/Поглед.инфо/ „Който не съжалява за разпадането на СССР, няма сърце.

Който не иска неговото обединение, няма воля и чест"

Според ФОМ 62% от гражданите съжаляват за разрухата на Съветския съюз, 21% не. На първо място съжаляват тези, които сега са на възраст от 46 до 60 години - сред тях 82% са такива (11% не съжаляват) - дори повече, отколкото в групата над 60, където 76% съжаляват и 16% не съжаляват.

Особено интересно е сравнението на тези две групи: тези над 46 години са тези, които са били от 16 до 30 години през 1991, а тези над 60 са тези, които са били над 30 години по това време. Тоест, ако за вторите все още може да се каже, че тяхното съжаление е преди всичко носталгия, то за първите това е тяхното начало, техните стартове и надежди, техните успехи, които бяха унищожени с унищожаването на СССР.

Това са хората които са живели при Съветския съюз и социализма и могат да сравнят кой живот е бил по-добър - този или онзи.

Единствената възрастова група, където по-малко хора съжаляват за унищожението на страната (28%), отколкото, тези които не съжаляват (31%) е групата от 18 до 30 години: сред родените след 1991 г. и преди 2003г. Тоест само тези, които не са живели при съюза и социализма, не съжаляват и знаят за този живот само от приказки. И дори тук делът на съжаляващите е близо една трета и е почти равен на дела на техните опоненти.

Тоест, превеждайки в ежедневни сравнения: тези, които са опитали вкуса на шунката, знаят, че тази шунка е вкусна, тези, които никога не са я опитвали, спорят за това.

Друга важна група са тези, които при унищожаването на страната са били на по-малко от 16 години и които са родени в периода от 1975 до 1991 г., тоест тези, които поне в юношеска възраст са хванали Онзи свят, отново дават почти трикратно преобладаване на тези, които съжаляват за разпада на СССР, над тези, които не съжаляват: 56% срещу 22%.

Освен това респондентите не могат да кажат за нито една от републиките на СССР, че е спечелила от разделянето на страната. По отношение на Русия 46% казват, че Русия е загубила, а 19% - че е спечелила. Някой, който е натъжен от тези цифри и който е вътрешно доволен от разделянето на страната, може да се утеши с факта, че първите за десет години от 2011 г. насам са намалели с 6% (бяха 52), а вторите - повече с 11 %, но и това е специален въпрос: защото хората свикват с раздялата и вярват, че така живеят по-добре.

Във всеки случай тези, които смятат, че Русия е спечелила днес, са два пъти и половина по-малко от тези, които смятат, че е загубила.

И тук съотношението на другите цифри също е интересно. Както бе споменато, 62% съжаляват за разделянето на страната, а 21% не. В същото време 52% биха искали да бъде събрана отново, 31% не биха.

Интересно. Ако сред по-възрастните и относително по-възрастните групи делът на желаещите да се съберат е малко по-малък от дела на съжаляващите – в групата от 30-45 56% съжаляват, а 51% искат повторно обединение, то в групата 46-60 - 82% съжаляват, а 65% искат повторно обединение, а в групата над 60 години 76% съжаляват, а 57% искат обединение, докато в групата 18-30 положението е различно. Тук 28% съжаляват, но 33% искат повторно обединение.

Оказва се, че в тази група основата на желанието за повторно обединение вече не е съжалението за унищожението, тоест не отношението към миналото, а нещо друго - един вид отношение към бъдещето и признаването на сегашното състояние на нещата като незадоволително за тази група, въпреки че желанието за обединение продължава да отстъпва пред отхвърлянето на обединението, но самото то се превръща в един вид стремеж към проекта, в един вид стремеж напред.

И още един момент: както беше казано, 52% биха искали да обединят наново, но в същото време 74% смятат, че е невъзможно да се обедини отново страната днес (и тази цифра на практика не се е променила от 2001 г.) и 17% смятат, че вече е възможно днес (и тази цифра е намаляла до декември 2014 г., когато е била 10%, но постепенно започва да расте от началото на 2015 г.

В същото време 47% смятат обединението на републиките за невъзможно в обозримо бъдеще, а 45% го смятат за възможно под една или друга форма: 6% - изцяло, 10% - като част от по-голямата част от републиките , 29% - като част от републиките.

Най-интересното тук не е, че въпреки че мнозинството в страната съжалява за разделянето, обединението се смята за невъзможно днес от 74%, а за невъзможно в бъдеще - от 47%. По-важното е, че мнозинството, 52%, биха искали да се съберат отново, но 74% смятат това за невъзможно днес, а 47 - за невъзможно в бъдеще.

Тоест, един вид конструктивното отношение е разрушено: ако нещо се счита за правилно, трябва да потърсите начини да го приложите, а не да охлаждате стремежите си със съществуващи или въображаеми препятствия.

Желаещият търси възможности, нежелаещият търси пречки.

Има обективни причини за това отношение на подчинение и смирение. Мнозинството, които биха искали да се обединят, не виждат какво наистина могат да направят за това обединение. И, така или иначе, си спомнят, че когато още по-голямо мнозинство каза, че не иска унищожаването на СССР, властите на републиките така или иначе го унищожиха, пренебрегвайки волята на народа.

И затова това мнозинство очаква същата реакция на властите на волеизявлението им днес.

И си позволява да бъде смирен с хитри лафове на темата: „Който не съжалява за разделението, няма сърце, който иска да се събере, няма мозък“.

И когато тази максима се обявява днес от елитите, възниква въпросът, че те са тези, които разделиха страната преди тридесет години. Освен това до ден днешен сключването на Беловежките споразумения - дори в Русия - все още не е обявено за акт на държавна измяна и държавно престъпление.

И на този фон трябва да си припомним, че истинският инициатор както на „Декларацията за държавния суверенитет на Русия”, така и, очевидно, на самото разделяне на страната не бяха толкова Борис Елцин и авантюристите около него, а „патриотичните кръгове " - висшият политически, военен и индустриален елит на Русия, който съзнателно се стреми да "изхвърли" особено "неславянските" републики, надявайки се да ги превърне от равноправни съюзни републики в колонии и доставчици на евтина работна ръка за Русия.

Само тези "патриотични кръгове" в собственото си илюзорно съзнание не разбраха, че "захвърлените" републики междувременно ще избират дали да бъдат колонии на Русия или колонии на други центрове на световна сила, те могат да избират тези други центрове. И Русия, благодарение на усилията на тези елити, вместо отбранителен пръстен на съюзници, получи „пръстен на анаконда“, която се стреми да я удуши.

Повечето граждани на Русия съжаляват за разделението на страната и искат повторното ѝ обединение. Но те не вярват в неговата възможност, защото виждат, че няма кой да обедини страната, елитите са доволни от положението и не искат обединение. Или просто не искат да се напрягат и да поемат рискове, като обявяват, че мнозинството, което иска да ново обединение, “няма мозък”.

Когато Франция е победена от Прусия през 1870 г., в продължение на десетилетия нейната национална идея се превръща в изплащане на репарациите и връщане на изгубените провинции. Което тя направи.

Ако няма национална идеология, няма национална идея на Русия, обединяваща народа и страната, такава трябваше да стане не абстрактна доктрина, а преди всичко - идеята за възстановяване и обединение на страната. Но именно от това днес бяга руският елит, който е виновен за разделянето на СССР.

И ако някой иска да получи отговор на въпроса кой е виновен за унищожаването на страната, просто трябва да погледне онези, които твърдят, че обединението не е необходимо, и да повтори: “Който не съжалява за разделянето, няма сърце, а който иска обединението - няма глава”.

Превод: В. Сергеев