/Поглед.инфо/ Както следва от думите на прессекретаря на президента на Русия, Владимир Путин е провел съвещание с постоянните членове на Съвета за сигурност по доста неочаквана тема. В центъра на вниманието не е нито Украйна, нито отношенията със САЩ, а ситуацията на Балканите. Няма обаче защо да се чудим: съвсем скоро този регион ще напомни защо го наричат „буре с барут”.
Срещата на постоянните членове на Съвета за сигурност на Русия премина на закрити врати. Ние можем само да предполагаме какви тези са озвучени на нея. Но не е случайно, че Съветът за сигурност помести в центъра на своя дневен ред именно балканската тема. Когато гръмна войната в Грузия, международните анализатори започнаха да търсят на картата следващата точка, в която ще се сблъскат Русия и САЩ в борбата за своите интереси. За Украйна тогава малко хора говорят, затова повечето експерти по международна политика доста бързо си спомнят, че именно Балканите се смятат за „барутното буре на Европа”. И решават, че геополитическото напрежение трябва да се търси именно там, още повече, че през април 2009 г. НАТО се разширява в Албания и Хърватия, а на Москва това предсказуемо не ѝ се харесва.
Трябва да се разбира, че търсенето на такава точка в много отношения е налучкване и изборът в полза именно на Балканите може да се продиктува единствено от това, че някаква точка все пак трябва да се открие – такава е работата на анализаторите. След Евромайдана и „Руската пролет” стана очевидно, че са се объркали много, но написаните от тях километри статии не са напразни: през 2014 г. САЩ многократно засилиха усилията си по изтласкването на Русия от Балканите. При това „изтласкването” не е метафора , а пряка теза, многократно повтаряна от американските политици и експерти.
Преди три дни държавният секретар Майк Помпео, говорейки за бъдещото влизане на Македония в НАТО, се изрази дипломатично (така се изисква от неговата длъжност), но същността е тази: „Трябва да укрепим Балканите против злонамереното влияние на Русия”.
Изобщо изказванията на абсолютно всеки американски „ястреб” на тема „злонамереното влияние на Русия” в този регион трябва по идея да се харесват на руските патриоти „имперски тип”. Като правило честно казано ни „прехвалват” и преувеличават нашите възможности. Всъщност в продължение на доста дълго време Балканите остават третостепенно направление за руската външна политика.
В момента е вече късно да се търсят виновници, още повече, че те ще си намерят желязно оправдание – „и на по-важни места нещата бяха запуснати”. Но фактите са си факти: американските лобисти изкуствено раздуват мащабите на нашето влияние на Балканите, за да може Държавният департамент да бръкне в това „буре” с ръце до лакти, а Конгресът да отдели допълнителни средства.
На равнище медии Балканите предизвикват малко интерес, както в САЩ, така и в Русия, макар и страстите да се натрупват. В крайна сметка Вашингтон проведе няколко напълно успешни специални операции по „изтласкването”, при това толкова оперативни, че отдавна е късно да се плаче за тях. Сега остава единствено да си признаем поражението.
Основната плячка на Запада, е разбира се, Черна гора. Впрочем тя е най-леката. Да, значителна част от черногорското общество бе подчертано просръбско и антинатовско. Да, Русия там имаше позиции поради „народната дипломация” (впрочем, в последните години местната рускоезична община заради притока на проукраинските имигранти започна да плава в друго направление). Затова пък в Черна гора е Мило Джуканович, който не пуска републиката от лапи от 1990 г. – откакто стана нещо, създадено от Милошевич. Сега той е президент, но няма значение как се нарича настоящата му титла – за Черна гора той е властта в пълния смисъл на думата – и в политически и в смисъла както Тото Риина владее Сицилия.
Джуканович въведе Черна гора в НАТО в пределно кратки срокове, въпреки протестите на местното население, едновременно с това напълно прочиствайки опозицията и закачайки на Москва диви и недоказани обвинения за „опит за държавен преврат”. Сега Черна гора е най-антируската страна на Балканите.
Следваща наред е битката за Македония. Тя може да се раздели на два етапа – нагласена правителствена криза, поставяща под въпрос териториалната цялост на републиката и преименуването на страната. Гърците и македонците бяха убедени да се договорят – спорът за наследството на Александър Велики, продължаващ няколко десетилетия, бе прекратен за няколко месеца, откривайки пътя към НАТО за Скопие. Наистина, населението се подведе – то игнорира референдума за преименуването на Македония, но Вашингтон и НАТО плюят на юридическата казуистика, след като е заложено „спасяването на малката страна от руското влияние”.
Особен случай е Босна и Херцеговина. Фактически страната е конфедерация под външно управление – такива са резултатите от войната, закрепени в Дейтънските споразумения. Това обективно пречи на Босна и Херцеговина да се развива и да се движи накъдето и да е, но в очите на Москва „това не е дефект, а ефект”: босненците и хърватите ги влече на Запад, но сърбите усещат, че в рамките на преобразуването на страната те задължително ще бъдат измамени, затова и предпочитат да стоят на място, възползвайки се от правото си на вето.
Миналата есен Милорад Додик, човек, който открито постулира своята геополитическа ориентация към Русия, относително лесно бе преизбран за президент на Република Сръбска. Атлантистите гръмогласно поставиха под съмнение честността на неговата победа, но въпреки наличието на собствена агентура в РС, те не рискуваха да направят повече. На запад се гордеят неоправдано, че са успели да „приключат войната в Босна”. И с право се страхуват, че при резки (или изобщо всякакви) действия по преразглеждане на Дейтънските споразумения, регионът отново ще се обагри в кръв. А той задължително ще се обагри, ако здраво седящият на креслото си Додик изпълни обещанието си да обяви независимостта на Република Сръбска в случай на движение на Босна и Херцеговина към НАТО, признаването на Косово или опит за „цветна революция” на поверените му територии.
Остава Сърбия, която се опитват да притеглят отдавна. Може би биха я притеглили окончателно (в крайна сметка част от сръбският интелектуален елит вече е преминал на антируска страна), но две обстоятелства се задействат.
На първо място, тактиката на президента Александър Вучич да седи на два стола – дружба с Русия при стремеж към ЕС, взе че сработи неочаквано. Сработи в смисъл, че му позволява да запази както популярността си сред народа, така и лоялността от страна на Брюксел. При друго разпределение на силите Вашингтон задължително би пробвал да смени Вучич за някой идеологически по-близък, но съществуващият баланс на интересите устройва ЕС, до който Сърбия е значително по-близка, отколкото до САЩ. Създава се впечатление, че европейците са убедили американците „да не поправят това, което не е счупено”, затова са решили да не издърпват втория стол изпод Вучич.
На второ място, неприятен за Вашингтон ефект донесе влизането на Хърватия в НАТО. Заради съответствието с „атлантическите стандарти” започва активно превъоръжаване на републиката, което провокира превъоръжаването на Сърбия. Вучич е прагматичен човек и не желае спорове със Запада, но „кръвта вода не става” и едва ли е способен да забрави за изгнанието на своята рода от Хърватия в хода на етническите чистки от средата на 90-те години. Хронично неплатежоспособният Белград може да се обърне с този проблем единствено към Москва и преговорите за това как именно руските специалисти и отбранителен комплекс ще засилят въоръжените сили на Сърбия текат.
Такова е общото геополитическо разпределение на Балканите. Но не трябва да се мисли, че Съветът за сигурност на Русия се е събрал за това, за да го обсъди: тук ни взеха коня, там свалихме американската пешка, а тук партията преминава към мителшпил.
На Балканите не просто мирише, а вони на нова война. И макар Сърбия да е започнала военната си реформа основно заради Хърватия, обновената армия може да ѝ послужи за други цели.
Самопровъзгласилото своята независимост Косово окончателно започна да игнорира мнението както на ЕС, така и на НАТО. Неговото правителство се оглавява от човек, избран благодарение на лозунга за „обединяването на албанските земи”. Неговите бойци се преобразуват в пълноценна армия, а неговите дипломати преминаха към практиката на груб шантаж и напълно погребаха идеята за размяна на територии със Сърбия по етнически принцип, ултимативно искайки от Белград да предаде трите общини Прешево, Медвежа и Буяновац, войната за които албанците загубиха през 2001 г.
Това, че около самопровъзгласената република „нещо се случва” се илюстрира нагледно от факта, че от октомври миналата година вече 11 страни са отзовали своето признаване на косовската независимост (първи Суринам, последен до момента – Мадагаскар). Но в крайна сметка, за да си спомнят медиите в Русия за този „проклет край”, трябва да започне стрелба. Засега по въздуха и по конкретни политици, но засега.
Сега става дума за непосредствена и едва ли не преувеличена заплаха за сигурността на Сърбия. Ръководството на републиката, в която стана привично армията да се привежда в бойна готовност на фона на албанските провокации на административната граница, няма как да не се обърне към Москва най-малкото за съвет, а най-вероятно за по-дейна подкрепа.
Скоро ще разберем какво са се разбрали във връзка с това в Съвета за сигурност на Русия. Важното е решението да не е закъсняло.
Превод: В.Сергеев