/Поглед.инфо/ Украинската криза се оказа толкова сериозна и опасна, че някои коментатори я сравняват с Кубинската криза от 1962 година.

В "Бостън глоуб" журналистът Танасис Камбанис накратко обобщи положението:
"Анексирането на Крим е нарушение на онзи ред, на който Америка и съюзниците й се опираха след края на Студената война, тоест на такъв ред, при който големите държави стигат до военна намеса, само при условие, че международният консенсус е на тяхна страна. В противен случай те не пресичат червените линии на държавите съпернички".

По такъв начин най-драстичното престъпление на нашето време, нахлуването на САЩ и Обединеното кралство в Ирак, не е било нарушение на световния ред. Без да са постигнали подкрепа от страна на международната общност, агресорите все пак не пресякоха червените линии на Русия или Китай.

В същото време завладяването на Крим от Путин и амбициите му в Украйна се възприемат като пресичане на американските червени линии.

Затова "Обама се съсредоточи върху изолацията на путинска Русия чрез прекъсване на нейните икономически и политически връзки с външния свят, ограничаване на експанзионистичните й амбиции и фактически превръщането й в държава, която е "черна овца", както пише Питър Бейкър от "Ню Йорк таймс".

Казано иначе, американските червени линии минават точно по руската граница. По такъв начин амбициите на Русия върху териториите на непосредствените й съседи нарушават световния ред и създават криза.

И тук се вижда нещо странно. На други държави понякога се разрешава да имат червени линии, които минават по техните граници (там минават и червените линии на САЩ). Но не и на Ирак. Не и на Иран, когото САЩ постоянно заплашва с нахлуване ("ние разглеждаме всички варианти за развитие на събитията").

Но такива заплахи нарушават не само Устава на ООН, но и резолюцията на Общото събрание на ООН, която осъжда Русия, но и която САЩ подписаха наскоро. Тази резолюция започва с това, че Уставът на ООН забранява "заплахите и използването на сила" в международната политика.

Кубинската ракетна криза ясно освети червените линии на големите държави. Светът се оказа на прага на ядрена война, когато президентът Кенеди отхвърли предложението на Хрушчов да се сложи край на кризата, като едновременно бъдат махнати съветските ракети от Куба и американските ракети от Турция. (Към онзи момент вече е било решено американските ракети да бъдат заменени с много по-смъртоносните подводници "Поларис", които трябваше да станат част от мащабна система, заплашваща Русия с пълно унищожение.)

В сегашната криза червените линии на САЩ също минават по руската граница и с това се съгласиха всички страни.

Нахлуването на САЩ в Индокитай, както и много по-късно в Ирак, не е нарушило никакви червени линии, както и всички останали безчинства на САЩ по света. Ще се повторя още веднъж: понякога на противниците се разрешава да имат червени линии. Но ако този противник изведнъж демонстрира "експанзионистични амбиции спрямо собствените си съседи", прекрачвайки американските червени линии, светът затъва в криза.

В последния брой на сп. International Security професорът от Оксфордския университет Юен Фунг Кхонг обяснява, че в американската стратегическа доктрина съществува "отдавнашна (и двупартийна) традиция: администрациите винаги наблягат на това, че ключовият интерес на САЩ е да попречат на враждебен хегемон да господства в един или друг регион на света".

Нещо повече, според всеобщото мнение САЩ трябва "да укрепват своите позиции", защото "именно хегемонията на САЩ поддържа регионалния мир и стабилност" - този термин предполага пълно подчинение на американските искания.
Оказа се обаче, че светът се придържа към друга гледна точка, като смята САЩ за "черната овца". Но какво ли пък разбира този свят?

В статията Кхонг разглежда кризата в Азия, породена от подема на Китай, който постепенно се придвижва към "икономическо господство в Азия" и - подобно на Русия - има "експанзионистични амбиции в своя регион". Така нарушава американските червени линии.

Обиколката на Обама неотдавна в Азия целеше да затвърди на дипломатическо равнище "старата (и двупартийна) традиция".

На Запад единодушното осъждане на Путин се базира и на едно от неговите "емоционални обръщения", в което се оплаква, че САЩ и съюзниците им "неведнъж са ни лъгали, вземали са решения зад гърба ни, поставяха ни пред свършен факт. Така беше и с разширяването на НАТО на Изток, с разполагането на военна инфраструктура по нашите граници. Но през цялото време ни казваха едно и също: "Това не ви засяга". Лесно е да се каже "Не ви засяга".

Оплакванията на Путин са напълно обосновани. Когато президентът Горбачов прие обединената Германия да влезе в НАТО, което бе една огромна отстъпка от историческа гледна точка, това беше quid pro quo (услуга за услуга). Вашингтон обеща, че НАТО няма да мръдне на Изток нито със сантиметър. Това обещание веднага бе нарушено и когато Горбачов се оплака, казаха му, че това е било обещание само на думи и затова няма никаква сила.

Президентът Клинтън продължи с разширяването на НАТО до руските граници. А днес звучат призивите НАТО да приеме и Украйна, която е исторически съсед на Русия. Но това пак "не засяга" руснаците, защото американските червени линии преминават по руските граници.

Анексията на Крим от страна на Русия бе незаконно действие, нарушение на международното право и на много договори. Но нахлуването на САЩ в Ирак бе къде по-страшно престъпление.

И все пак едно сравнение идва на ум: това е контролът на САЩ върху залива Гуантанамо в югоизточна Куба. През 1903 г. САЩ отмъкнаха Гунтанамо от Куба чрез заплаха с военно нахлуване и така и не го върнаха, въпреки всички молби на Куба, която тя подаваше, откакто обяви независимост през 1959 година.

Русия има далеч по-убедителни аргументи. Дори да не отчетем мощната подкрепа на местното население, Крим исторически е принадлежал на Русия. Крим е единственият излаз на Русия към топлите морета, там е базиран руски флот, затова полуостровът има огромно стратегическо значение. В същото време САЩ нямат никакви права да претендират за Гуантанамо - освен заради монопола върху силата.

Една от причините, заради които САЩ отказват да върнат Гуантанамо на Куба, е, че градът е голямо пристанище и американският контрол над региона затруднява развитието на Куба. Това е една от ключовите външнополитически цели на САЩ през последните 50 години.

Но това изобщо не нарушава ничии червени линии и води до развитие или задълбочаване на една криза. Това напълно се вписва в логиката на американските нашествия в Индокитай и Ирак, системното отстраняване на парламентарни режими, натрапването на диктатури и други примери от нашите усилия по поддържането на мира и стабилността.

* Ноам Чомски е американски философ и професор в Масачузетския технологичен институт. Статията му е публикувана в американското издание "ОлтърНет"