Името и не научих

/Поглед.инфо/ Така и не научих как се казваше тази жена. Защото всички зад гърба й я наричаха „Предателката”.

След като е разбит партизанския отряд при село Батулия, един от командирите му , ранен, върви дни наред из Балкана и на 4 юни 1944 г се добира до село Горно Камарци. В нощен час похлопва на прозореца на една от къщите и помолва за хляб. Стопанката му дава малко, казва му „ние сме бедни, върви надолу по улицата, там има по-заможни, ще ти дадат повече”. Когато вижда гърба му, праща мъжа си по друга улица да отиде в кметството, където е настанена шпицкоманда, да ги уведоми за ранения шумкар. Наградата за партизанска глава е 50 000 лева. Останалото е лесно: пресрещат партизанина, кратка престрелка и той е убит. Издайниците си получават наградата.

Три месеца по-късно идва 9 септември. Съдът осъжда мъжа на смърт, а жената, която всъщност е душата на предателството, лежи няколко години в затвора. После се връща на село, където още дълги години живее нормалния живот на всичките си съселяни – от изгрев до залез работа на къра, вечер на приказки с жените на уличната пейка.

Но зад гърба й никой не я нарича другояче освен „Предателката”.

Имаше две деца. Момчето беше нещо недъгаво и рано умря. Момичето отрасна, ожени се, родиха й се деца, работиха по чужбина, замогнаха се и по някое време старата къща беше бутната и на нейно място със спечелените долари, се издигна 3-4 етажна масивна сграда, облицована в бяло и стърчаща над съседните стародавни къщи от плетеник, измазан с кал. Сега вече в селото тя не е единствена, новите модерни къщи са повече дори в циганската махала, но по онова време впечатляваше, викаха й „Замъка”. И по-старите добавяха „Това е с парите от Владо Тричков”, макар че едва ли е така, но човешката памет трудно забравя и не прощава предателството.

Нали няма да учудя никого с новината, че името на осъдения и разстрелян след 9 септември издайник фигурира в списъка на „жертвите на комунизма” на мемориала в градинката пред НДК.

Руското чувство за хумор /долавям как троловете възкликват: „хайде, де, руснаци и чувство за хумор!” роди в средата на 50-те години закачката за мъжа с най-дълго фамилно име: „Примыкнувшийкнимшепилов”. Шепилов беше в най-висшето съветско ръководство, в което се беше развихрила борба за надмощие между две групировки. Начело на претърпялата поражение бяха Молотов, Маленков и Каганович, а към тях се беше присъединил Шепилов: „примыкнувший Шепилов” – точният и далече по-колоритен превод е „примъкнал се”, но у нас явно бяха решили, че е по-благопристойно „присъединил се”.

Та за това „примыкнувший” се подсетих покрай Деня на памет на жертвите на комунизма, около който и тази година се разразиха февруарските баталии. Да, там са имената на незаслужено осъдените на смърт или несправедливо репресираните в онези преломни години. Но колко ли са и „примъкналите се”като предателят от Горно Камарци!

И никого няма да изненадам като съобщя, че паметната плоча за Владо Тричков бе откъртена, потъркаля се по земята и изчезна. А той е бил личност, посветила живота си на борбата против фашизма. Участвал е в гражданската война в Испания, продължава и е сред ръководителите на тази борба у нас. Командир е на Първа софийска въстаническа оперативна зона на НОВА /Национално освободителна въстаническа армия/.След разгрома на партизаните в битката при Батулия, се прехвърля през Балкана и така попада в село Горно Камарци, където в резултат на предателството, е убит на 4 юни 1944 г. Паметната плоча я няма, но името на предалия го „примыкнувший” се почита всеки 1 февруари.

Послепис

Навсякъде по света тачат участниците в съпротивата против хитлерофашизма, останалите живи все още се канят като най-почетни гости във всякакви възпоменателни и други тържества като Деня на победата, само преди три години французите поставиха в Пантеона тленните останки на шестима участници в Съпротивата. Единствено у нас през последните две и половина десетилетия, освен хули по адрес на партизанското движение друго не може да се чуе. Единственият „ореол”, с който се „увенчават” българските участници в съпротивата е на „обирджии на мандри”. Второ поколение млади хора се възпитава в национален нихилизъм, омаловажавайки и дори отричайки героичната борба на не по-малко от 9900-те /по официални данни/ партизани, на над трите хиляди /пак по официални данни/ убити в сражение, екзекутирани и починали от раните си през периода 1941-1944 г.

В чужбина кажеш ли, че си българин, събеседникът ти хич нищо да не знае за България, реагира „А, Георги Димитров, героят от Лайпциг!” /През последните десетина години прибавят и Стоичков/. Само у нас той се дамгосва като „пияница” , а от по-сведущите като „коминтерновец”. В Париж и до ден днешен един булевард носи името „Сталинград”. У нас прекръстиха бул. „Георги Димитров” на световно неизвестната княгиня Мария Луиза.

В цяла Европа, в Прага, Берлин, Будапеща, Виена паметниците на Съветската армия са място за преклонение, само у нас се мъдрува да го взривим ли, да го пренесем на по-затънтено място ли, или дори да го нарежем за скрап…