/Поглед.инфо/ Специалният кореспондент на KP.RU Дмитрий Стешин донесе радиоприемник на войниците, за да чуят тук, в окопа, историческия момент на връщането на Донбас към Русия

Исках да посрещна деня, в който Донбас се върна у дома, в батальона „Восток“ близо до Угледар. Исках да видя лицата на бойците в този момент. И тези, които отидоха на война съвсем наскоро, и тези, които теглиха каиша на войниклъка от 2014 г. Теглиха мълчаливо, с упоритостта на обречени, понякога – без да се надяват вече на нищо.

Купих една торба сладки - шоколад, фурми, стафиди, козунаци - знам как "добре върви" след „уставната“ консерва с месо. Излязох от супермаркета в Донецк и изведнъж разбрах, че празник няма да има! Няма да видим и чуем на живо с бойците как Путин приема Донбас в Русия. Няма електричество, няма интернет, няма клетъчна комуникация на мястото, където е дислоциран батальонът. „Бял шум“, информационен вакуум.

Разбира се, на всички ще бъде съобщена добрата новина после, но бойците ще разберат подробностите едва по-късно, когато получат отпуска и се върнат „в цивилизацията“. Какво да правя? Просветна ми, буквално.

Намирането на добър радиоприемник в Донецк се оказа без проблем, някак си не мислех, че стотици села близо до фронтовата линия все още получават информация по старомодния начин, чрез радиовълните.

„Радиото е работа за дядовци“, отбеляза продавачът, приключвайки покупката:

- Естествено, младите си тръгнаха, защо ще седят там без ток и интернет? Но старите хора останаха ... Слушат радио, палят примуси, керосинови печки ...

ОТСТРЕЛЯХА СЕ

Озовах се под Угледар в ранното мъгливо утро. Покрих колата, обичайно, с камуфлажна мрежа. И веднага тръгнах с бойците за стрелба от гранатомети. Те стреляха по празни сандъци от снаряди, стоящи насред полето на разстояние 250 метра. Както каза инструкторът, „това е необходимо, така че в случай, че сте сами, без „втори номер“, да стреляте, да отвръщате на удара. Имаше нещо смущаващо и важно в тези учения.

В същото време не „окопниците се запознаваха с гранатометите, а шофьори, свързочници и младите хора от попълването. Всички разбираха, че е необходимо. Ученията без тренировка, "за резултат", приключиха бързо и се върнахме в селото. До съдбовното решение оставаха броени часове.

НАШИТЕ ГЛАСОВЕ СРЕЩУ ВРАГА

Идеята ми в щаба на „Изток” беше наречена „политическа информация” и дори „политическа работа”, което беше абсолютната истина. Започна едно приятно оживление: търсеха горе-долу цяла къща, за да се поберат 20-30 души наведнъж, всички, които няма да са на позициите през деня. Но оцелелите къщи в селото бяха с преки попадения, тъмни като мазета - счупените прозорци бяха запушени с какво ли не, за да не избие от тях и лъч светлина.

Тогава започнаха да търсят къща с голям навес на двора. Намериха. Началникът на щаба Асколд, който благослови тази суматоха, ме изпрати от землянката на чист въздух, за да проверя радиото.

Страхувах се от този тест - внезапно радиото няма да улови нищо? Скрих се под едно дърво от вражеските хеликоптери. Първо хванах добрия стар Маяк, после Радио Русия. Приемът е стабилен, с високо качество, поех си въздух. Освен тях всички диапазони бяха запълнени с украински станции, излъчваща към окупираните от Киев територии на Донбас. С бързо извиване на езика, в движение, мъжки и женски гласове повтаряха една дума, която успях да различа: "харчування" или просто - "харч". Бойците, участващи в изпитанията, се забавляваха. След това дикторът се промени, езикът стана по-ясен. Ставаше дума за това как европейският бизнес сега ще влезе в освободения Изюм и всичко ще процъфтява там, особено ще има много „харчове“. Дори и дикторът сякаш не си вярваше.

Под звуците на славеевия език дойде един от командирите на батальона с позивна „Русия“. Той се пошегува с "вражеските гласове". Просто имаше причина да го попитам как се чувства врагът? Казаното от „Русия“ донякъде противоречи на съобщенията в интернет:

Все още не сме видели нищо в нашия район. Постоянно идва информация, че ТЕ влизат или внасят нещо. Като цяло впечатлението е, че врагът ни се успокои през последната седмица. Обстрелът обаче продължава в същия режим.

Как се чувстват бойците?

- В горските насаждения е студено, бойците се разболяват. Всички пипват настинки, прахчета, хапчета срещу тях тук са едва ли не на цената на златото. Химическите грейки или просто газовите горелки са малки. Включвате го в окопа, след десет минути сте се затоплили, можете дори да се изсушите.

- Исках да попитам отдавна, но днес е подходящ ден: защо имаш такава позивна - "Русия"?

„Русия“ се смее:

- Значи аз съм Русия. Роден съм в Далечния изток, баща ми бе военен пилот. Преместихме се тук на 12-годишна възраст. След това вятърът ни отнесе към Москва за пет години, след което се върнах в Донбас. Къщата ми е разбита, живея под наем. Дори не мога да кажа откъде съм. От Русия.

На въпроса ми „какво очаквате от влизането в Русия?“, „Русия“ отговори убийствено точно:

- Повече да не ходят децата ни в укрития, подлези и мазета.

"РУМЕНИТЕ" ЯБЪЛКИ И МИНИ

Котките и кучетата първи дойдоха да послушат Москва. В такива мъртви села те винаги се скупчват близо до хората. Животните не могат да живеят без хора, както и хората не могат да живеят без животни. Смешно куче със страхотното име Бармалей дойде да „говори“ с мен, но беше ясно кой от бойците е неговият господар.

Кучето куцаше, лапата му беше счупена от осколка на снаряд, още по време на пролетните битки. Зализал си е раната сам, самата тя е обраснала и зараснала като на куче. Бармалей е прибран отдавна. Той обикаля позициите с бойците, а след войната собственикът му ще го вземе със себе си и Бармалей знае това. Кучето се чувства уверено, сега има светла перспектива в живота.

Постепенно дворът под навеса се изпълва с хора. Сапьорът Георгий пристига от позициите, вари юфка за себе си в желязна чаша и казва:

- Момчета! Намерихме такава ябълкова градина! Ако знаете какви ябълки! Ммм!

Един от бойците пита:

- От румените?

Георгий въздъхва.

- Да де, ама... За тях на бронирана машина трябва да се иде, там навсякъде са нахвърляни 120 мм мини. Но тези ябълки си заслужават...

Един от бойците отбелязва, с познаване на въпроса, много сериозно:

Сигурно са пазача на градината.

Всички рухват от смях. В 14:30 някъде в полето започва да лае украинска артилерийска самоходна установка. Снарядите падат лениво в края на селото, далеч от нас, не е страшно, но земята се тресе. Бармалей стои на задните си крака и поставя главата си на коляното на собственика. Той затваря очи, едва забележимо потръпва по време на взривовете.

И тогава се случва приятно чудо. Ниските облаци се разкъсват от някаква черна сянка, последвана от рев на двигатели с форсаж. Чуваме нашия самолет да изстрелва ракети, завивайки надясно над къщата ни и добавяйки още, на същото място. Вражеското самоходно оръдие млъква. Тихо. И включвам приемника.

ВСИЧКО СТАНА ПО-ПРОСТО И ПО-СЕРИОЗНО

Съвременният човек, в мирния живот, е разглезен от информация. Вече не е абсолютна ценност. Но тук, на предната линия, нещата са различни. Както казва разузнавача „Лис“ - ако знаете точно кой ден от седмицата е, значи не сте на война. "Лис" не помни точно кога е превземал "Азовстал" - дали през март, или през август. И той не се шегува, той е извън времето, между живота и смъртта. Състоянието, в което човек постига просветление.

Само в старите черно-бели филми можете да видите именно ТАКА да се слуша обикновен радиоапарат. И нарочно радиото, което донесох, беше стилизирано като старо, лампово. Те слушаха четиридесет минути, без да говорят. Внезапно появилият се старшина-домакин беше „зашъткан“ от всички страни: „Дай да слушаме Путин, теб ще те слушаме по-късно“.

Два пъти станаха, мълчаливо, всички, някак си без да кажат дума, свалиха шапките и подшлемниците си: когато почитаха паметта на загиналите и в последния момент, по време на подписването на документите за влизане на републиките и освободените региони в Русия.

Изслушахме до края. Празник нямаше, войната остана, никъде не отиде! Много бих искал веднага след това, по магия, всичко да утихне наоколо. И тези мъже да свалят мръсните си и влажни „камуфлажки“, да се преоблекат в цивилни дрехи, да вземат на ръце осакатения Бармалей и да се приберат у дома. И до сутринта или на следващия ден те щяха да вървят пеша до Донецк, до домовете си, при жените и майките си.

Махнете се от тази война, забравете я, все едно че никога не се е случвала. Но няма да има чудо, всички го разбираха. Те си шепнеха: „Имахме 41 година, ще доживеем и до 43-та, ще ГИ гоним“. Само един от младите бойци не издържа и каза на командира си „Гора“:

- Командире, мога ли да пусна един ред от автомата в небето?

„Гората“ отговори строго и невъзмутимо:

- Аз ще ти пусна ред право в главата! Все още търся кой пуска генератора в къщата ни през нощта! (Квадрокоптерите с термовизионни камери улавят такива цели и насочват към тях артилерията. – Кор.).

Войниците слушаха радиото сериозно, нямаше особена радост - военното ежедневие беше там и предстоеше.

Изключих радиото с думите:

- Момчета, това е подарък от мен за вас, няма да го върна, разбира се, вземете го, слушайте.

Погледнах боеца "Лис", очаквайки от него някакъв мъдър афоризъм, обобщение на това, което беше чул. И "Лис" не разочарова:

- Е, сега през моя окоп минава държавната граница на Руската федерация.

Днес всичко стана едновременно и по-просто, и по-сериозно.

Превод: ЕС

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com