/Поглед.инфо/ Лявото трябва да се идентифицира със свой политически субект, който да го изразява и представлява в политически живот на държавата. Но този политически субект ще бъде немощен, слаб, объркан и смутен, ако не може да долови в обекта, който представлява и изразява, какви са неговите идеи, принципи, цели, съзнание. Неговата същност ще е съмнителна и дори и той трудно ще повярва, че е изразител на лявото, когато то не върви след него и не го поддържа.
Виждаме го в днешната политическа реалност и то не само в България, а в цяла Европа. Затова либералите успешно втълпяват на левите партии, че днес няма ляво и дясно и тяхното съществуване е излишно, защото политически не е оправдано.
Ако лявото не се осъзнава като такова, защо му е политически субект, който да го изразява и представя. Този субект може да повтаря от сутрин до вечер кой е и какъв е, но всъщност е никой.И няма абсолютно никакво значение как се определя и претендира да бъде. Той просто е извън политиката.
Политическата партия се легитимира в кой сектор на политическия спектър битува със своята политическа програма. Но не с декларациите в тях, че е лява, а с конкретните знаци, които й дават право да бъде такава и да търси подкрепата на своите симпатизанти. Трудно ще открием такава партия, ако се вглеждаме в нейната програма и идеология. Пък такива програми рядко се пишат точно и с политически аргументи. Дори и политическата легитимация на БСП като лява партия не е достатъчна, за да я приемем като такава. Много повече са доказателствата, че това е дребнобуржоазна формация, посветила се на подобряването на капитализма отколкото неговото отхвърляне и революционно преобразование на общественото устройство. Затова за нея е много по-важно от колко учебника по един предмет учат учениците, а не несправедливостта на системата и начините, по които тя ще бъде разрушена. Да не говорим за класовото осъзнаване на пролетариата и за неговото политическо и идеологическо организиране като сила, на която историята е възложила мисията да преобрази света. Сигурен съм, че нейните ръководители, а и по-голяма част от членовете й (вече какво ли означава по-голяма част) дори и не подозират за това.
Програмите май рядко се пишат, а още по-рядко се четат, за да търси човек в тях мотивация да се приобщи към една или друга лява партия. Повече слушат изявления и гледат поведението на лидерите. Тогава един от най-важните идентификационни кодове за лявото без съмнение ще е отношението към миналото и особено към периода на социализма. А той започва с революцията от 9.ІХ. 1944 г. Защото Девети септември е крайният резултат от изпълнението на онази политическа програма, която Димитър Благоев заедно със своите съмишленици утвърди на връх Бузлуджа. И всички, които станаха по-късно техни последователи, работеха, воюваха и дори проливаха кръвта си, за да бъде изпълнена.
Ако забравяме за Девети септември или го пренебрегваме, или се срамуваме от него, към какво бихме могли да се стремим, за да оправдаем себе си като хора на идеята за социална справедливост.
Отношението към Девети септември е един от големите проблеми на цялата българска левица. Този проблем възникна от политиката, която партиите водеха през тези повече от тридесет години, през които те се отказаха от почти всичко, което беше същността Благоевата партия, а и на партията, която установи социализма в България.
Девети септември е дата, свързана с триумфа на комунистическата идея. Но и на нейния провал в края на ХХ век, който доведе до реставрация на капитализма и буржоазията. Между началото и края на социализма обаче се съдържа история, която трябва да бъде изучена, анализирана и тълкувана, за да се извлекат уроците, които лявото движение е длъжно да осмисли. Историческите факти и явления, личностите и събитията от онова време подлежат на обективна оценка, но след задълбочен и всестранен анализ. Очевидно нещо много важно е станало тогава, за да бъде възможен крахът на цяла една система, която беше силна и могъща и решаваше съдбите на света. И то крах бърз и дори без никаква съпротива!
Много от грешките, които бяха допуснати по времето на социализма, имаха субективен характер и показват равнището на подготовка на ръководството на държавата, неговите зависимости и способности да преценяват и излизат от трудните ситуации. Но не са малко онези грешки, които са резултат от съзнателно или несъзнателно, но винаги грубо отклонение от теорията на социализма. Това важи особено за управлението на т. нар. „диктатура на пролетариата“, когато според теорията на Маркс се извършва преходът от старата към новата система, ликвидира се старата държава, за да започне изграждането на новата, премахва се буржоазията като класа и се утвърждава пролетариатът като управляващ социален субект.
Не по-малко тежки и непростими грешки бяха извършени в икономиката. Не бе решен проблемът за пазара и икономическата предприемчивост, за ефективността на социалистическата икономика и за регулиране чрез пазара на търсенето и предлагането, защото централизираното планиране донесе много беди и затормози фатално икономическите процеси и тяхното управление. Социализмът изостана от процесите за създаване и внедряване на новите технологии и това също е един от огромните му проблеми, които той не успя да реши.
Социализмът влезе в едно съревнование, в което не можеше да бъде победител – съревнованието в икономическата сфера с капитализма. Той беше още от самото си начало ограничен с новите технологии. Как ще се състезаваш, когато нямаш достъп до тези технологии и сам не работиш за тяхното създаване и внедряване.
Анализът, за който призовавам мислещите хора, следва да бъде направен с отчитане различията в терминологията и в съдържанието им на използваните от социализма и либерализма. Всяка система си има своите думи, особености, морал, начини на мислене, представи за добро и зло, за право и насилие. Социализмът обаче възприе критериите на либерализма и изравни категориите и понятията и по този начин осъди несправедливо социализма за действия, които го укрепват и сплотяват, защото са насочени към добруването на хората. И поощри буржоазния дух на обществото, което не се бе освободило напълно дори от буржоазията като класа и от духа на буржоазната държава. Защото не преживя и не изпълни докрай задачите на диктатурата на пролетариата.
Именно буржоазният дух на обществото и на отделната личност обезсилиха напълно и компрометираха цялата идеологическа и пропагандна работа по възпитанието на млади и стари. Хората, особено младите искаха дънки, дъвка, хубави коли, луксозни стоки, а не приказки и обещания. Това желание, което не можеше да бъде задоволено, уби социализма.
Уби го, защото не бе свършена другата работа, която теорията на революцията предписваше и задължаваше. Да не говорим за грубите грешки, които социализмът извърши против себе си. Една от тях просто го съкруши и съсипа: разобличаването на т. нар. култ към личността и демонизирането на Сталин и цялата система заради нейната жестокост и насилията, която тя произведе.
По един и същ сценарий се проведоха тези „разобличителни“ акции срещу „култа към личността“, които трябваше да обещаят, че това никога повече няма да се повтори. Но ефектът му беше различен. Особено в западните държави и в тези, които тогава наричаха „развиващи се“. Но и вътре в социалистическата система не беше безболезнено. Самият факт, че е имало такова насилие и то е било напълно ненужно, разочарова вярващите в комунизма и социализма. Посочваха се примери не просто на невинни жертви, а на такива, които искрено са вярвали с комунистическите идеи и са участвали в революцията.
Много от тези „разобличения“ обаче се оказаха измислени, неверни. Съобщава се фактът на насилието, ала не се казва нищо за причините.
Партията изгуби доверието на хората въпреки безспорните успехи във всички сфери на живота. Страната се преобрази до неузнаваемост, създадоха се нови работни места, изградиха се нови градове, промени се структурата на икономиката. Но това очевидно не беше достатъчно за обществото, което възвърна своя буржоазен прагматизъм и поиска „да живее добре материално“. А това не беше възможно да му се даде, макар че равнището на живота в сравнение с времето до Девети септември нарасна няколко пъти. Това противоречие не бе преодоляно. Очите на всички бяха обърнати на „Запад“. Западът бе примерът за подражание, той бе истината. Цялата пропаганда постоянно говореше срещу този прословут „Запад“, но не й вярваха, а вярваха на стоките, които идва от там.
Именно заради тези луксозни стоки и лъскавите коли започна разколебаването на доверието на обществото към комунистическата партия, но и към комунистическата идея. Това беше голяма драма, която българската литература от 60-те и 70-те години на ХХ век описваше като голямото разочарование и критичност към забавяне темповете на развитие заради сериозни грешки в управлението. Въпросът „Защо се случва това?“ все повече тегне и поражда тежки въпроси, на които няма отговор. Ще посоча само знаменитата поема на Валери Петров „В меката есен“ която пресъздава тази социална, но и политическа драма на поколението, което извърши революцията и започна изграждането на новото общество.
Много са причините, довели до всичко това. Те не можеха да бъдат отстранени или преодолени, макар вероятно да са били тогава коментирани и отчитани.
В стопанския живот най-голямата беда бе централизираното планиране на производството на стоки и услуги. Така и не бе намерена алтернатива на този порок. Опитът да се въведе пазарен елемент в икономиката обаче излезе неуспешен, макар да бяха правени усилия да бъде приложен. Но онези години той трябваше да бъде приложен или в неговия капиталистически вариант с всички рискове, които това щеше да донесе, или в някакъв палиативен вариант. Беше избран вторият вариант, но той н ебе достатъчно оформен и не можеше да донесе необходимия резултат.
Но как да има успех една мярка, която е трябвало да бъде установена в икономиката в някои от ранните етапи от развитието на социализма, бива въвеждана в момент, когато социализмът трябва да решава други проблеми. Самочувствието на тогавашните ръководители, които бяха измислили максимата, че марксизмът не е догма, а постоянно развиващо се учение, си бяха позволили да смесват времената и да пренебрегват необходимостта етапите да бъдат изпълвани със съдържание и да не бъдат съкращавани по субективно желание. Този волунтаризъм проигра възможностите на социализма и цената, която той плати заедно с идеята и цялото учение, бе колосална.
Истинската лява партия не може да не мечтае, но и да работи активно, за да организира своя политически връх в социалистическа революция като тази на 9. ІХ. 1944 г. Без такава цел тя няма основание нито да съществува, нито да се надява на някаква популярност в обществото. Затова опитът заедно с възходите и провалите на българския социализъм й е крайно необходим, за да изгради и развива новото социалистическо общество. За българското ляво Девети септември е истинският смисъл, цел, идеология, пример.
За българското ляво Девети септември е реалност и неизбежно бъдеще. Затова то трябва да познава своята история и да се учи от нея!
