/Поглед.инфо/ Историята на празника се свързва с работническото движение през XIX век и работническите протести за зачитане на елементарните социални права. Началото се поставя на 1 май 1886 година в САЩ, когато профсъюзите провеждат мащабна национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, раняват около 200 души и убиват над 4 души.
Първият опит за честване на Първи май в България е от Типографското дружество през 1890 г. Обявен е за официален празник в нашата страна през 1939 г.
⃰ ⃰ ⃰
Днес, 1 май се отбелязва като Ден на труда и на международната работническа солидарност. За България обаче има по-различно звучене този празник. Защо? Работниците в нашата страна са едни обикновени наемни труженици, жертви на едрия капитал. И дума не можа да става, за каквато и да била солидарност помежду им, най-малкото защото такава липсва от изконния пазител и гарант на работника – Държавата. Работещите в нашата страна са чисто и просто една функция на пазара, който изобщо не се интересува от техните потребности, още по-малко от техните права. Но за какви права изобщо можем да говорим? Близо 2/3 от българите работят в обслужващата сфера, чийто монопол е в ръцете на частника, а останалите са държавни или общински служители, те пък в шуробаджанашката партийно-олигархичната задушлива прегръдка. Всеки пети младеж е без работа, мечтаещ час по-скоро да напусне родината си и да търси препитание в чужбина, принуждавайки се да прави компромиси и да служи безропотно на чужди господари и то за дребни подхвърлени стотинки, тъй като в неговата държава няма да получи и това. Но, ако е решил да бъде мазохист до край и верен на думи като „патриотизъм”, „чест”, „достойнство”, то той е обречен да търси с месеци някаква работа, в повечето случаи неквалифицирана, често пъти и нископлатена.
Днес, ние сме лишени от най-основното свое право, това на достоен труд!
Липсата на работа, превръща хората в зверове, борещи се за оцеляване. Отчаянието поражда вземането на крайни, понякога необратими решения. Страхът е водещо чувство – страх от загуба на работното място, страх за собствената си сигурност, страх от смачкване от държавно-политическата машина.
Това положение в България може би се харесва или устройва някого, но не може и не трябва да бъде състояние на примиреност от страна на българския народ! Промяната е възможна и трябва да започне първо от самите нас, да я предадем на нашите роднини и наследници! „Съединението прави силата” не е просто надпис на входа на Народното събрание, а призив и принцип, който трябва да прилагаме, особено когато се намираме в трудност, а днес, ние сме в отчаяна трудност!