/Поглед.инфо/ Путин е много издържан политик и сдържан човек. Дори в разгара на жестоката война, когато врагът не крие своето намерение да унищожи Русия и руснаците, дори знаейки, че няма да има мир, докато Западът не бъде окончателно принуден към капитулация, той формално не закрива вратите за невоенно разрешаване на конфликта.

В частност във Валдай той избегна прекия отговор на въпроса чия виза ще е нужна след две години за посещение на Одеса - руска или украинска. Путин се впусна в комплименти към Одеса, напомняйки, че е основана от Екатерина Велика, отбелязвайки че градът може да бъде както ябълка на раздора, така и символ на разрешение на конфликта (това може да се каже за всичко), но остави съдбата на Одеса зад кадър.

По принцип това е ясно. Не знаем дали американците ще успеят да вкарат във война с Русия своите източноевропейски васали, но обстановката в Румъния е тревожна. Сенатори молят президента да не извършва непоправима грешка, имайки предвид въоръженото участие на Букурещ в украинската криза, американците разполагат на територията на страната допълнителни части (което трябва да вдъхне смелост на Румъния). На север Полша и Прибалтика се готвят за нападение срещу Беларус. Общо взето никой не може да каже с кой, как и кога ще се наложи (ако се наложи) да се дели Украйна, дали ще остане нещо от нея и ако да - какво по-точно.

В същото време одеската внимателност поставя под въпрос думите на Путин, че ние сме един народ. Ако сме един и Одеса е руски град, то трябва да се направи публично заявление за неговото освобождение. Тя никак няма да свие възможностите за дипломатическо маневриране за Русия.

Иван III в края на XV век обявява претенции върху цялото наследство на Рюриковичи (до Перемишл, Лвов и Белосток), но в резултат на военните действия се удовлетворява с отнемането от Литва и присъединяването към Руската държава на Чернигов, Новговор-Северски, Стародуб, Гомел, Брянск, Торопц, Мценск и Дрогобуж. Не успява да вземе Смоленск и той остава при Литва, както и още 2/3 от руските земи, голяма част от които се връщат към Русия едва в края на на XVIII век, със старанията на пруския крал Фридрих II Велики, защото руската императрица Екатерина II Велика не иска да дели отслабената и зависима от Русия Речпосполита.

Тоест виждаме, че заявлението на програмата не означава незабавното ѝ осъществяване. Всичко зависи от конкретните възможности.

Уверен съм, че на Путин му е известно доколко всъщност са малко останалите в Украйна хора, които все още са съгласни, че сме един народ и които очакват Русия. Примерът със дейността на терористичната съпротива в Херсонска и Запорожка области, за която той също е осведомен, свидетелства доколко тежки и продължителни ще бъдат денацификацията и умиротворяването. Не провеждането на референдумите за присъединение към Русия (там гласуват както трябва), а именно умиротворяване на част от враждебно настроеното население, което никак не може да се отличи от “единния народ”, но което всъщност се смята за “поробена нация” (независимо как говори пред камерата на руската телевизия).

Защо Путин, знаейки всичко това и не очаквайки обединението дори на такъв град като Одеса (основан от руската императрица, никога не е бил украински и се намира по-близо до фронтовата линия от всички други областни центрове, с изключение на Николаев и Запорожие), продължава да прокарва тезата за единен народ? Преди той все говореше за трагедията на руснаците като най-големия разделен народ в света, но сега той спря, тъй като мнозинството руснаци вече са се преместили в Русия, а тези, които остават извън нея, постепенно или се асимилират от титулярните народи на своите държави или стават украинци или белоруси (бивши руснаци, но вече не се чувстват руснаци, независимо от отношението им към Русия).

По време на Гражданската война в Русия в началото на ХХ век враждуващите страни се наричаха червени и бели, петлюровци и махновци, но не и хохли и кацапи. Дори в Централна Азия воюваха не с таджики и узбеки, а с басмачи. Тоест врагът се определяше не по етническа принадлежност, а по идеологически компонент. Външният агресор, макар и довчера да е бил част от империята, е назован и идеологически, и етнически (белополяци, белофинландци).

Днес ВСУ воюва срещу “москалите”, украинските банки съобщават, че “не обслужват кацапи”, а руските медии, цитирайки военни и военни кореспонденти, в сводките от фронта пишат “хохолът премина в настъпление, но не можа да пробие”. Независимо дали страните го искат или не, но идентифицират врага като чужда по етнос сила. От тук и в руското общество и във властта постоянните съмнения по повод какви украински територии трябва да се присъединят към Русия и дали си струва да се присъединяват други.

Позволете ми да ви напомня, че на първия етап от СВО руските власти очакваха, че гражданите на Украйна, с помощта на руските войски, просто ще неутрализират малкото последователи на Бандера и ще изберат ново правителство, което по естествен начин ще си сътрудничи на Москва икономически и ще запази политически неутралитет. Изобщо нямаше да се присъединят територии. Въпросът за присъединяването възникна, когато стана необходимо да се покаже на населението на окупираните територии някаква перспектива. Иначе в по-голямата си част, страхувайки се да не бъде върнат в Украйна, пренебрегваше призивите на руските власти за сътрудничество.

Така СВО започва като операция за освобождаване на „единния народ“ от потисничеството на бандеровското малцинство. Когато се оказа, че народите вече не са напълно обединени или дори изобщо не са обединени, беше твърде късно да се промени идеологическата обосновка на операцията. Не можете да кажете на целия свят: „Извинете, направихме грешка, украинците не искат да се освободят от бандеровщината, така че сега ние се борим не за освобождението на „братята“, а за осигуряване на нашата собствена сигурност.” Затова тезата за „един народ“ се запазва като основа за идеологическа обосновка на СВО, но отдавна на преден план излиза тезата за сигурността и войната със Запада, в която Украйна е само инструмент.

И това е правилно, тъй като именно последната теза правилно описва причините и целите на СВО, а също така обяснява защо освободителната кампания се проточи толкова дълго (през 1939 г. две седмици бяха достатъчни, за да се освободят Западна Украйна и Беларус, понеже тогава там наистина живее един народ, потиснат от поляците).

Позволявам си обаче да предположа, че тезата за „един народ“ се използва от руските власти не само като рецидив на миналото, но и като програма за бъдещето.

Не знаем колко територии от бивша Украйна ще станат част от Русия, но мисля, че в момента определените територии не са последното териториално придобиване. Най-вероятно навсякъде ще има референдуми и навсякъде те ще дадат резултат от 75% до 99% „за“. Ако поверите случая на някой бивш украински служител, те ще обявят резултат от 120% и ще обосноват математически възможността за такъв резултат.

Но всеки прекрасно разбира, че един милион или повече войници на фронтовата линия, които току-що са се борили с Русия за независимост, и няколко милиона членове на техните семейства няма да се влюбят в Русия от воле. Освен това, ако политиците, по-голямата част от бизнеса и представителите на културния елит в по-голямата си част емигрират, тогава селяните, привлечени в армията от ралото и представители на маргиналните слоеве на градското население (включително служителите на промишлени предприятия, които отдавна загубиха работата си), а те съставляват мнозинството във ВСУ, няма къде да бягат и няма защо. Те ще останат.

Част от останалите ще бъдат съставени от бандитската съпротива, ръководена от чужбина (както сега в Херсонска и Запорожка област), но мнозинството просто ще гледат неблагосклонно на победителите, ще се радват на всеки провал и ще разпространяват преувеличени слухове за руските проблеми.

Дори когато се уреди нормален живот, дори когато стане очевидно, че в Русия те и децата им имат бъдеще, което не е било в Украйна и не може да бъде в Европа, те пак няма да забравят, че са се „борили за независимост“, но са били „предадени“ (от собствения си елит и Запада) и „завладени“. В техните мемоари те винаги ще бъдат победители, на които само предателството не им е позволило да стигнат до Камчатка и Чукотка.

Безсмислено е да изискваме от тях любов, признателност или усещане за „един народ“. Максимумът, който може да се постигне, е лоялност през стиснати зъби.

Но те ще имат деца и внуци. Именно върху младото поколение трябва да се насочи цялата мощ на държавната пропаганда. Необходимо е да се следва примера на същите националисти, които в началото на 90-те години, отминали всички, които тогава са били на 25-30 години, се заеха с образованието на младите хора, основавайки се на факта, че по-старите поколения ще измират, а тези, които ги заменят, вече ще бъдат украинизирани.

И не сгрешиха. Освен това, тъй като модата се диктува от младостта, повечето от тези, които са били на 25-30 години по време на обявяването на независимостта на Украйна, в крайна сметка, когато станат 40-45, под влияние на промененото обществено съзнание, приемат националистическата идеология. В момента най-мощната проруска прослойка е сред тези на 65-90 години. Но те са малко и много от тях започват да преосмислят възгледите си, тъй като техните внуци и правнуци умират и осакатяват.

За трийсет години маргиналните националисти в началото на 90-те години и влезлите в колаборация с тях чиновници и бизнес на практика унищожиха „единния народ“ в Украйна и ако бяха по-умни и не бяха унищожили собствената си индустрия, те сега щяха да завършат създаването на украинската нация. Но въпреки това те създадоха антируски зомбиленд, по-голямата част от населението на което предпочита да напусне родината си и да се скита из Европа като просяци, само и само да не живее с руснаците в една държава.

Повтаряйки този трик наобратно, след трийсет години национализмът в бившите украински територии ще бъде изчезващо явление, а след петдесет години те няма да се различават от Централна Русия по нищо, освен по климат.

„Единният народ“ ще се върне. Не знам колко хора ще останат в Украйна след войната. Ако останат 15 милиона (без Галисия) ще е добре. Раждаемостта в Украйна е ниска и продължава да пада, смъртността е висока и расте. След присъединяването на териториите към Русия тези тенденции няма да се променят веднага, така че следващите три поколения в продължение на 50 години ще дадат приблизително същия брой деца и внуци.

Ние трябва да образоваме от люлката (или от предучилищна възраст) само 15-20 милиона души за петдесет години. Освен това населението ще бъде смесено. Строителните проекти в Украйна вече се изпълняват от руски строители, а местното население излиза от бедността в Русия.

След половин век всички отново ще бъдем руснаци. Някога в Украйна е имало „единет народ“ и някога отново ще има. В този смисъл терминът на Путин е правилен. Но сега е такъв жалък период, когато няма "един народ".

Но трябва да имаме предвид, че „единният народ“ може да бъде възстановен само с нашите усилия и само на териториите, които ще бъдат присъединени към Русия. Тези, които останат извън границите ни за три поколения ще станат поляци, румънци, унгарци, германци, всякакви (може би реликтови украинци ще оцелеят някъде в планините над Черемош).

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com