/Поглед.инфо/ Френските власти реагираха остро на второто отворено писмо на военните, публикувано в дясното издание “Вальор Актуел”. Министърът на вътрешните работи на страната Жерар Дарманен отбеляза, че анонимно обръщение не може да се нарече смела постъпка.
Всъщност, ако под първото писмо, публикувано през април, стояха имената на 20 пенсионирани генерали, то новото писмо остана неподписано. Списанието твърди, че неговите автори вече не са пенсионери, а активни членове на националните въоръжени сили, които се изказват в подкрепа на по-възрастните си другари и споделят опасенията си относно „разпадането на Франция“ и нейното плъзгане в „расова война“.
Нежеланието на военните да разкриват самоличността си е разбираемо. Авторите на първото съобщение се оказаха не само под обстрела на остра критика, но и с перспектива за дисциплинарно наказание и, вероятно, наказателно преследване. Жан-Люк Меланшон, един от най-популярните леви политици в страната, обвини генералите в "провокация с призив за военно неподчинение" и дори заплаха от преврат.
Ако действащите офицери говореха толкова открито, колкото пенсионерите, те щяха най-малкото да бъдат уволнени от армията. Но човек не може да не признае, че Дарманен е прав: що за убеждения са това, още повече толкова алармистки, ако човек не е готов да ги изкаже открито и да отговаря за тях?
През последните години руското общество все по-често изпитва дежавю, когато гледа на Запад. И това не е без основание, тъй като много от най-важните процеси в Европа и отвъд океана поразително, болезнено напомнят на тези, които нашата собствена страна преживя сравнително наскоро - преди три-четири десетилетия. Остава впечатлението, че те са започнали да стъпват едновременно по всички гребла от късния съветски период и не са научили нито един урок от чуждите преживявания, които в крайна сметка водят до краха на гигантска и мощна суперсила.
Политиката на западните страни сега фантасмагорично смесва съветските реалности от времената на Стагнацията и в същото време на Перестройката. От една страна, идеологически детерминизъм (само вместо комунистическата доктрина - най-прогресивните идеи на левия либерализъм), ограничаване на правата и свободите на гражданите, директивни методи на управление. И от друга страна, целенасочената подкрепа на държавата на най-разрушителните социално-политически сили и концепции, които разделят нацията отвътре: от миграционната политика до отхвърлянето на собствената история и култура.
Цялата тази френска история с отворените писма от пенсионирани и активни офицери засилва допълнително сходството на текущите процеси на Запад със събитията на Изток от края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава в СССР също имаше достатъчно хора, включително известни, уважавани и влиятелни, които се опитаха да се свържат със системата и лидерите ѝ, бързащи към нейната смърт.
Пишеха се отворени писма, правиха се гръмки изявления, създаваха се различни организации - комитети, фондации, съюзи, целящи спасяването на страната. Сред техните участници имаше доста представители на въоръжените сили и специалните служби. Имаше дори опит за държавен преврат - ако, разбира се, ГКЧП може да се счита за такъв.
Резултатът е известен: СССР престана да съществува и смъртта му беше придружена от тежки и често кървави изпитания за почти триста милиона души на една шеста от сушата.
Сходството на методите за борба за запазване на Съветския съюз дава възможност да се направят някои екстраполации във френската (и като цяло западната) ситуация.
Основната причина, поради която преди тридесет години всички усилия на съветските патриоти, включително и високопоставени, се оказаха безрезултатни, беше, че „контролният дял“ на властта и влиянието в елитите - както съюзни, така и републикански - се съсредоточи в ръцете на хора, на които им е изгоден именно такъв резултат от събитията. Може да се спори дали тези сили в крайна сметка са получили именно това, към което са се стремили, или реалността е различна от очакванията им, но тогава - през 80-те и началото на 90-те години - те вършат делата си, защото са ги приемали в свой пряк интерес.
Нещо повече, тогавашните усилия на много големи - и не толкова - съветски лидери, функционери и военни за предотвратяване на предстояща катастрофа достигат до общественото ниво именно защото в системата, съгласно стандартните процедури, те вече не могат да променят нищо. Тяхната социална и политическа дейност може да се разглежда като доказателство, че в рамките на системата те вече са претърпели съкрушително поражение. И всичко, което се случва са просто размахвани юмруци след загубено сбиване.
Очевидно същото важи и за Франция. Настоящите призиви на офицери и генерали, публичните изявления на „Големия ням“ (както в Петата република наричат армията заради строгото ѝ невмешателство в политиката) се тълкуват като преливане на чашата на търпението на военните и като тяхна решителност да действат, за да предотвратят развитието на събитията, които те смятат за катастрофални за нацията.
В действителност обаче призивът на военните към властите и обществото чрез отворени писма отразява тяхното безпокойство и нежелание за предприемане на радикални мерки, както и опит да се обърнат към държавното ръководство с надеждата, че все пак ще прозре по колко опасен път тя води страната.
Френските патриоти, включително военните - както техните съветски предшественици - са прекалено законопослушни, твърде объркани и твърде разединени, за да издържат на опустошителното цунами, което нанася удари върху страната им. А противниците им контролират ключовите лостове на социално-политическата система. Между другото, подобна ситуация се случи с Тръмп и неговите поддръжници в Щатите.
Добре известно е как тези процеси приключват в Съветския съюз. Сега светът трябва да види как Франция, Европа и Западът като цяло се справят с предизвикателството.
Превод: В. Сергеев