/Поглед.инфо/ Най-важният ракетен договор между Русия и САЩ – ДРСМО, изглежда, отива в историята. Може би, заедно с него ще бъде разкъсан и СНВ-3. Това значи, че пред Русия отново, както и преди десетилетия застава въпросът как да се осигури гарантираното унищожение на задокеанския агресор при започната от него ядрена война. Има и екзотични, и доста реални варианти.

Скорошните заявления на американските политици за възможното излизане на САЩ от системата договори за ядрено сдържане (СНВ-3 и ДРСМО) отново върнаха на дневен ред въпроса за възможните ответни мерки на Русия. И наистина – нашата страна трябва да уравновеси заплахите за глобално нарушение на ракетно-ядрения баланс от страна на САЩ.

Трябва ли при това да се върнем към „далечното минало” и отново да извадим от рафтовете изглеждащите забравени разработки от втората половина на ХХ век?

Вариант №1. Супервулкан или земетресение

Идеята за създаване на ядрено оръжие в земната кора с цел да се предизвика нейното разрушение или използването на ядрени взривове за разместването на хидросферата под формата на създадено от човек цунами възниква на практика веднага, след като на американските и съветските полигони изпитват първите термоядрени заряди.

Още в средата на 50-те става ясно, че термоядрените бомби могат да се правят, за разлика от урановите или плутониевите, на практика колкото се иска мощни. Ако обичайните ядрени бомби заради крайната критична маса на урана или на плутония могат да имат мощност едва около 30 килотона (30 хил. тона тротилов еквивалент), то изпитаната през 1961 г. знаменита „Цар-бомба” (изделие АН602) има мощност от 58,6 мегатона тротилов еквивалент: хиляди пъти повече от най-мощния обикновен ядрен заряд. При това трябва да се отбележи отделно, че мощността на „Цар-бомба при нейните практически изпитания е създадена смалена: оригиналното техническо задание подразбира боен заряд с мощност от 100 мегатона и инженерските изчисления показват, че АН602 при пълно натоварване с термоядрен материал и ядро уран-238 може да има мощ на взрива от 101,5 мегатона. Проблемът е, че тогава подобна бомба би станала твърде „мръсна. Уранът-238, създал допълнителна мощност на взрива, щеше да се раздели на маса радиоактивни шрапнели.

Въпреки това не толкова „запълнения” с мощност взрив на АН602 се оказва чудовищно разрушителен: ударната вълна достига самолета-носител, хвърлил бомбата на далечина от 115 км., огнената топка на въздушния взрив достига 4,6 км. а вълната въздушно налягане, възникнала в резултат от взрива, три пъти обикаля земното кълбо.

Взпрочев, ефективното явление в атмосферата на земята, започнато от взрива на „Цар-бомба” не е толкова значимо, ако разгледаме хидросферата на планетата или още повече нейната кора, на която трябва да въздейства тектоничното оръжие.

Първоначално да се разберем за известната тема: „Нека пробудим нужния супервулкан или тектоничен разлом”. Обичайно спътници на такива твърдения незнайно защо са Йелоустоунската калдера, под която е разположена магмената камера на едноименния спящ вулкан или известния разлом Сан Андреас, преминаващ от север на юг през цяла Калифорния. Запасената в тези обекти тектонична енергия изглежда ужасяваща дори и по мащабите на термоядреното оръжие: потенциално 10-бално земетресение, което може да удари Сан Адреас може да произведе енергия от 15 хил. мегатона (еквивалента на 150 „Цар-бомби” с ядро уран 238), а енергията на Йелоустоунската калдера е дори още по-мощна. При „отпускането” на потенциала и под изригване на супервулкана, тя ще изхвърли енергия в размер на 75 хил. мегатона. Практически това ще е най-голямото изхвърляне на енергия , което може едновременно да се породи от нашата планета – на нататъшен натиск нейната земна кора просто не може да издържи.

Но тези чудовищни цифри разрушителна енергия говорят и за друго: в природата съществуват също толкова мощни, противодействащи на земетресенията и изригванията механизми – в частност устойчивостта на земната кора, позволяваща на разломите и на калдерите на супервулканите да трупат толкова колосална потенциална енергия.

Затова е очевидно, че за сломяването на тези механизми трябва да се вложи сравнима енергия, подобна на тази, която се освобождава от мощно земетресение или супервулкан. Само така може да се надяваме на гарантирано разрушаване на земната кора „отгоре”, за да може нейния отслабен участък да се доразбие и разруши от силите „отдолу” на разлома или на магмената камера на супервулкана.

Разбира се, може дълго време да разсъждаваме за „резонанса”, „синергията” или за „нужното въздействие по слабата точка”, но реалностите са значително по-прозаични – толкова малко ни е известно за реалната тектоника на плочита и на тяхната вътрешна структура, че всички тези концепции са чиста проба спекулации. А и никой няма да позволи „естествения експеримент” с цел потвърждаването на едни или други теории, а без такъв всеки математически модел е просто абстракция, фантом. А и „руската рулетка”, че може да се постигне неуспех по време на ядрен конфликт. От друга страна, ако имаме най-малко 150 „Цар-бомби”, всяка от която може да помести в своето огнено кълбо разтопена плазма цял град, то защо да се мъчим с разлома или с калдерата на Йелоустойн? Бий право в нужната цел и резултатът ще бъде предсказуем и гарантиран.

Освен това се знае, че „призоваването на демона на природата” на първо място е напълно непрогнозируем, а на второ място неприятният продукт на този супервулкан под формата на атмосферна прах и снижаване на температурите по сценария за „ядрена зима” на цялата планета може да се получи със сигурност.

Вариант №2: Суперцунами

За разлика от земната кора хидросферата на планетата е значително по-подвижна и пластична – това е свойство на всяка течност. Предвид това енергията на най-разрушителните явления в хидросферата на планетата, гигантските вълни-цунами, е значително по-близа до възможностите на изпитаното термоядрено оръжие, в сравнение със земната кога. Така средно цунами, което е започнато от силно подводно земетресение, създаващо надигане само от около половин метър, има енергия от около 23 килотона тротилов еквивалент, което се сравнява с енергията на първата атомна бомба, хвърлена над Хирошима. Най-голямото цунами, пораждано от природни фактори е значително по-силно – така знаменитото цунами от декември 2004 г. повлякло крайбрежните градове на Тайланд и Индонезия, има енергия от около 9 мегатона, което значи, че в епицентъра на началното разместване на морското равнище достига до небивалата цифра от повече от 10 метра.

Разбира се, в ударната вълна на термоядрения взрив, който може да инициира цунами, отива половината му енергия (останалото се отделя под формата на излъчване и проникване на радиация, но като цяло може да се констатира: да, с помощта на мощен термоядрен заряд може да се породи суперцунами, чиято енергия ще бъде достатъчна, за да нанесе немалки разрушения на крайбрежните градове. При това, колкото по-близо е термоядрения заряд до целта си, толкова по-ефективен ще бъде: енергията на цунамито много бързо стихва при движението си по повърхността на океана.

Именно на такава идея се основава проекта за „Цар-торпедо” Т-15, който в СССР се разработва между 1949 и 1953 г. за удар по крайбрежните градове на САЩ. При това за едно единствено грамадно торпедо Т-15 трябва да се задели на практика цялата носова част на проектираната подводница „Проект 627”, а самият 100-мегатонен термоядрен заряд на свой ред заема 70% от пълната маса на торпедото. Такава е цената за започването на суперцунамито: както се изяснява по-късно, при проектирането на Т-15 конструкторите са дори твърде оптимистични. Реалната 68-мегатонова АН6022, изпитана по-късно тежи 26,4 тона, докато 100-мегатонната главна част на торпедото Т-15 тежи според проекта само 28 тона. Вписването в 100-мегатонната мощност при такава маса е възможно единствено, ако в СССР са решили да излязат от принципа на „чистите” термоядрени заряди и да пуснат във външната обвивка на бомбата инициирана бърза неутронна реакция – така наричаната реакция „Джекил-Хайд”, увеличаваща мощността на взрива практически петорно, но при това няколкократно увеличаваща радиационното замърсяване. В такъв случай, разбира се крайбрежните градове на САЩ щяха да бъдат унищожени не само от суперцунамито, а и от последвалото радиоактивно замърсяване на околността, предизвикано от толкова „мръсна бомба”.

Интересно е, че към идеята за Т-15 по-късно се връща в самата Русия, макар и на различно равнище. На 8 декември 2016 г. американското разузнаване съобщава за практическото изпитание на подводен безпилотен апарат с ядрена силова установка, пуснат от подводницата „Саров” по-рано – на 27 ноември. В последствие, през март 2016 г. представителите на Обединената корабостроителна корпорация потвърждават разработката на „безпилотен подводен робот”, достатъчно голям, за да носи собствени торпеда. В пресата въпросният обект получава името „Статус-6”, което е косвено потвърдено с изтичания от брифинг на Министерството на отбраната на Русия, посветен на проблемите около ПРО на САЩ. Тогава в полезрението на камерите попадат презентационни материали в ръцете на един от присъстващите, в които концепцията за безпилотния подводен робот е именно с това название.

Като основна задача на апарата във въпросните материали е посочено доставянето на ядрен боеприпас към бреговете на вероятния противник с цел поразяване на важните крайбрежни елементи на икономиката на противника и нанасянето на гарантирана неприемлива вреда на територията на страната чрез създаване на обширни зони на ядрено замърсяване, цунами и други разрушителни последствия от ядрения взрив. Така неговите функции в много отношения повтарят проекта за торпедото Т-1, при това именно в неговия „мръсен вариант”, но осъществяван на съвременно високотехнологично равнище.

Преимущество на „Статус-6” пред класическите ракетни средства за доставка (Междуконтиненталните балистични ракети, ракетните подводници и стратегическите бомбардировачи) е очевидно и се заключва в отсъствието на средства за противодействие, аналогични с противоракетната отбрана. Освен това апаратите, подобни на „Статус-6” могат не просто да се разполагат на подводници, но и скришно да се намират на морското дъно, близо до градовете и военноморските бази на вероятния противник. Разбира се, такива видове въоръжение са формално забранени със старите договори за Ограничаване на стратегическото оръжие още през 70-те години, но ако САЩ излизат от СНВ-3, то и Русия е с достатъчно развързани ръце в тази насока.

Американските експерти, които са допитани от списание New Scientist, са на общо мнение, че „Статутс-6” е на първо място ефективен като оръжие за неутрализация на американската ПРО, която днес е насочена единствено срещу руските балистични и крилати ракети. Наличието в руския ядрен арсенал на такъв апарат като „Статус-6” се потвърждава от добре препоръчалата се ситуация с гарантираното взаимно унищожение, което пълно изключва мащабната гореща война между СССР и САЩ (впоследствие между Русия и САЩ) през цялата първа половина на ХХ век и през началото на XXI век.

При това мнозинството американски военни експерти, а също така и редица официални лица, работещи по въпросите за контрола по въоръжението се изказват за нови преговори с Русия по въпроса за ПРО. Ситуацията е много проста: новият стратегически баланс на силите, който включва качество различни от класическата триада типове ядрени заряди и техните носители, се оказва много по-опасен от предишния. И ако САЩ разрушат всички „договори от стария свят”, не е изключено, че новата реалност няма никак да им се хареса..

Превод: В.Сергеев