/Поглед.инфо/ На пръв поглед не беше възможно да се постигне споразумение в Москва за примирие. По време на разговорите за уреждане на междулибийския конфликт между лидера на правителството на Националното споразумение (ПНС) на Либия Фаиз Сарадж и командирът на Либийската национална армия (ЛНА) маршал Халифа Хафтар като че ли останаха на своето.

Освен това Сарадж изобщо отказа лично да се срещне с Хафтар, всички преговори преминаха изключително чрез представители на руската и турската страна. Така че липсата на успех веднага не е изненадваща. Фактът обаче, че на командира на ЛНА му станаха нужни два дни, за да обсъди окончателния документ с водачите на племената, предполага, че срещата все пак е дала основния резултат.

Русия успя да намери обща позиция, позволявайки на враждуващите страни да започнат да говорят помежду си, а не просто да се стрелят една-друга. Защото докато говорят пушките, обикновено никой не чува дипломатите.

Работата се усложнява от местните регионални специфики, които тясно смесват икономически, културни и религиозни въпроси. В Либия практически едновременно продължават да съществуват съвременният постиндустриален свят, европейската колония и най-дълбокото средновековие с племенна структура.

В резултат след убийството на Муамар Кадафи страната се превърна в пространство на непрекъсната анархия с отделни градове-държави, племенни територии, независими етнически анклави и банди по ничии пътища. Така че примиряването изисква много по-голям брой участници, отколкото само двете официални страни.

Освен това различни външни играчи активно се опитват да използват случващото се. Например, за саудитците е критично важно да удържат поне табуретчица на масата на тези, които решават проблемите на региона. Особено след болезнените удари върху ръководството на Кралството в резултат на очевидно провалените планове в Сирия, Ирак и особено в Йемен.

Анкара има собствен интерес към случващото се. Само изглежда, че Ердоган се е намесил в либийския процес с надеждата да възстанови Османската империя. В действителност всичко е по-просто. Признатото от ООН ПНС явно губи гражданската война. И европейската подкрепа, и тази на ООН явно вече не помагат много.

Включително, защото Франция, Обединените арабски емирства, Египет и САЩ не залагат на ПНС, а за противопоставящото му се правителство на Камарата на представителите в Тобрук, в което влиза ЛНА на маршал Хафтар. По цял свят руснаците сме във война с американците, а в Либия стоим сякаш от една и съща страна. Такъв е парадоксът.

В тази каша Ердоган видя добра възможност да извлече тлъст бонус за Турция. Петрол и газ бяха открити в Източното Средиземноморие. И то много. Израел, Ливан, Египет, страните от ЕС, САЩ (къде без тях!) и самият Кипър претендират за дял в находището. По-точно в гръцката му част.

Докато страните тъпчат на място нерешително поради правната несигурност и свързаните с нея финансови рискове, Турция решително се стреми да изтласка конкурентите си с лакти, като претендира за права върху някои от находищата, полагащи се на Турска република Северен Кипър.

Тя дори изкара своя сондажен кораб „Фатих“ за геоложки проучвания. Което кипърските гърци се опитват да арестуват, а турският президент е готов да защитава дори със силите на армията. До пряка война. От своя страна гърците работят по своя силови отговор, включително сондирайки почвата при съюзниците от НАТО.

Вярно, засега без особен успех. На преговорите между премиера Кирякос Мицотакис и президента Доналд Тръмп, САЩ директно заявиха, че Атина не трябва да разчита на тяхната подкрепа (включително на Алианса) дори в случай на пряко турско нахлуване.

Така че мирът в Либия не е особено интересен за Анкара. Виж, размяната на нейната подкрепа за губещата страна срещу признаване на турските претенции за дял в природните богатства на Източното Средиземноморие е съвсем различен въпрос. Чист бизнес. Напълно добър бизнес план.

Тук на това място възниква сериозен въпрос - и по каква причина Русия трябва да се забърка в тази либийска каша? Всичко ли е ограничено само до геополитиката? Американците напускат региона, самите местни лидери не могат да осигурят нормален и стабилен живот по различни причини, китайците все още не са достигнали глобалното ниво, тогава някой трябва да запълни празнотата, за да не се възроди агресивното състояние на черните бандити там.

В политически смисъл, да, това е така. След като се справи с проблема в Сирия, Москва неизбежно беше принудена да поеме подобна задача при по-трудни условия. Когато в страната няма централно правителство и разпространението на кашата там трябва да бъде спряно по някакъв начин.

Включително, защото ако успее, либийският опит може да бъде успешно пренесен в цяла Северна Африка. Американците също възнамеряват да си тръгнат оттам, а патронът, който преди е бил там - Франция, очевидно не е в състояние да издържи задачата на този мащаб.

Друг е въпросът, че политиката винаги е тясно свързана с икономиката. Русия като всеобщо признат гарант за мир, ред и спокойствие в региона на Близкия Изток и поне Северна Африка (и най-добре в цялата) автоматично ще получи широки икономически преференции. Както под формата на източници на суровини, така и на пазари за домашни продукти.

И двете от тях са ни изключително спешно нужни. Само много ограничени хора могат да продължат да вярват, че стандартът на живот в дадена страна зависи единствено от личния труд в нейните граници. В реалния живот високото богатство се осигурява предимно от чуждестранните пазари. И освен Африка, никъде другаде на планетата не са останали други повече или по-малко свободни.

Плюс това, само увеличаване на размера на руската икономика като цяло и глобалния мащаб на нейното влияние в световната общност може да  осигури ръст на влияние като цяло, както и възможности за решаване на различни други глобални проблеми. От унищожаването на монопола на американския долар до образователното шамаросване на разните му там особено арогантни източноевропейци, които се опитват агресивно да пренапишат историята на Втората световна война.

Едно е да се борим със западното господство, когато при 78 трилиона долара глобален БВП 20,5 трилиона са американски и 13,3 трилиона китайски, а нашите са едва 1,65 трилиона. И е съвсем различно, ако БВП на Руската федерация например се удвои или, още по-добре, утрои.

Ясно е, че подобни цели не се постигат бързо. Но също толкова очевидно е, че просто няма как иначе. Такъв е интересът ни към тази война в Либия.

Превод: В. Сергеев



Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели