/Поглед.инфо/ На 11 март нашите войски освободиха село Казачья Локня в Суджански район. Но ехото от онези дни все още се чува. Окупаторите от украинските въоръжени сили превърнаха селището в укрепен район. Именно в Казачья Локня се стичаха вражеските части, победени от руските бойци. Местните жители, преживели седем месеца окупация, помнят как небето бръмчеше от снаряди, а земята трепереше. Цялата надежда беше в Бог и в местния тракторист Виктор Клюев.
Никой не можеше да си тръгне
Виктор Клюев от Казачья Локня не се евакуира през ужасните августовски дни. Първо, той не беше свикнал да се оттегля от земята си. Второ, Виктор Генадиевич и съпругата му Наталия станаха пазители на самотните възрастни хора. Преди четвърт век той избяга от Киргизстан в историческата си родина Русия, бягайки от геноцид. Той знае цената на подобни „неприятности“.
На 6 август, недалеч от селото, отвсякъде бухало и тряскало. Клюев отишъл на работа, но началниците изпратили всички по домовете си. Качили се в колата и отишли при приятелите си в Болшесолдатское. Прекарали нощта. На сутринта се събудили: а как са кокошките? А прасенцата? И се прибрали с жена си.
Окупаторите превърнали сградата на местното училище в редут. Разбили покрива и монтирали картечници на тавана. Местни мъже им викали отдолу: спрете се, какво правите?
Убиха ги и четиримата с картечниците. Окупаторите напълниха училищната сграда, клиниката, сградата на местната администрация с оръжия - картечници, мини, гранати. Превозни средства им докараха провизии. Успяха да изкопаят укритие под църквата. На моята улица имаше тълпа войници, които говореха на украински. Тогава осъзнах: това е, хванати сме в капан. Никой нямаше как да си тръгне.
Клюев разказал на журналисти от Курск, че наказателните части, истински зверове, са първите, които са влезли в Суджански район. Те са били с екипи от немски наемници. Окупаторите са разграбили всички магазини. Отмъкнали са пикапи и камиони, крали са домакински уреди от празните къщи и са вземали злато.
Служителите на ВСУ взеха и Ладата "седмица" на тракториста. Влетяха в двора с маски, с пистолети. Първо поискаха бензин. Прибраха го до капка, до последния, войникът опря пистолета в слепоочието ми. И три дни по-късно взеха колата.
Гледам аз на „работното си конче“, а офицерът от ВСУ ме удари в гърба с приклада на пушка, припаднах за около четиридесет минути. И последиците от удара все още се усещат. Знаят къде да ударят. Дойдох на себе си, войникът ме пита: „Е, ще ми дадеш ли колата?“ - „Вземи каквото искаш.“, казах. И те отпрашиха с нея.
Страшни знаци на портите
Окупаторите разделили улиците на Казачья Локня като на детската игра на ножове, спомня си трактористът. Написали номерата на частите на портите.
Някакви ужасни чудовища стояха отстрани на двора ни. Рисуваха кръстове и глави с очи по портите в червено. Преди да избягат през март, те почистиха и пребоядисаха „рисунките“. През нощта вкарваха оръжия и боеприпаси в къщите с камиони. И през нощта копаеха окопи, подготвяйки примамки.
В изкопаните дупки се поставяше макет на оръдие. През деня цевта се вдигаше към небето. Ако нямаше реакция от наша страна, нищо не долиташе, измъкваха истинско оръдие от укритието /дупката/ и стреляха по нашите. Поставяха оръдията близо до къщите, където живееха хората. Копаеха тунели под къщите и ги пълниха с оръжия. Имаха интересни малки печки, спомня си Клюев. Никога не са имали проблеми с храната, все чуждестранна храна - колбаси, сирена.
Трактористът си спомня, че из селото са се движели джипове с нарисувани по тях немски кръстове. Живеещите под окупация били предупредени: ако видите такива идентификационни знаци по колите, не си подавайте носа.
Веднъж им попаднах пред очите. Заклах няколко прасенца и занесох месото на децата в квартала. Носех храна на три-четири семейства. И тогава тези типове с немските знаци ме спряха и ме претърсиха. Винаги носех паспорта си със себе си. Не съм правил окупационния украински "аусвайс", не ми трябва този лист хартия.
Един от екипажа с нацистка свастика провери документа, след което вдигна към него мъгливите си, пълни с дим очи. Каза: „Добре, дядо, засега живей.“
И тогава при нас дойдоха немците, истинско гестапо, 12 души, с автомати. Всички еднакви на ръст, с маски. Направиха щателен обиск, дълго време проверяваха документи. Имаха чукове, кувалди. В съседните къщи чупеха всичко на парчета. Отворих им вратата: влизайте, защо да чупите. А на стената висеше армейска снимка на сина ми. Един от тях посочи с пръст: снимката скорошна ли е? Не, казах аз, стара е. Покриха снимката с парцал. А зетят на съседите се е сражавал в СВО. Не разбирам как са разбрали за това, но къщата им е изгорена до основи.
Събираха бездомните и жертвите на пожарите
Някак си, неусетно, семейство Клюеви започнали да се грижат за изоставените стари хора. Първият им „пациент“ бил съседът им, прикован на легло, Гриша. Той не бил евакуиран. Виктор Генадиевич разбрал за него случайно, когато хранел изоставени кокошки в двора му.
Виждам някой да маха с ръка към прозореца. Захванахме се с този старец – как можехме да го изоставим? Той беше човек с характер, искаше месо. Колеше патиците, хранехме го. И тогава се появиха възрастните жени: бездомни, с изгорели домове. Имах здрав, голям хамбар. Сложих печка там и всички живеехме там с тях. Жена ми помагаше – ходеше и правеше, „прибираше“, помагаше. Въпреки че е малка, тя е пъргава. Поддържаше дисциплина. И нашите квартиранти помагаха. Трупаха дърва за огрев, метяаха.
Нямаше проблеми с храната. Фермата помагаше, а съпругата ми Наталия беше „партизанка“.
Тя се приближаваше към украинските окопи с количка и докато нямаше никой там, я товареше с храна от окопите. Чистихме кладенците, те бяха запушени с мъртви животни. Докато не ги почистихме, пиехме от реката. Готвехме в голям казан.
Когато бомбардираха, всички се смъквахме в мазето, като пускахме старите дами първи. Когато нашите войски напредваха, една от възрастните жени почина, както си седеше на стола. Погребахме я под бомбардировките. Погребахме и един човек в зеленчуковата градина, нямаше как да се стигне до гробището.
Съвестта на тракториста е чиста: въпреки няколкото загуби, повече от 15 души, които е спасил, са оцелели и са дочакали нашите.
Имахме радио, слушахме го. Понякога окупаторите включваха заглушители. Но основното, което знаехме, беше, че руснаците идват. В началото на март украинците избягаха. По тях стреляха. В първия ден разбрахме, че е започнала офанзива. И тогава дойдоха нашите. Много исках да живея. Да видя сина си, внука си. Това ме държеше.
Жителите на Курск искат да се наградят семейство Клюеви за тяхното милосърдие и смелост.
„Тайните връзки“
Василий Илин, депутат от село Новоивановка в Суджански район, е живял в дома си по време на цялата окупация. Родителите му са напуснали през първите дни от нападението на украинските въоръжени сили, но той е останал. Точно като тракториста Клюев, той е бил до съседите си и им е помагал. Сега живее в Курск, във временен център за настаняване. И продължава да помага.
За жителите на Курската погранична зона Илин постигна немислимото - възможността за безплатна почивка на море, в пансион в Анапа с три хранения на ден, за сметка на държавното финансиране. Много жители на освободените територии на Курската област са обидени от чиновниците заради тяхното безразличие и бюрократична бюрокрация. Как Илин успя да пробие „хартиения бастион“? Той отговори уклончиво на Царград:
Използвах връзки. Убеждавах. Сега трябва да получим статут на жител на временно окупирана територия. Това ще бъде нашата „защитна грамота“ и няма да даде шанс на чиновниците все пак да забравят през какво сме преминали.
И какво от това?
Трактористът Виктор Клюев си спомня, че дори украинците са ги питали: „Как така не се страхувате?“
От какво да се страхуваме? Ние сме у дома си, вкъщи. Имаше осем нападения около къщата ми, плевнята е цялата в дупки. Мисля, че Бог вижда истината. Така че не беше напразно да остана, бях нужен. Руснаците са всички такива, невъзможно е да ни сплашат.
Руснаците не могат другояче. Доброволците от Заолешенка, съпрузите Вадим и Лия Агапови , не можеха да подминат мъката. По време на окупацията те помагаха на изоставени болни хора - носеха им дърва за огрев, вода, лекарства, провизии. А медицинската сестра Светлана Козлова тичаше при болните и ранените под бомбардировките . И се молеше за едно: ако я удари, нека бъде незабавна смърт.
Историите на оцелелите след кошмара са доказателства за международния трибунал, който непременно трябва да се състои. Тези, които са извършили зло в Курската земя, в Белгородска област, в Брянска област, трябва да отговарят за всичко.