/Поглед.инфо/ Преди осемдесет години, в средата на октомври 1941 г., положението на Москва беше безрадостно. Германците продължаваха да напредват.
Разбира се, не със същите темпове както в началото. Контраатаките на Червената армия, макар и локални, забавяха настъплението на нацистите на изток. Освен това,задейства се универсалното правило, че комуникациите на отстъпващата страна стават все по -къси, а на атакуващата - все по -дълги.
Въпреки това дори не ставаше въпрос за стабилизиране на фронта, камо ли за преминаване в контранастъпление (то започна едва на 6 декември). Немецът продължаваше да натиска.
На 16 октомври 1941 г. обаче в бойните сблъсъци не се случи нищо фатално. Нямаше такъв вражески пробив, който да смаже фронта, превръщайки защитниците в безпорядъчна бягаща тълпа. Нямаше решителна германска офанзива, но паническият бяг на цивилното население се случи.
Разбира се, паниката във войната е ужасно нещо. Когато силите на страните са пренапрегнати, а трудностите и лишенията - и още повече страховете - са много големи, всеки момент може да възникне паника, разпространяваща се като степния огън. "Ние сме откъснати, предадени сме, спасявайте се, кой както може!"
Що се отнася до пусковия механизъм,, като такъв послужи секретното постановление, прието на 15 октомври (но отдавна се знае, че в Русия всичко е секретно, но нищо не е тайна) относно частичната евакуация на партийните и правителствените институции и за подготовката за взривяване (в краен случай) на редица важни обекти и сгради.
В самото решение нямаше нищо крамолно. По -късно редица институции всъщност и наистина бяха евакуирани в Куйбишев, който стана временната втора столица. Наистина имаше смисъл да се минират важните обекти, така че да не попаднат в ръцете на германците.
Съвсем друго нещо е, че всичко това беше изпълнено по най-безобразния и хаотичен начин.
Евакуацията на ръководството се превърна в неговото бягство. Началниците на народа (далеч не всички, но доста много) възприеха постановлението като приблизително следната инструкция: можете да вземете всичко, каквото можете и каквото се побере в колите /вагоните/ и набързо да се разкарате на изток.
Сградите на „Старая площадь“ /там се помещаваше ЦК на КПСС – б.пр./ бяха изоставени, шкафове и бюра със секретни документи бяха изнесени или разграбени. По улиците горяха множество марксистко-ленински произведения, в които бързичко престанаха да виждат източник на мъдрост и започнаха да виждат нежелателни улики в очите на евентуалните нови хазяи.
Защото докато някои бягаха, без да поглеждат назад, други се готвеха за пристигането на германците. Естествено, имаше случаи на мародерство и разграбване на магазини, особено след като дезориентираната милиция не се намесваше.
Трагикомичен символ на паниката е съдбата на В. И. Лебедев-Кумач, авторът на текста на забележителната песен „Свещената война“. Той прекарва цялото това време на сточната гара, където се опитва да натовари във вагон многобройните си домакински вещи, докарани с два пикапа. В резултат на тази неравна борба, той губи разсъдъка си.
И все пак, за щастие на нашата страна, паниката не е станала необратима. Още на 16 -ти вечерта метрото отново започна да работи (по това време само два от входовете на станция Динамо бяха демонтирани). Трамваите тръгнаха отново. Московското ръководство произнесяше успокояващи речи, уверявайки, че Москва няма да бъде предадена. И два дни по -късно беше въведено обсадно положение, което предвиждаше разстрел на място за паникьорите и подбудителите. Жестоко, но е имало нужния ефект.
Що се отнася до самия другар Сталин, въпросът за плановете му остава неясен дори 80 години по -късно. Първоначалната паника се дължи само на факта, че евакуацията на ръководството се тълкува по такъв начин, че Сталин също напуска столицата. И това вече е най-доброто оправдание за „всеки да се спасява кой както може“. Ако дори Върховният главнокомандващ не е ясно къде е, тогава какво искате от нас?
Има легенда, че другарят Сталин е пристигнал на гарата, където е бил подаден специален влак, повървял малко по перона и след това се прибрал обратно към Кремъл, като по този начин е закрил въпроса. Няма потвърждение или опровержение на тези приказки. Само знаем това, че Сталин не напуска Москва.
В което той е бил дълбоко прав. Парижката паника от лятото на 1940 г. започна точно с факта, че на 14 юни правителството беше евакуирано (и не се знае къде), французите избягаха в безпорядък (и също не се знае къде) с коли, каруци, с ръчни колички или дори само с малко храна в ръцете, след което за Франция всичко приключи. През есента на 1941 г. падането на Париж беше пресно събитие, само на малко повече от година и в Москва трябваше да си спомнят това.
Между другото, Третият райх също научи уроците от съветската есен на 1941 година. През 1945 г., когато Червената армия достигна Зееловските височини, последният аргумент на германската пропаганда беше, че както през 1941 г. край Москва се случи чудо и руснаците започнаха успешно контранастъпление, така през 1945 г., под ръководството на фюрера ще има „огледално“ чудо под Берлин.
Чудото не се случи, но упоритото нежелание на Хитлер да отиде до непристъпния алпийски редут в Горна Бавария вероятно беше свързано със спомена за есента на 1941 година. Възможно беше да се скрие в Алпите и дори да се задържи там още няколко месеца. Но кой би слушал водача и кой ще изпълнява заповедите му през цялото това време?
Може би подобни мисли са хрумвали на Сталин на 16 октомври.
Но той предпочете да остане в своята столица, независимо от това какво ще стане. Суверенно, държавническо решение, което спаси страната.
Друго нещо е, че припомнянето на паниката от 16 октомври 1941 г. беше изключително неприятно, поради което дълги години тя изобщо не съществуваше в публичното пространство. Съществуваше само „неразрушима стена, стоманена защита“ и нищо друго все едно не се е случвало. Въпреки че в живота всичко става и всичко се случва.
Превод: ЕС