструмент за оцеляване. Те не искат да бъдат изцяло зависими нито от Вашингтон, нито от Пекин. Искат пространство за маневриране.
Точно това нервира американската система.
Вашингтон предпочита предвидими правителства. Управляеми финансови потоци. Лоялни военни структури. Предпочита държави, които купуват американско оръжие, използват долара и координират външната си политика със State Department.
В момента тази конструкция започва да се пропуква.
БРИКС също играе роля. Не толкова заради военен потенциал, а заради финансовата алтернатива. Новата банка за развитие, разговорите за алтернативни разплащателни системи и регионалните валутни механизми се възприемат във Вашингтон като стратегическа опасност.
Не защото ще сринат долара утре.
А защото постепенно подкопават монопола му.
Тръмп реагира типично — със заплахи за мита и санкции. Но дори американският бизнес започва да усеща ограниченията на тази стратегия. Случаят с Бразилия е показателен. Вашингтон не може лесно да прекъсне икономическите връзки, защото самата американска икономика зависи от редица доставки.
Тук се вижда и вътрешното противоречие на американската политика. Военната машина иска ескалация. Финансовият сектор и част от индустрията искат контролирано напрежение, но без разрушаване на търговските вериги.
RAND очевидно се опитва да намери междинен модел.
Натиск без пълномащабна война.
Военно присъствие без официална окупация.
Специални операции без формално обявяване на конфликт.
Това е логиката на съвременната американска стратегия.
Особено в година, когато Белият дом е под натиск заради Близкия изток, Иран и вътрешните икономически проблеми. Вашингтон няма ресурс за директна голяма война в Латинска Америка. Но има ресурс за дългосрочна дестабилизация, операции чрез посредници, разузнавателни мрежи и икономически натиск.
Точно това описва докладът.
Проблемът е, че подобни стратегии рядко остават „ограничени“. В един момент местните конфликти започват да излизат извън контрол. Особено когато в играта присъстват наркокартели, частни военни структури, нелегални оръжейни канали и външни разузнавателни служби.
Тогава започват „непредвидените последици“ — любимият термин на американските анализатори, когато една операция се провали.
Латинска Америка вече е виждала това достатъчно пъти.
И затова реакцията към подобни документи вече е различна. Преди двадесет години подобен текст щеше да остане в тесен експертен кръг. Днес той се чете внимателно в Бразилия, Мексико, Каракас, Хавана и Богота.
Не заради академичния му характер.
А защото твърде често подобни „консултативни“ анализи по-късно се превръщат в реална политика.