/Поглед.инфо/ В ранната пролет на 1966 г. по специалния телефон на генералния секретар Леонид Брежнев се обажда министърът на външните работи. С тревога съобщава, че на предстоящото посещението в СССР на френския президент генерал Шарл дьо Гол, високият гост изразил желание сред посрещачите в Москва да бъде неговият приятел от съпротивата Армад Мишел, който живеел в СССР.

„Е, и какво?“, пита спокойно генералният секретар. „Какъв е проблемът?“

„Такъв гражданин в СССР няма“, отговори министърът. „Не го намираме, Леонид Илич...“

„Значи, лошо са търсили“, затваря телефона Брежнев. След което се свърза с някого и нарежда да се търси по-добре.

Всички служби на КГБ са включени в акция по издирването на Армад Мишел във всички републики, краеве, области на съветската страна.

Оказва се, че няма и няма човек с такова име и фамилия на територията на СССР. А Шарл де Гол предстои да пристигне всеки момент. Назрява скандал. Докато една от машинописките в Политбюро, не без притеснение съобщава, че преди около три години изглежда е печатала това име в един-единствен документ, предназначен лично за Никита Хрушчов.

Спешно се отправят при Хрушчов, който живеел в предоставената му дача. 72-годишният Никита Сергеевич веднага се сетил:

„Имаше такъв чудак от Азербайджан. По време на войната служил при французите, при партизаните. А френските ветерани взели, че му изпратили сто хиляди долара. И този ексцентричен човек решава да ги откаже. Разпоредих да ми го доведат лично при мен. И така открито, по партийному, казвам: ‘Харесва ми, значи, това, че не приемате задгранични подаяния. Но, от друга страна, срамота е да се върнат парите на тези капиталисти. Не би ли искал да внесеш тази сума в нашата „Фондация за мир“, братко? Това ще е по нашему, по съветскому!’ И той се съгласи и ги внесе. Разцелувахме се. Макар и ексцентричен, човекът бе съзнателен...

А защо ви насочвам към „Фондацията за мир“ ли? Потърсете във финансовите ѝ отчети и ще го намерите.“

След този разговор издирват човека и правителствен кортеж от няколко автомобила незабавно се отправя към град Шеки в северните райони на Република Азербайджан и оттам по неравен тесен път – до малкото селце Охуд. Надвечер кортежът приближава скромна къща в покрайнините на селото – вече знаеха точно кого търсят. На чердака излиза селският агроном, четиридесет и шест годишен, дребен на ръст, с необичайни за тези места светли коси и сини очи. Официалните лица тържествено му съобщават, че трябва спешно да лети за Москва, за да се срещне с другаря Брежнев. Селският агроном спокойно отговаря, че има много работа в селото и няма време за такава среща. Тогава му съобщават, че генерал де Гол настоявал на всяка цена да се срещне със своя приятел от съпротивата. Агрономът поискал от дошлите да се закълнат, че казаното от тях е истина и те се заклеват в децата си.

Същата нощ Ахмедия Джабраилов лети за Москва. Товае светското му име, а като един от най-известните герои на френската съпротива е известен под името Армад Мишел.От летището веднага го отвеждат в 200-та секция на ГУМ, която обслужва само висшето ръководство на страната. Снабдяват го с няколко костюма, ризи, вратовръзки, обувки, чорапи, копчета за ръкавели, бельо, дъждобран, демисезонно палто и дори чадър за дъжд. И тогава го отвеждат при Брежнев.

„Другарите“, които го придружават в кабинета на генералния секретар му съобщават следното:

„Де Гол пристига утре сутринта. Програмата на престоя му включва пътуване из страната; генералът може да поиска да посети къщата на своя приятел и другар от съпротивата в село Охуд. Съставена е карта на селото, където се намира къщата. Къщите на съседите ще бъдат изравнени до земята за два дни. Живущите в тях ще бъдат преместени в по-удобни къщи.

А новата къща на агронома ще бъде издигната на два етажа, с веранда; ще бъдат добавени две пристройки, плевня, обор, просторен кокошарник и два гаража за личния му автомобил. Цялото дворно място ще бъде оградено с висококачествена ограда и записано като собственост на семейството му. А другарят Джабраилов трябва да забрави, че е агроном и скромно да съобщи на де Гол, че е станал един от първите съветски фермери.“

След като спокойно, без да прекъсва, изслушал инструкцията, Ахмедия Джабраилов отговаря:

„Нищо не съм чул, считайте, че нищо не сте казали.“

На следващия ден, облечен съгласно указанията, той е на пистата на летище Внуково-2. Генералът слиза от самолета по стълбата бодро, по младежки, въпреки възрастта си. След топло ръкостискане с Брежнев, Шарл де Гол се навежда към генералния секретар, изглежда да му каже нещо като извинение, след което се втурва към стоящия встрани агроном. Двамата крепко се прегръщат, а всички присъстващи са шокирани.

Направо от летището Ахмедия е откаран в резиденцията на де Гол – така е пожелал генералът.Поискал също да се отмени вечерната програма, защото нямал търпение да общува с приятеля си.Следобиколка в зимната градина, вечерят на свещи с разкопчани ризи и разхлабени вратовръзки. После се разхождат по алеите на резиденцията, заметнали раменете си с две еднакви одеяла, потънали в спомени за отминалите славни времена на съпротивата.

В детството и юношеството нашият герой не се откроявал с нищо особено, освен с външния си вид. Завършил селскостопански техникум, започнала войната, записал се доброволец и след като бил пратен на фронта, веднага поискал да влезе в разузнаването.

„Защо?“, попитали го.

„Защото от нищо не ме е страх.“

Заради тези си думи станал обект на подигравки пред строя.

Но още в първата битка влачи „език“ – немски войник с глава по-висок и един път и половина по-тежък от него.За тази самодейност го наказват, особено след като се оказва, че от германския редник не може да се добият никакви военни тайни.

Ахмедия отказва и законните сто грама на бойците преди битка. Това също не се харесвало на другарите му.

Един ден го хващат с руско-немски речник.

„Ти, какво, в плен ли искаш да се предадеш?

„Разузнавачът трябва да знае езика на врага“, отговаря.

„Но ти не си разузнавач.

„Все още“, пояснил Ахмедия.

Биографията му внимателно е проверена, но не открили никакви германски „следи“. За всеки случай името му е зачеркнато от списъка за награждаване с медали.

През май 1942 г., след зле планирана военна операция, повечето от бойците на батальона, в който служи, загиват на бойното поле. Тежко ранен и в безсъзнание, Ахмедия е заловен. Минава през няколко лагера, докато накрая се озовава във Франция, в концентрационния лагер Монгобан. Умело прикрива знанията си по немски език; и с право, защото може да си навлече неприятности от немците. В концентрационния лагер му възлагат да помага на френската чистачка Жанет, да изнася боклука. Един ден решава да я помоли да го научи на френски.

„Защо ти трябва?“, попитала.

„Разузнавачът трябва да знае езика на съюзниците“, обяснил.

„Добре. Всеки ден ще ти преподавам по пет нови думи.“

„По двадесет и пет“, поправил я той.

„Няма да ги запомниш“, засмяла се Жанет.

Но се оказва, че запомнял всяка една дума. Уникалният му слух за музика и езиковите способности му помагат бързо да овладее немския и френския език. След това започват с граматиката, времената, членовете и за няколко месеца ученикът вече говорелдобър френски.

Тогава замисля план – прост и смел, но изпълним. 65-годишната Жанет изпитвала голямо уважение към този горд, светлокос и синеок човек и склонява да организира бягството му по невероятен начин, като симулира смъртта му. Когато Ахмедия отново припада от недохранване и ужасните рани на крака си, германците решават, че е умрял. Жана моли германците да ѝ позволят да погребе това момче, което толкова приличал на покойния ѝ син. По нейна молба дърводелецът заковал хлабаво капака на ковчега, като преди това направил няколко невидими дупки, през които да влиза въздух. През нощта, с помощта на местни патриоти, полумъртвия Ахмедия е изваден от гроба и пренесен в мазето на къщата на мадам Жана. Заедно с дъщеря ѝ Сара го лекуват и не след дълго възстановения Ахмедия успява да се свърже с партизаните. По-късно той ще ѝ напише: „Скъпа моя Жанет! Незабравима мадам Жанет! Ти ми върна живота, което означава, че си моя майка. Въпреки че казват, че човек има само една майка, аз имам две.“

През 1943 г. Ахмедия става боец в корпуса Гарон под командването на капитана от съпротивата Делпланк (псевдоним „Дюма“). Неговите другари по оръжие са изумени от Джабраилов заради смелостта и доблестта му, готовността му винаги да се притече на помощ. Не случайно Делпланк го описва по следния начин: „Смел и смел до точката на самозабрава“. Наричали го с различни имена – Кардо, Ахмед Мишел, Матийо Мишел, Кураж Мишел, Харго, Фраджи, Рус Ахмед. Тези имена предизвикали панически ужас сред нацистите и голямо уважение сред френските маки. Но псевдонимът му, който остава, е Армад Мишел. Името Армад избра сам, а Мишел е френската версия на името на баща му Микаил.

„Изпълнявайки своя дълг към съветската родина, аз в същото време се задължавам честно и вярно да служа на интересите на френския народ, на чиято земя защитавам интересите на моята родина. С цялата си енергия и сила ще подкрепям моите френски братя в борбата срещу нашия общ враг – германските окупатори.“Такава клетваполага Ахмедияв партизанския отряд.

Разпределят го като редник-разузнавач. След четири мисии вече е издигнат за командир на разузнавателната група.

След месец, когато групата му успешно дерайлира товарен влак с немско оръжие, той е удостоен с първата си френска награда. Малко по-късно получава собственоръчно написано от Шарл дьо Гол кратко писмо: „Скъпи Армад Мишел! От името на воюващата Франция ви благодаря за вашата служба.“

Подпис,

Ваш, Шарл де Гол.

През цялото време продължава да усъвършенства немския си език, задължавайки своите разузнавачи също да учат немски. Не минава много време и неговите разузнавачи започват да преминават зад вражеските линии в униформи на немски офицери и войници. Специално внимание обръща на немските документи. Получава задачи от своите командири, но сам ги планира. През цялата война няма нито един случай да пропусне или да не изпълни възложената му задача. Получава и първия си орден – „Кръст за доброволна служба“.

Два дена по-късно, в униформа на немски капитан, той повежда малка група разузнавачи и сапьори на трудна мисия: трябвало да спре влак с 500 френски деца, отправяни за Германия. Успяват да унищожат охраната на влака и да изведат всички деца в гората. Но сам той е тежко ранен и загубва съзнание. Близо денонощие лежи до железопътната линия. В джоба си имал безупречно оформени немски документи, както и снимка на жена с две светлокоси деца, на гърба на която имало надпис: „На моя скъп Хайнц от любящите го Марика и децата.“

Армад Мишел обичал такива правдоподобни детайли. Дошъл на себе си, когато разбрал, че е намерен от немците.

„Жив е“, чул глас.

След което имитира хрип на умиращ и прошепва нещо като: „Скъпа Марика, напускам този живот с мисли за теб, децата, чичо Карл и велика Германия...“

Впоследствие тази история става един от най-популярните анекдоти в средите на френската Съпротива. А две години по-късно, публично, по време на приятелска почерпка, де Гол пита нашия герой:

„Все забравям да те питам откъде измъкна някакъв си чичо Карл в онзи момент?“

Отговорът на Армад Мишел предизвиква неистов смях у генерала и също се превръща в популярен анекдот.

„Всъщност, имах предвид Карл Маркс, но германците не го разбраха.“

Но това става по-късно, а в онзи момент Ахмедия е изпратен в немска офицерска болница. Започва бързо да се възстановява и без никакво преувеличение става любимец на целия лазарет. След като го изписват, капитанът от германската армия Хайнц-Макс Лайтгеб е назначен за комендант на окупирания френски град Алби. Това е исторически факт. И започна да изпълнява новите си задължения. Но само след седмица установява връзка с партизаните. Резултатът от неговата дейност „за славата на Райха“ са редовните катастрофи на немските влакове, масовите бягства, предимно на съветски военнопленници и много други саботажни актове.

Шест месеца по-късно той е представен за една от германските военни награди. Но не успява да я получи, защото до разузнаването на генералде Гол достига информация, че Ахмедия вече е подозиран от германците и генералът лично заповяда на хер Лайтгеб да се оттегли. Така, Армад Мишел отново е при партизаните, но води със себе си „език“ с висок ранг и всичките пари на комендатурата.

Следва лично запознаване с де Гол и победен марш по улиците на Париж. На този знаменит парад Армад Мишел върви редом с генерала. Завършва войната с най-високото отличие „Национален герой на Франция“, кавалер е на „Кръста за доброволна служба“, носител е на най-високия военен медал на Франция, кавалер е на „Ордена на Почетния легион“. Върхът на тази чест е „Военният кръст“ – най-високото военно отличие на Френската република.

Връчвайки тази награда, де Гол му казва: „На военните паради във Франция вече имаш право да вървиш пред президента на страната.“

„Само ако вие станете президент, mon général“, отговорил Армад Мишел. Де Гол бил удостоен със същото отличие.

„Между другото, време е да преминем на „ти“, казва де Гол.

Армад Мишел става френски гражданин, жени се за Сара – дъщерята на спасителката му Жанет, има двама сина, бизнес с моторни превозни средства в Дижон, малка фабрика, предоставена му от властите и отговорна длъжност в кабинета на Шарл дьо Гол.

Но през 1951 г. поискал да се върне в родината си Азербайджан. Очевидно носталгията по родния дом се оказала по-силна. Преди отпътуването, де Гол му връчва удостоверение за почетен гражданин на Франция с право на безплатно пътуване по всички видове транспорт. Десет дни по-късно автомобилната компания в Дижон е кръстена на негово име.

При кацанетов Москва служителите на МГБ (предшественикът на КГБ)били напълно шокирани. Засипват го с въпроси: Защо се предаде? Как самуспя да избягаш от концентрационния лагер? Защо на снимката си в униформа на немски офицер? и т.н., след което е въдворен в село Охуд и му е забранено да напуска това място.Изземват всичкитемунагради, писма, фотографии, даже правото на бесплатно пътуване по френския жп и градски транспорт.В село Охуд е разпределен да бъде овчар. След няколко годинисмекчават мерките и го назначават за агроном.

След като внася стоте хиляди долара във „Фондацията за мир“, през 1963 г. Хрушчов нарежда да му бъдат върнати личните документи и награди с изключение на най-важната – „Военният кръст“. Защото в СССР само двама души имали такава награда – маршал Жуков и селският овчар Ахмедия Джабраилов. И „Военният кръст“ остава като експонат в „Музея на бойната слава“. Всичките върнати му награди Ахмедия внимателно скатава в старата семейна ракла.

След срещата с де Гол, Ахмедия – без да информира „другарите“ – сам отива на летището, купува си билет и се връща обратно у дома. Камериерката, обслужваща неговия „апартамент“ в хотел „Москва“, била изумена, когато намира всичките предоставени му в 200-та секция на ГУМ вещи: костюми, ризи, вратовръзки, два чифта обувки, дори бельото и чадъра.

Няколко дни по-късно в селската къщаотново пристигат автомобили. От тях излиза мъж на около петдесет години, в странна военна униформа. Оказва се, че това лице е висш ръководител във френското Министерство на отбраната,някогашенблизък приятел на Ахмедия и негов подчинен в разузнавателната група.Прегръщат се, тупат се един друг по рамената. След това се качват на верандата.Но преди да седне на масата, генералът изпълнява служебната си мисия. Предава на своя боен другар официално писмо от президента на Франция, указващо, че гражданинът на СССР Ахмедия Микаил оглу Джабраилов има право да посещава Франция неограничен брой пъти и за неопределен период от време за сметка на френското правителство.

След това генералът му връща „Военния кръст“ – законната наградна собственост на героя от Френската съпротива. Така в дома си – накрая на малкото азербайджанско село, Ахмедия Джабраилов с псевдоним Армад Мишел, става пълен носител на всички най-високи военни награди и отличия на Франция. От родината си – СССР няма нито една военна награда.

През 1970 г. забраната „никога да не пътува в чужбина“ е снета.Така, през1972 г. Ахмедия Джабраилов посещава скъпата на сърцето му Франция, за чието освобождение героично се е борил, среща се с военните си приятели и с първото си семейство в Париж. Преди да замине за Франция обаче, Ахмедия взема със себе си шепа от родната пръст, която разпръсва върху гробовете на азербайджанските партизани Джейран ханъм, Микаил Хюсейнов, Вели Велиев, Фейзула Гурбанов, геройски загинали като участници във френската съпротива. През 1975 и 1980 г. посещава отново Франция и местата на военните стълкновения с нацистите.

Ахмадия Джабраилов умира на 10 октомври 1994 г. в Шеки в резултат на нелепа автомобилна катастрофа – камион се удря в телефонна кабина, в която в този момент разговарял героят на френската Съпротива. Погребан е в гробището на село Охуд!

Синът му Микаил Джебраилове национален герой на Азербайджан.Загива в боевете в Карабах година по-рано.

Авторизиран превод: д-р Радко Ханджиев

(В материала са използвани и други публикации за Ахмедия Джебраилов, като „Азербайджанский герой, заслуживший право идти впереди президента Франции. Невероятная история ‘капитана рейха’!“ с автор Вугар Иманов от 5 май 2020 г., https://www.trend.az/life/socium/3234360.html)