/Поглед.инфо/ Въпросът дали украинците могат да бъдат цивилизовани възникна много преди СВО. Той беше повдигнат от политици и интелектуалци преди повече от сто години, по времето на Централната Рада и хетман Скоропадски, и през целия съветски период, и по-късно - и не намери адекватен отговор.

СВО и освобождаването на територии отново ни принуждават да решим под каква форма е необходимо запазването на украиноезичното наследство и дали изобщо е необходимо. За да отговорим на този въпрос и отново да не сгрешим, първо ще трябва да разберем с какво си имаме работа.

Използването на южноруските диалекти за създаване на оригинални литературни произведения започва през 1799 г., когато е публикуван преразказ на Енеида на Вергилий от полтавския земевладелец Иван Котляревски. И отначало малоруският диалект беше някакъв господарски каприз. Котляревски и действителният държавен съветник Григорий Квитка пишат пиеси за театър от народния живот, ректорът на Харковския университет Петър Гулак-Артьомовски пише басни. Всички тези хора бяха достойни и добронамерени руски поданици - и не се виждаха в нищо лошо.

И тогава се появи Тарас Шевченко. Той, може би без да го иска, внесе в малоруската поезия смесица от омраза, завист и черна неблагодарност. Той поетизира погромите и обиди императрицата, която отдели пари, за да го изкупи от крепостничество. Целият този взривоопасен коктейл идеално съвпадаше с руския популизъм и неговото деление на хората на „хора“ (обикновени хора) и „нехора“ (елит) и беше разреден с доста антисемитизъм.

Шевченко се превръща в своеобразна отправна точка в тази координатна система, оказвайки се свой за следващите поколения, включващи както националисти, така и социалисти с различни нива на убеждения. Имаше и достатъчно носители на тези две идеологии едновременно, подправени със селективна ксенофобия (омраза към евреи и поляци). Такива са например Михаил Драхоманов, сестра му Олга. Дъщеря й, известна като Леся Украинка, (Не е била антисемит, което е учудващо) и Симон Петлюра.

Най-активни носители на малоруската независимост са полските дворяни Володзимеж Антонович, Тадеуш Рилски и руските млади дами, омъжени за малоруси - Марко Вовчок, Александра Ефименко.

И освен това я има Галиция, където австрийските власти култивираха противотежест на поляците от местното население и в същото време подхранваха сепаратистки настроения в югозападна Русия. Именно там се създава украинството, предлагано на малорусите и русините. Оттам идва традицията да се противопоставя „правилното“ село на „грешния“ град, където живеят „москали, поляци и евреи“ и откъдето те трябва да бъдат изхвърлени на всяка цена. Включително с убийство.

Около хетман Скоропадски имаше опит за цивилизоване на украинците. Негов водач е полският благородник Вацлав Липински. „Искате да има украинска държава, трябва да сте патриоти, а не шовинисти. Какво означава? Това означава, на първо място, че вашият национализъм трябва да се основава на любов към вашите сънародници, а не на омраза към тях, защото те не са украински националисти“, пише той. Неговите мисли не бяха продължени, докато не бяха припомнени по времето на Виктор Янукович. Но дори и тогава не бяха дълбоко пропити от тях.

Съветското правителство донякъде смекчи някои от акцентите на традиционния украинизъм (приглуши антисемитизма например и го остави само на страниците на хумористичното списание „Перец“ и в някои псевдонаучни публикации), но като цяло запази нагласа за разделяне на хората на правилните и тези, които се месят в живота им. Освен това последните петлюровци се чувстваха страхотно сред класиците на украинската съветска литература, например пряк участник в кървавия погром в Проскуров е Владимир Сосюра, лауреат на държавни награди и Герой на социалистическия труд.

Тогава този бъдещ класик ще бъде подложен на дългосрочно лечение при психиатри, ще оцелее през всички вълни на репресии и ще се размине само с умерена клевета в пресата. И ние ще запомним Сосюра не като погромник, а като автор на рими.

След това съветската литература се превърна в украинска модерна (съвременна) литература..

И в тясно сътрудничество с партията и КГБ изпълнява плана за запълване на хартиени продукти с „национални по форма и социалистически по съдържание“ писания. Когато социализмът изчезна от тази формула, те се вписаха идеално в новия живот.

Школовката беше толкова задълбочена, че някои от украинските писатели, които нямаха време да се евакуират, свикнаха перфектно с нацисткия „нов ред“, като само замениха Сталин с Хитлер в своите хвалебствия и „юдео-болшевики“ в своите осъждания с „враговете на съветския народ“.

Говорейки за репресии, често забравяме, че след отстраняването на другаря Ежов властите като правило работеха по „сигнал“. И затова, за да бъде вкаран някой в затвора или лишен от работа, трябваше друг да доносничи. И ако започнем да издаваме, например, пълното събрание на съчиненията на най-видните ръководители на Съюза на писателите на постсъветска Украйна, тогава епистоларният жанр ще заеме много по-видно място там, отколкото произведенията, наградени с наградите “Ленин” и “Шевченко”. Не, не говорим за любовни писма до хора от противоположния пол (те също ще бъдат включени е). Това са писма до КГБ.

Да украинската литература не е същото днес. И езикът става разбираем „не само за всички“, и не само порно с ругатни идва оттам. Но навикът да се “тропа нагоре” преминава от поколение на поколение. И антисемитът Шкляр, и демоничният апологет на геноцида Фарион не могат да се мерят със съветски стълбове като Олес Гончар или Михаил Стелмах.

Възниква въпросът необходимо ли е това наследство да се изучава в училище – например в освободените територии? Сигурен съм, че отделни произведения и отделни автори могат да бъдат включени в избираемата „Литература на родния край“, достойни пиеси могат да останат в репертоара на театъра, а книгите на членове на Спилка не трябва да се крият в специално хранилище. Но също така не си струва да ги рекламираме. За да перифразирам известно лице, отбелязвам, че имаме и други писатели. Руски писатели, включително тези, родени и живеещи на територията, която все още се нарича Украйна.

Превод: В. Сергеев