/Поглед.инфо/ (Този текст е последният параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе от печат през есента)

Със сигурност отговорът на екзистенциалния въпрос: „Възможен ли е „Български път“ към бъдещето?“, се отнася не толкова към перспективите за теоретичното формулиране на такъв път, колкото и дори най-вече до реалните български възможности най-напред да бъде осъзнат, след това да бъде публично обсъждан и накрая, ако има общо съгласие, да започне да бъде практически осъществяван. За съжаление, подобни перспективи към момента няма как да се случат, тъй като българското мислене отново и за пореден път е сковано от актуалната идеологическа догматика, чрез която смята, че е в състояние да разбира света, себе си и своето място в него, и изглежда нищо не може да промени тази убеденост, защото така е някак си „по-лесно“. Ако след петте века в Османската империя се възприемат като обяснителни модели различни конкретизации на едни и други „буржоазни идеологии“, а в предишния исторически период властва по категоричен начин светогледната представа на „социалистическата идеология“, то през последните години и до ден-днешен ние си обясняваме действителността единствено чрез „либерално-демократичната идеология“. Парадоксалното в случая е, че тази абсурдна приемственост въобще не се проблематизира, а напротив – възприема се като съвсем естествена във всяка една от тези исторически ситуация, а въобразените „идеологически идентичности“ в крайна сметка ще осигуряват допълнителни психични подкрепления за възпроизводството на цялата позната вече на читателите съвкупност от българските етно-културни, екзистенциални и политически представи, цели, идеи и, разбира се, комплекси.

Идеологическата парадигма на мисленето, независимо от нейните конкретни проявления, каквито са горе изброените, дотолкова е пуснала корени в политическото, ежедневното и дори научното българско светоусещане, че всяка покана за друг вид мислене, каквото е това на Критическата психология, може би се възприема като недопустим пробив в устоите на самото съществуване не само на „елитите“, но и на „обикновените“ български хора. А фактът, че цялата тази идеологическа догматика по никакъв начин не може както да постави, така и да решава собствено българските проблеми, въобще няма как да се промисли, тъй като днес е най-важно какво ще кажат или ще направят началниците във Вашингтон и Брюксел, подобно на предишната ситуация и началниците в Москва, а и на по-предишната с началниците в Берлин. С други думи, не бих искал да изглеждам в очите на читателите като някакъв безразсъден мечтател или отчаян утопист, тъй като прекрасно си давам сметка за възпроизвеждащото се драматично състояние на българското общество и на българската държава, поради което най-вероятно цялото обобщение на Критическата психология на българската история е съсредоточено дори само в заглавието на този последен параграф – „Песимистична теория за българската държава“.

Известно е, че в своята „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски се опитва да докаже нейното обществено значение дотолкова, доколкото тя е „научна“ /Хаджийски, 1974, с. 28/. Тъкмо от тези позиции обаче, той не може да не обрисува действителната картина на българската реалност по негово време: „Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавната вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности /общини, дружества/, чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й до власт е създала този опасен прецедент? Вярно е, по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи... Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното /опровергаване на презумпцията/ лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?... Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? /курсивът навсякъде е на Иван Хаджийски – б.а. – Л.Г./. Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче?“ /Хаджийски, 1974, с. 29-30/. Както се казва, всяка прилика с тази наша съвременна либерално-демократична действителност и осъществения най-модерен „евро-атлантически цивилизационен избор“ със сигурност не е плод на илюзорно въображение, а на тягостно усещане за драматичното възпроизводство на българската реалност и до ден-днешен.

Разбира се, в контекста на марксистката идеология, Иван Хаджийски се опитва да обясни тази отрицателна нравственост не като проява на някаква „българска кръв“ /в рамките тук на критическия психологически прочит на българската история – на българска психична наследственост/, а като едно обикновено социално явление, характеризиращо съответната епоха, тоест „обществено-икономическия и политическия строй“, съгласно маркистката догма. Като контрапункт на съвременното нему нравствено разложение, Иван Хаджийски се спира на онова „нравствено величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане“, тоест появата на българската нация чрез „буржоазната ревюлоция“, както е по идеологическия канон: „Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си?... България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност“ /Хаджийски, 1974, с. 32-33/. Вероятно, ако оставим настрана разбираемия патос, тези свидетелства и приведени факти от Иван Хаджийски поставят няколко въпроса, които тук вече бяха достатъчно дискутирани, но въпреки това ще се върна съвсем накратко на тях.

Очевидно е, че на фона на цялата тази икономическа свобода и целия осъществен тогава производствен и търговски бум в Османската империя през Възраждането, за пореден и може би окончателен път продължава да звучи съвсем абсурдно представата за „турското робство“, тоест онзи драматично препредаващ се и до ден-днешен робски комплекс в дълбините на българската колективна психика – спирам се на този факт тук, на края, защото никакъв независим „Български път“ към бъдещето не е възможен и всяка мисъл за неутралитет ще изглежда фантастична, ако ние не можем да се отърсим все някога не само от робския, но и от всички други комплекси, които бяха изведени дотук. Освен това, продължава да изглежда странен фактът, че при цялата тази икономическа и финансова мощ на тогавашната българска „буржоазия“ или на нашия „елит“, нито той, нито „народът“ в техните общи усилия не успяват да реализират собствено българското ни Политическо Освобождение от Османската империя – спирам се на този факт тук, накрая, защото нито независим „Български път“ към бъдещето, нито политическа свобода ще са възможни и ще звучат фантастично поне дотогава, докогато българската общност като цяло не е в състояние да се проникне от собствената си отговорност за собствената си политическа държава. На свой ред, възпроизвеждащите се представи във всяко мислене, научно, ежедневно и идеологическо, за българското благополучие било в рамките на чужда държавност, било чрез външно-политическия васалитет спрямо поредния гарант за оцеляването на българската държава, не носи ли в крайна сметка възпроизводство и на българското отчуждение от нея, и на социалната изолация, и на самозатварянето в семейно-родовите кръгове, и психично оправданото по този начин бягство от своята държава, което се възпроизвежда и до ден-днешен като съдържание на Седмото българско ритуално самоубийство? Все риторични въпроси, на които тук се връщам не за друго, а заради очертаващите се песимистични перспективи не само пред „народа“, който все някак е свикнал да оцелява поединично, но най-вече спрямо „неговата“ държава. Със сигурност тъкмо това уникално наше раздвоение, тази драматична двойственост между личното справяне и оцеляване, които днес демонстрират над два милиона и половина българи-мигранти в чужбина, и типично българското отчуждение от собствената държава, която днес е джиросана на САЩ, НАТО и Европейския съюз, стоят в основата на песимистичната теория за българската държава тук.

Вероятно съвсем логично, имайки предвид идеологическата позиция, от която се търси „оптимистичната теория“ за народа, Иван Хаджийски ни дава отговор на поставения от самия него въпрос: „Как стигнахме от Възраждането до наши дни?“, чрез спецификата на новия „обществено-икономически и политически строй“: „След освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност, която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г.“ /Хаджийски, 1974, с. 41/. И тук, по всяка вероятност, приликите със съвременната българска либерално-демократична ситуация ще се окажат повече тягостни, а не илюзорни, тъй като отново и отново ще се поставя въобразената задача за „догонването“ – една друга фундаментална заблуда, която ще продължава да тегне над българската колективна психика, възпроизвеждайки стария комплекс за малоценност, както ще видим.

Очертавайки контурите на едно оптимистично бъдеще за българския народ, вдъхновен, разбира се, от един по-скоро романтичен марксизъм, Иван Хаджийски ще напише: „Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това?“ /Хаджийски, 1974, с. 45/.

Парадоксално и в определен смисъл неочаквано, особено като се има предвид предварително заявеният оптимизъм на теорията за българския народ, за неговото бъдеще, Иван Хаджийски ще заключи: „Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност. Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящето ни изложение“ /Хаджийски, 1974, с. 45-46/.

Ако Иван Хаджийски е имал предвид „уреждането на вътрешните обществени отношения“ в един бъдещ „социалистически строй“, в който България „да стане богата, но за всички“, то историческата практика за пореден път доказа, че всяка една хуманистична теоретична конструкция, когато се превърне в идеологическа догматика, обслужваща йерархичните властови отношения в обществото, които няма как да бъдат други, тя се отчуждава от самата себе си, превръща се в антипод на своите собствени основания, а това със сигурност се отнася не само до социалистическата, но и за либерално-демократичната идеология. Такава историческа и в определен смисъл психологическа закономерност, разбира се неосъзнавана от българските „елити“ и „обикновени“ хора и до ден-днешен, е с твърде важно, за да не кажа с изключително значение, особено тогава, когато се поставя въпросът за бъдещето, било на „народа“, било на държавата. Да, вярно е, както видяхме вече, че „социализмът“ решава фундаментални за българската общност исторически проблеми като този за оцеляването и за наследеното от богомилите предпочитане на равенството в „бедността“, отколкото на неравенството в „богатството“; вярно е, че по това време България най-после се превръща в индустриална държава и се осигурява в достатъчна степен за българските преживявания някакво екзистенциално спокойствие, но не по-малко вярно е, че и в неговите условия по твърде решителен начин се възпроизвеждат старите български властови тежнения. Твърде ярко се проявяват те след средата на 80-те години на ХХ в., тоест когато се формулират основните аспекти на Грабежа на това обществено богатство, създадено по време на „социализма“, особено чрез създаването на български фирми в чужбина, които, по думите на Минчо Христов „са около 350 и са регистрирани на името на съответните служители, почти всички офицери от Държавна сигурност“ /Христов, 2003, с. 104/. В крайна сметка, според Минчо Христов, контролираният преход осигурява тъкмо на част от старата партийна номенклатура, разбира се с помощта на част от структурите на старата Държавна сигурност, преразпределението или да го кажем откровеното разграбване на създаденото от целия български народ обществено богатство /Христов, 2003, с. 168-202/.

Що се отнася до „контролираният преход“, който съгласно позицията на Критическата психология на българската история е Седми поред, но от гледната точка на 2018 г. осигурява днешното състояние на българското общество, не по-малко категоричен е и Иво Христов: „Активният субект /на прехода – б.а. – Л.Г. / - висшата номенклатура – се трансформира в олигархия, държаща основните икономически активи с цената на опростяването на цялостната социална тъкан, в това число и на икономическите форми, в които се осъществява това. Ето защо, въпреки широко разпространените клишета, основните разпределителни и преразпределителни механизми на „преходното“ общество са не пазарни /въпреки привидно „пазарните“ форми, в които се манифестира това/, а – механизми на относително стабилна олигополия, блокираща други алтернативни форми за икономическа дистрибуция и генериране на ресурси. Второ, подобно на правото и именно поради това – на т.нар. „пазарни“ механизми бяха оставени относително несъществени и периферни социални и продуктови ниши. Повтарям, съществените структуроопределящи икономически потоци се генерират вън от пазарните механизми, които играят вторична и в този смисъл – неопределяща роля. На трето място, икономическите потоци се „движат“ по вертикала като често дублират и влизат в уния със структурите на остатъчната държава, поради което тя играе ролята на „екзоскелет“ на олигополните структури, които се наместват в нея и над нея. Четвърто, опростяването и деградацията на икономическата структура, води до елиминиране на обективни предпоставки, генериращи социални групи, имащи ресурс за автономно икономическо и политическо поведение“ /Христов, 2016, с. 186-187/.

Очевидно е, поне от гледната точка на Критическата психология на българската история, че тази ужасяваща картина на съвременното наше общество, която ни рисуват Минчо Христов /2003/ и Иво Христов /2016/, е резултат не толкова от злокобния Замисъл на Грабежа и демоничната сила на поредното суицидно поведение на „елита“ по отношение на бъдещето на държавата, колкото от факта, че същият този „елит“ всъщност за пореден път възпроизвежда традиционно българското и формирано далеч назад в историята ни мислене и поведение, които се ограничават до перспективите единствено на индивидуалното и семейно-родовото оцеляване и в някаква степен благополучие. Поредната драма на българската общност, макар че с това понятие трудно може да се идентифицира по принцип атомизираното българско „национално“ тяло в цялото му историческо пребиваване на тази земя, се свежда до факта, че „обикновените“ български хора, подчинени на регулативните принципи на същите етно-културни, екзистенциални и политически представи, по никакъв начин не са в състояние да осъществят съпротива срещу поредното българско самоубийство, предпочитайки или бягството от страната, или социалната изолация и, може би най-важното от гледна точка на бъдещето – тоталното отчуждение от държавата. Повече от сигурно е, разбира се от критически позиции, че всичко това е следствие от така и несъстояващите се и до ден-днешен собствено български позитивни национална идентичност и цивилизационна принадлежност, особено пък в условията на новия „евро-атлантически цивилизационен избор“.

Освен всичко останало, тази поредна идеологическа доктриналност, призвана да опакова теоретично традиционните български страсти, ще се опита, но и реално ще възпроизведе старият наш комплекс за малоценност чрез препредаващата се от поколение на поколение абсурдна идеологема за „догонването“. Представата, че непрекъснато трябва да догонваме, най-често, за да не кажа винаги, държавите и народите от въобразената и за „наша“ западна цивилизация, тоест „европейците“, отново и отново влиза в тежък психичен конфликт с макар и несъзнаваната, но реално усещаната в цялата гама от психични преживявания собствено българска, но различна от западната цивилизационна принадлежност. По този начин, за пореден път, българската общност ще бъде вкарана в чужда, а не в собствената си „игра“, тоест българското съществуване ще се реализира в определено твърде различни от неговите собствени цивилизационни светоусещания, а на всичко отгоре по един уникален начин тоталната пропаганда, че трябва „да догоним европейците“ и културно-цивилизационната невъзможност това да се случва някога, ще затвърждава регулативните функции на същия този български комплекс за малоценност.

Извирайки от дълбинните недра на българската колективна психика, този комплекс ще възпроизвежда по всевъзможен начин абсурдната драма на „незнайно“ защо несъстояващата се българска „европейска идентичност“, без да е възможно да се промисли дори фактът, че нашата цивилизационна принадлежност не е по никакъв начин европейска. Още повече, че още Раймон Арон казваше, че такова нещо европеец и „европейски гражданин няма, тъй като това не е културен, а политически въобразен конструкт“ /Арон, 1997/ на фона на по-ранното твърдение на Шарл Монтескьо, че „човек изобщо не съществува: срещал съм французи, руснаци, англичани, но никога човек изобщо“ /Георгиев, 2014/. Оказва се, че раздиращата констатация за нашето последно място по жизнен стандарт в Европейския съюз и първо по смъртност, ще доказва отново невъзможното „догонване“, макар че сме „европейци“, но тя няма да може да провиди, тоест „елита“ и средствата за масово оглупяване на хората, че идентификационното заклинание: „Ние сме европейци“, е чисто и просто религиозна догма. Оказва се, че „европейската идентичност“ е същата политическа идеологема, тоест идеологическа мантра, каквато е по-ранната „славянска идентичност“ и по-късната „социалистическа“ и „съветска идентичност“, тоест българските мисловни хоризонти все още ще възпроизвеждат собствените си кризи на идентичността, тъй като за пореден път им се вменяват илюзорни идентичности, а нашето собствено вербализирано психично раздвоение ще се опитва да прикрива реалното, но несъзнавано разгръщане на болестта. Е, питам аз, възможно ли е бъдещето на една държава да не бъде песимистично при положение, че нито „елит“, нито „народ“, могат да осигурят условия за формиране и възпроизводство на позитивна национална и цивилизационна идентичности? Очевидният отговор, поне за Критическата психология, е Не, не е възможно бъдещето на такава държава да бъде оптимистично.

Със сигурност възпроизводството на комплекса за малоценност чрез тезата за догонването на западните общества, под което нито повече, нито по-малко се разбират материалните условия на живот, но което няма как да се случва, ще разгръща в дълбините на българската колективна психика допълнителни екзистенциални кризи, подкрепящи, но и възпроизвеждащи конфликта между невъзможната европейска и собствено българската национална и цивилизационна идентичност. Идеологическите мантри за нашата „евро-атлантическа принадлежност“, гарнирани с войнствената анти-руска пропаганда, в крайна сметка непрекъснато ще отдалечават и ще отчуждават българската общност от самата себе си, от собствената си цивилизация, което ще преповтаря ситуацията на Сакскобурготското Трето „българско“ царство, чиито резултати са печално известни. Няма как съвременните резултати от тази евро-атлантическа вакханалия да бъдат твърде различни, а тяхната концентрирана оценка ни предлага отново Иво Христов: „България е страна, победена в Третата световна война. Като такава тя е лишена от собствена армия, защитна система и функционираща икономика. Поради тясната си икономическа, социална, историческа и цивилизационна свързаност със СССР/Русия, което я прави особено неблагонадеждна в очите на победителите, на нея й е наложен много по-тежък режим от този на останалите източноевропейски бивши сателити на Москва. Страната е трансформирана в периферия на победилия Запад, стремително намаляващите й ресурси са на негово разположение, а статутът й е на периферна територия със затихващи функции. България е поставена под военен, политически, икономически, финансов и културно-пропаганден контрол, който се осъществява в две основни направления – външен геополитически и чрез марионетни вътрешни „елити“, които действат в убиййствена комбинация. Вътрешните „елити“ като цяло са преки или косвени наследници на късната българска номенклатура с всички произтичащи от това цивилизационни „прелести“ и политически рефлекси: усвоено по наследство геополитическо раболепие във външна посока, съчетано с примитивна експлоатация на вътрешната „територия“, третирана като плячка за бърза употреба“ /Христов, 2016, с. 194-195/.

Що се отнася до „обикновените“ български хора, за които кризите на националната идентичност и цивилизационната принадлежност въобще не могат нито да се осъзнаят, нито дори да започнат да се промислят, то тяхното отчуждение от държавата няма как да не се задълбочава, защото със страшна сила са възстановени старите психични травми около самото биологично оцеляване – индивидуалното и семейно-родовото. По друг начин, по-скоро като обобщен резултат, отколкото като психологическа интерпретация на съвременното състояние на „народа“, своята оценка за неговата ситуация формулира Иво Христов: „Населението“ е в процес на свободно демографско и цивилизационно „падане“, като най-пасионарната част от него е изсмукана в западно направление, а на територията пребивава по-скоро демографската шлака, допълнително приспивана със серия от икономически, политически и пропагандни мерки – т.нар. „реформи“ в областта на политиката, образованието, здравеопазването, финансите, икономиката. Социалната структура на обществото представлява олигархична пирамида, на чийто връх пребивават с все по-къси хоризонти олигархични клики, паразитиращи върху остатъчния обществен ресурс, а останалата част от пирамидата се свлича в основата на маргинализираното посредствено съществуване“ /Христов, 2016, с. 195-196/.

Разбира се, ако, от гледната точка на Критическата психология на българската история, изведеният в предишния параграф „Български път“ към бъдещето няма как да се случи засега поради ограничените мисловни хоризонти на „елит“ и „народ“, а Седмото ритуално самоубийство чрез ужасната българска демографска катастрофа продължава непоколебимо да се разгръща, то, имайки предвид и очертаната политическа, икономическа и геополитическа ситуация на държавата, възниква и закономерният въпрос: „Възможен ли е изход от тази ситуация?“, който си задава и Иво Христов, предлагайки своя собствен отговор: „Теоретично да, поради обстоятелството, че всяка генерална българска промяна исторически е била функция на външна такава. Тъй като понастоящем Европа и светът са изправени пред кардинална промяна на геополитическото и цивилизационно статукво, това няма как да не засегне стратегически чувствителна територия като българската. Въпросът е, доколко съществува значим външен геополитически интерес, който да е заинтересуван именно от това й качество – да остане българска“ /Христов, 2016, с. 196/.

Последният въпрос наистина е стряскащ, тъй като се отнася не само до действителното бъдещо съществуване на хора, които ще са в състояние да се идентифицират като българи, но и до бъдещите перспективи за самото фактическо съществуване на българска държава. Ако приемем днешната статистическа тенденция, че през следващите няколко десетилетия ще продължава да се разгръща сегашната демографска катастрофа, чрез която мнозинственият статут на държавно-образуващия културен елемент – българският, ще бъде реално проблематичен, то е повече от очевидно, че предлаганата тук песимистична теория за българската държава няма как да бъде друга. От друга страна, ако приемем, че все пак ще остане някакво преобладаващо българско население, чрез което да е възможно в някакъв вариант да съществува българска държава и се възпроизведе в определено бъдеще историческата и психологическата логика, че България за пореден път е направила погрешния „цивилизационен избор“ поради разпадането на НАТО и Европейския съюз, то това ще означава, че бъдещите „елити“ и „народ“ отново ще са принудени да търсят външно-политически гаранти за своето собствено съществуване, а това ще препотвърди по друг начин тази песимистична теория за българската държава, защото тя ще продължава да се мисли като чужда, а не собствено българска отговорност.

Оказва се, че и в двата случая оптимизмът по отношение на държавата е невъзможен и определено илюзорен, тъй като ще продължават да се възпроизвеждат регулативните функции на фундираните векове назад в нашата история традиционни етно-културни, екзистенциални и политически представи, които заедно с характерните за българската общност цели и колективни комплекси ще правят невъзможен процеса на формиране на позитивна национална и цивилизационна идентичност, а гаранциите за българската държавна самоличност по един шизофренен начин отново ще се търсят някъде другаде, в нови „цивилизационни избори“ и външно-политически съюзи. С други думи, в очакване на бъдещия Осми преход в българското съществуване на тази земя, ще се препотвърди психологическата логика на Критическата психология на българската история, която успя, струва ми се, да проследи тази българска парадоксалност още от създаването на Първата Българска държава на Балканите, на Дунавска България, до ден-днешен с оглед и на нейното бъдещо възпроизводство.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели