/Поглед.инфо/ Фактът, че българските медии се позоваха на съобщението на полската телевизия TVP Info за да съобщят за предложения План на министрите на външните работи на Германия и Франция за една Европа след Брекзит, а не на оригиналния документ, поражда някои сериозни въпроси.
Не би трябвало да е изненада, че полската информация бе поднесена тенденциозно и преекспонирано в посока заплашваща ни „супердържава”, защото е добре известна чувствителността на Варшава към Берлин и сблъскващите се амбиции на двете страни. Изненадващото е, че цели 6 дни след информационното събитие българските коментари, доколкото ги има, са през призмата на това внушение и не се разглежда въобще съдържанието на Програмата, озаглавена „Силна Европа в един несигурен свят”. Тя има своите слабости и рискове за страни като България, но и редица безспорно положителни моменти, като въобще не отговаря на истината, че предлага някакъв окончателен модел на бъдеща Европа. Нещо повече, след като се признават някои грешки, редица предложения са придружени с условието „ако се приеме”, „ако се реши” и т.н.. Вярно е обаче, че ни се предлага „Повече Европа”. Само в два случая се взема категорично отношение, че ако всички страни–членки не последват Франция и Германия, съответното решение ще бъде реализирано въпреки това, но само с група страни–съмишленици. Такава категоричност например е изразена по отношение на „крайъгълния камък на европейския ни проект” – солидарността: създаване на „траен и обвързващ механизъм за разпределение на тежестите сред всички държави–членки”, имайки предвид проблемите с бежанците. Подобни нагласи могат да доведат до „Европа на две и повече скорости”, което би било най–голямия риск за България. Означава ли обаче това, че разпространявайки полската версия за „супердържава” и некоментирайки съдържанието на Плана, се присъединяваме към още неформулирани позиции на Полша, която очевидно търси лидерство на източния фланг, а вероятно и стремеж да замести Великобритания в прокарването на американски интереси в Европа и възраждане на проекта „Интермариум” от Балтика до Черно море? Впрочем, в проекта на двамата външни министри се отправя призив за обсъждане и присъединяване, което означава, че тепърва всички, включително и Полша, ще имаме възможност да направим своите предложения, за изразим съгласие или несъгласие. Със сигурност на срещата на ЕС през септември, по време на председателството на Словакия, това ще бъдат ключовите и съдбовни за съюза въпроси.
Изненадващо е и мълчанието на българската експертна общност по един втори документ, който носи също много допирни точки с българските интереси в областта на политиката за сигурност и отбрана: предложената от върховния представител на ЕС по външната политика госпожа Федерика Могерини нова Стратегия за сигурност на ЕС. Подходът на непрозрачност по отношение на окончателния текст, който отдавна беше готов, но се изчакваше резултата от референдума във Великобритания, поражда освен критики и съмнение, дали точно в този момент ЕС трябва и може да взема дългосрочни стратегически решения, въпреки тяхната необходимост.
Любопитни сигнали дава и предварителната информация за един трети документ, който бе задържан по същата причина–актуализираната Бяла книга в Германия. Има свързващи нишки и между трите цитирани дотук документи, което налага тяхното разглеждане.
Не е случайно, че в предложения ни план „Силна Европа в един несигурен свят”, в обем от 9 страници, водещо място заема раздела за сигурността, на второ място е разгледана общата европейска политика по убежище и имиграция и на трето място– стимулиране на растежа и завършване на икономическия и валутун съюз, от който произтичат опасенията на полските коментатори. Сигурността действително е факторът, който има потенциала да обедини най–вече страните–членки в настоящата тревожна ситуация. Затова като първа стъпка в този раздел е поставен въпроса за анализа на стратегическата среда. Подходът е правилен, защото винаги досега разногласията са възниквали при оценката на рисковете. А сега ни се предлага ежегодното им дискутиране в Съвета и на тази основа договаряне на стратегически прироритети за външната политика и политика за сигурност.
Следващият въпрос прехвърля мост към глобалната стратегия на ЕС, като за първи път излага амбицията за превръщането на съюза в „един независим и глобален актьор”. Дали обаче е реалистично да се виждаме като „глобален актьор”, когато се откъсва такава част от Европа, е друга тема. А за „независимостта” й най–вече от САЩ– няма спор.
Изненадващо за всеки българин, особено след политическия смут сред управляващите преди седмица е, че в следващия трети въпрос от този раздел– повече ангажименти на ЕС при мениджмънт на кризи, се препоръчва: „Групи от държави–членки трябва да могат да изграждат трайно структурно сътрудничество в областта на отбраната или в единични операции. Страните–членки трябва да включват в плановете си изграждане на постоянни военноморски формирования, както и създаване на собствени способности в други ключови области.” Последното е наше задължение, но първото няма как да стане в условията на Черно море.
Към изискването за спазване на договорените военни бюджети като част от БВП е прибавено нещо важно: капиталовите разходи и научно–техническите изследвания и технологии. Нещо, от което политиците се измъкваха, а финансистите първо посягаха да окастрят научните проекти. Сега се търси синергия и съгласуване на приоритети между страните.
Не може да отречем, че доживяхме да видим записани експертните предложения от няколко години, ЕС да инвестира в страните, в които се пораждат бежанските потоци, а не да се „бори” с последствията от бежанската криза. „Пръст в раната” е сложен и при формулиране на приоритетите в борбата срещу тероризма, сигурността на летища, гари и транспротни възли. Най–после отмина етапа, в който и политици и експерти твърдяха, че „за нула време” можем да смажем с военната си мощ главата на чудовището Ислямска държава. Сега е записана необходимостта „за атакуване на по–дълбоките идеологически причини за тероризма”.
Колко време трябва да мине за да стигне едно експертно и прагматично предложение до такъв важен документ, показва и следващият въпрос. Български политици с лекота повтаряха, как трябвало да се създаде обща разузнавателна служба, което е практически невъзможно поради специфичността на дейността й. Сега се предлага „изграждането на платформа за сътрудничество на разузнавателните служби”, каквото и да означава това.
Разделът по сигурността завършва с предложението, което породи някои опасения, но начинът на формулирането му е далеч от онова, което чухме от Полша: „В дългосрочен план е целесъобразно да се разшири периметъра на действие на една Европейска прокуратура /сега стеснен до преследване на финансови престъпления/ и се разшири върху борбата срещу тероризма и организираната престъпност. Това ще помогне за синхронизирне на наказателното право в отделните страни.”
Впрочем, важен нов момент е предложението, Европейският съвет веднъж в годината да заседава като Европейски съвет по сигурността.
Подходът към втората тема „Обща европейска политика по убежище и имиграция” показва, че са отчетени тревогите на хората и подценявани досега експертни предложения. Т.н. на първо място е изведен въпроса за осигуряване на външните граници, което не е вече чисто национална задача. За първи път се възприемат досегашни критики и се посочва, че защита на бежанците трябва да се предоставя възможно най–близко до родината им. Разбира се, че някои от предложенията съвсем не са нови, като това за превръщане на европейското бюро за подкрепа на търсещи убежище в Европейска агенция или да се намери общ отговор на растящия брой имигранти, идващи по икономически причини. Признава се, че сегашната система предлагаше фалшиви подходи и стимули. Предварително се знаеше, че негативният момент за България е запазването на основни принципи от Дъблинското споразумение като този за отговорността на първата страна, приела бежанеца.
В третият раздел се посочва, че трябва да постигнем напредък в три области: засилване на икономическата конвергенция, социалната солидарност и необратимостта на еврото. За разлика от изказвания като това на председателя на ЕК Жан Клод Юнкер за бързо въвеждане на еврото, в документа се казва друго: изискванията за едно членство в еврозоната са по–големи, отколкото очаквахме при въвеждането на еврото. Затова трябва да уважаваме желанията на други страни–членки, сами да решават, кога да въведат еврото. Не може да се възрази с нищо срещу идеята за повече мерки в стратегически сектори като енергия, дигитална сфера, изследвания, иновации и т.н. Несъгласията очевидно идват от изводите за повече общи решения в икономическата политика и дори за общ бюджет, макар и представени в дългосрочен план, като важна част от архитектурата на един валутен съюз.
Сериозната слабост на Плана на Германия и Франция е в това, че в недостатъчна степен се предлагат мерки, които биха оттластнали ЕС от статуквото, което е риск за продължаване на ерозиращите процеси.
Допирните точки между проекто–предложението на двамата външни министри и новата Стратегия на ЕС, представена от г–жа Федерика Могерини, проличават още в заглавието на 32–страничния документ: „Обща визия, общо действие– една по–силна Европа”. „Смисълът, дори съществуването на нашия съюз се счита за застрашен”, беше отбелязано при представянето му. Очакванията, че ще бъде предложена Европейска армия, не се оправдаха: страните–членки остават суверенни в решенията си по отбранителната политика. Важен нов момент обаче е изискването, освен сътрудничеството между ЕС и НАТО, страните членки да развиват способности за бързи самостоятелни реакции и действия и без военен съюз, докато за НАТО остава задачата да ни „защитава от външни врагове”. Това може да се тълкува и като преходен етап към създаване на Европейска армия в бъдеще, въпреки, че думата „армия” не се споменава в Стратегията. Посочено е, че за своите мисии в чужбина ЕС ще заема въоръжение и бойна техника от отделните държави. Силен акцент е поставен върху въпроса за сътрудничество в отбранителната индустрия. А пряка връзка между Стратегията и проектоплана на външните министри има във въпроса за увеличаване на научно–техническата и изследователска дейност, като отделения за тях бюджет бъде изведен в отделно перо. Повече финансова и бюджетна дисциплина е логично изискване, предвид досегашната неефективна практика.
Ако не винаги възприемаме правилно случващото се в Европа, то е на първо място поради липса на комуникация управляващи– общество, непрозрачност при вземане на решения, отсъствие на координация между ведомствата, изкривяването или избирателно премълчаване на информацията, използване на клишета, отклоняващи оценките от вярната посока и отговорност за грешките и рисковете. Внушенията за търсене на друг ориентир, различен от ЕС, се правят от хора, които са неспособни да формулират идея и визия, затова все някой друг им е виновен– от Путин до ДС и рокерите. Зачестилите опити от дясно за игрониране на демократични практики е поради неразбирането, че не може да спасиш демокрацията като я премахнеш. Вместо да фокусират усилията си върху промяна в ЕС и връщане на доверието, те наливат вода в мелницата на крайните националисти, поради което едно връщане на Великобритания назад, наистина ще доведе до това, следващият премиер да се казва Найджъл Фараж. В дискусията за бъдещето на ЕС досега отсъстват някои от основните причини за разочарованията в хората: двойните стандарти и неискреност в ценностите, които декларираме че споделяме, оценката за неолибералния модел, слагащ отпечатък на социлно–икономическите отношения и рушащ демократичните основи, въпроса за суверенитета и идентичността и т.н.
За България е от особена важност бързо да се ориентира в динамично променящата се обстановка. Много важна ще бъде активността на българската дипломация, навременната й намеса и участие във вземане на решения. А дипломатите ни са много песимистични именно в това отношение. Целесъобразно би било спешно да чуем нещо повече за „Ролята на дипломацията за избягване на конфронтацията и оздравителна трансфорлмация на ЕС и НАТО”. Преобладава мнението, че ние нямаме капацитета на посрещнем българското председателство, ако то въобще се състои дотогава. Добре би било да се чуят някои истини за комуникацията като фактор между държавите и формирането на общественото мнение. Взаимодействието и координацията между президент– министър на външните работи и министър на отбраната го видяхме нагледно по скандала за „Черноморски флот на НАТО”. Позициите, които стигат до посолствата и от които имат нужда и евродепутатите ни, за да защитават националните ни интереси са отчайващо общи, неясни и всъщност не са категорични позиции, няма го българският почерк. Още не е късно да се преразгледат седващите две „партиди” нови посланици /общо 48, първият списък съдържаше 16/ и не се допусне назначаване на политически гларуси в такъв важен период. Отново стои въпросът за финансирането на МВнР, което бе рязко съкратено при министър Младенов. Все по–видимо и за обикновения гражданин става, че не можем да очакваме сегашният президент, външен министър и министър на отбраната да защитят националния интерес на международни форуми.