/Поглед.инфо/ Най-трудно е да вярвам, че ще има утре, казва онкоболната Теодорина Аначкова
Когато позната ми разказа за нея, изтръпнах. Изпратих й покана във Фейсбук, като написах, че харесвам стиховете й. Скрих, че знам за ужасната й диагноза. Тя ми отговори, отворих албумите й и онемях: стотици снимки – сама, с гаджето, с приятели, на път, на бурен купон… Заснемаше всяко свое пътуване, всяко ново място, на което е била. Теодорина Аначкова – Тони сякаш методично запечатваше за близките си важните моменти от живота си. Спомените за нея, които ще им останат, когато вече няма да я има… Тони превръща в прекрасни прически перуките, които й се налага да носи. А импровизираните фотосесии, уловили различни нейни състояния и жизнерадостното кокетничене в новите й дрешки самоиронично нарича “Нарцисизъм”. “Влюбена съм в новата си рокля – пише под една от снимките – видях я на една витрина, влязох и я купих”. Тони няма като другите много време за чудене. Тя просто бърза да живее. Роклята – като своеобразен фетиш – оживява и в стиховете й: “Нося черни дрехи, даже ми отиват/ Всяка рокля спомня ми история./С дантелената къса бях на парти,/ а с дългата - в една любов пародия”.
“След толкова много смърти около мен ми е трудно пак да се върна към моите 5 години борба с коварната болест”, започва разказа си Тони. През 2007-ма неин приятел забелязва, че една нейна бенка на кръста, която има по рождение, се е възпалила. “Тя ме е боляла и кървяла, ама аз, тогава на 31, забързана в тези най-силни години да живея, да работя, да уча, да намеря мястото си под слънцето, не съм обърнала внимание”, спомня си дамата. Бенката е отстранена и биопсията показва смразяваща диагноза: злокачествен меланом. Изрязват и по-голяма част от плътта около бенката.
“Доста болезнено преживях дните, преди да излязат резултатите от хистологията. Блажени са незнаещите! Не исках да чета нищо за този рак и се надявах да не е това. Така и беше - докторът ми даде листчето от патологията и отсече: “Живей! Всичко е наред”. По-късно се оказа друго. Но тогава повярвах и се втурнах да живея на бързи обороти. За година и половина обиколих света, повишиха ме в службата, взех си успешно всички изпити, имах приятел, когото обичах и се надявах да създам най-накрая семейство... До есента на 2008-ма, когато разбрах, че меланомът е метастазирал в лимфните ми възли...”.
Ударите вървят в комплект – в деня, в който разбира за връщането на болестта, момъкът до нея си тръгва, ей така, без да й каже и дума. Тони не го вини, казва, че всеки си избира как да живее. Следва нова операция. Изписват я по Коледа, няколко курса химиотерапия – и решава, че вече всичко ще е наред. “Отново се хвърлих в омаята на живота - работа, приятели, пътувания, следване... Тогава наистина живеех на пълни обороти. Понякога се чудех на себе си, откъде имам толкова желание и сили. Но пролетта на 2010-а се оказа, че тази гадинка не си е тръгнала от мен...” Междувременно Тони вече е изчела всичко в интернет за малигнения меланом. А данните никак не са обнадеждаващи. Но предпочита да не мисли за статистиката. Има метастази в лимфните възли и в мастната тъкан около мястото на последната си операция. “Изпадах в депресии, но успявах да изплувам”, признава тя.
Малко преди да влезе за първата си от 10 поредни химиотерапии, които продължават по пет дни всеки месец, Тони се запознава с Него – Дидо, “момчето, което не се уплаши да застане до мен и сянката на онази с косата”. През тези месеци Тони се бори с “бюрокрацията на нашето мило здравеопазване, което е решило, че болните от меланом в България няма смисъл да получават безплатно лекарството дакарбазин. Сега си мисля, че и тази борба ме е поддържала що-горе добре, за да преживея ужасните 5 дни в болницата, вързана за системата по 7 часа. И после поне 5 дни "реанимация" у дома... След това 3 седмици на работа и пак в болницата...” В тези тежки дни до нея неотстъпно е нейният Дидо. По това време Съдбата й праща и втори подарък в лицето на Ангелина Бонева – журналист, един от активистите в Центъра за защита правата в здравеопазването. Онкоболната Бонева също като покойната Теодора Захариева осъди държавата за отказан достъп до лечение. “Тя не само спомогна да се появи дакарбазинът в аптеките, но и ми стана добра приятелка, на която винаги мога да звънна и през сълзи да се посмеем. Защото сме на едно дередже”, разказва Тони.
Пролетта на 2011-а тя се включва в клинично изпитване на ново лекарство. “Тялото ми беше уморено от химията и лъчетерапията, имах чувството, че полудявам... Наближеше ли време да влизам за вливането й, ме тресеше треска, а и нямаше почти никакъв резултат. Оказа се, че не съм от щастливите 10 процента, които се влияят от тази терапия... И така вече 8 месеца пия всеки ден по две шепи хапчета, които би трябвало да задържат болестта в ремисия или да смалят гадните ракови клетки. Само не знам докога ще ги пия... Страничните ефекти са отвратителни и не ми се говори за тях... Понякога с дни не мога да използвам пълноценно крайниците си - ставите се подуват. Болката е стресираща и изнервяща, защото си безсилен пред нея. Но не съм спирала да работя, да обичам. Само трябва да се стегна най-накрая и да се дипломирам в университета”, разказва задъхано дамата, която работи като IT специалист в една от сериозните институции, но не желае да говори за това.
“Засега държа положението. Опитвам се да живея малко по-спокойно и да вярвам, че ще има утре. Длъжна съм да го правя! Щастлива съм, че имам до себе си хора с големи сърца - семейството ми, прекрасните ми колеги, моята “втора майка” - Краси Ковачева. Щастлива съм и с моя Дидо - момчето, с 8 години по-малко от мен, което пред очите ми стана мъж. Наложи му се. Въпреки че аз в никакъв случай не съм ревла и отстрани погледнато, никой не би казал, че съм болна. Такава и се опитвам да бъда в неговите очи. Е, понякога се предавам за минути и плача, а той ме прегръща и ми казва, че няма по-силна от мен и ще се оправя.”
Двамата обичат да обхождат красиви кътчета от страната и да си говорят с часове. Вече две години са заедно и не са си омръзнали. А тя се е научила да готви и да върти домакинство. “Ако някой преди 5 години ми беше казал, че аз, лудата глава, ще заобичам така домашния уют, щях да му се изсмея. Сега разбирам, че е важно не да съм винаги в центъра на вниманието, а да си намеря моята си вселена, която да подредя по начин, любим на мен и хората, които обичам. Дори и да не доживея чудото си - в което аз все още вярвам, защото съм родена на Великден - до последно няма да съжалявам, че ми се е случило всичко това”, казва развълнувано Тони. И признава, че ще съжалява само за едно. “Винаги съм мечтаела да имам поне трима сина”, усмихва се дамата и бърза да си гушне своя Дидо, “защото се е прибрал премръзнал от работа”.
Преса