/Поглед.инфо/ Продължаваме с публикуването на шеста глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен".

Нощта не се оказа дълга и сънят не слепи натежалите клепачи на войниците. Щом се зазори и първия зрак прогони сенките на нощта, прозвучаха тръбите за ставане.
Загряцкий бе събуден лично от Скобелев. Денисов и Волков вече бяха на крак.
- Вие тримата трябва да дойдете с мен! Имаме среща с Михаил Иванович.

Те последваха своя командир до брега, където бяха Драгомиров и Радецки. Отвъд не се виждаше ни най-малка светлинка. Явно спеше не само градът, но и пограничната охрана. 

- Добро утро, Михаил Дмитриевич!- рече Драгомиров. 

Скобелев поздрави генералите и им представи тримата казаци, които се почувстваха леко сконфузено от тая неочаквана среща. 

- Значи това са славните казаци, които първи ще стъпят на вражеския бряг!- възкликна Радецки тържествено. 

- Михаил Дмитриевич, решено е вие с Вашите казаци и Волинския полк да потеглите първи на ето тези понтони и лодки. 

Казвайки това, Драгомиров посочи десетина лодки и два понтона, вързани за дърветата. 

- Михаил Дмитриевич, имайте предвид, че през нощта времето се влоши, появиха се облаци и завя вятър, който може да отнесе лодките Ви.-отново се обади Радецки. 

Драгомиров извади карта на района между Зимнич и Свищов- мястото на приближаващото се сражение. Между градовете течеше широкият, пълноводен Дунав, а по средата се намираше малко островче, наречено Ада.

- Нужно е да преминете от лявата страна на острова и да продължите направо през реката. При вражеския бряг се влива малка река- Такирдере. Там ще акостирате и ще започнете нападението. 

- Тъй вярно!- отговори на всичко това Скобелев и се запъти към бивака на казаците и на Волинския полк, за да се приготви за потеглянето след четвърт час. 

Белият генерал нямаше много време за подготовка, но когато пристигна, казаците под негово командване чакаха в строй. Волинският полк начело с генерал Михаил Миркович също бе готов. 

- Михаил Фьодорович, чакаме заповед от генерал Драгомиров и потегляме. Междувременно е нужно частите да се натоварят на лодките и оръдията на понтоните.- рече Скобелев. 

След това кратко обявление генералите дадоха заповед за действие на войниците и артилерията. На понтоните бяха натоварени четири на брой трифунтови оръдия от най-леките, за да може да бъдат бързо придвижени през широката и неспокойна река. 

- Загряцкий!- извика Скобелев - желаеш ли да си спомним славните дни от Хивинския поход? 

- Тъй вярно, господин генерал! 

- Тогава доведи четирите коня бързо! С жива сила ще прекосим тая рекичка! 

При тези думи Загряцкий се сепна, ококори очи широко и почервеня като домат, сакаш щерка му се раждаше. 

- Ама как така ще я прекосим?- запита той, заеквайки. 

- Това е заповед и тя не подлежи на обсъждане, войнико!- рече Скобелев и в тоя момент казакът се запъти към бивака. 

След около минута се появиха четири ярославски коня кой от кой по-красив и благороден. Скобелев се качи на белия, а за тримата казаци останаха черните. 

 Другите части вече се бяха настанили в лодките и чакаха сигнала за потегляне. След около минута тръбите прозвучаха и без никакво обявяване "Напред!" и никакъв отговор "Ура!", бавно, през крайбрежните тръстики към отсрещния бряг,  потеглиха частите. 
Слънцето все още не бе изгряло,  бе паднала лека мъгла, но през нея можеше да се види остров Ада, който се намираше в средата на Дунава. Скобелев яхна коня си и се впусна в тръстиките пред смаяните погледи на войниците. Тримата казаци безропотно го последваха. Само Загряцкий си приказваше на ум: "Че е смел, смел е тоя моя командир, ама такава смелост чак не очаквах от него!" Конете плуваха по-бързо от "флотата", и бързо изпревариха първите лодки и поведоха форсирането. На отсрещния бряг всичко спеше. Не се виждаха ни аскер на пост, ни огньове при все че започваше война. Лека-полека започна да се развиделява. Слънцето се подаде сякаш от дъното на реката отляво на войниците,точно когато заобикаляха малкото островче. Оттам те се насочиха към устието на река Такирдере, където и трябваше да акостират. 
Изведнъж силен вятър задуха от запад. Строят на лодките се развали и някои, отнесени по течението , отплаваха на около двеста или триста метра на изток. Наложи се на понтоните с оръдията да акостират на Ада, за да не бъдат отнесени. Въпреки това по-голямата част от лодките останаха в строй, а Скобелев продължаваше напред заедно с тримата си верни казаци , единият от които се молеше да преминат "тая адова пропаст" колкото се може по-бързо. 
На около триста метра от брега Скобелев забеляза на голямото възвишение, намиращо се отдясно на малката рекичка , запален огън. Чу се звук от рог- турския сигнал за тревога. 

- Братя!- извика Скобелев като извади сабята си и я вдигна високо, държейки изнемогващия кон за юздите с една ръка- започна войната! Напред и амин! 

Страшно загърмяха вражеските оръдия. Сякаш от небето падаха гюлета и снаряди. Целият Дунав заплиска под ужасяващите звуци. Загряцкий си затвори очите. Чуваше се гръм, свистене, плискане. Задуха още по-силен вятър, който отнесе центъра и лодките развалиха своя строй за втори път. А всичко това се случваше под тия страшни звуци. 

,, Нека на брега да пукна, да му се не види! Само не в тая дяволска река! Помилуй, Господи!"- крещеше на ум Загряцкий със затворени очи. 

По едно време оръдията загърмяха още по-силно. Видно бе, че османците не ще дадат брега лесно. Та това бе война на живот и смърт-не само за обикновените войници, но и за цялата империя! 

Отнесен от бързото течение, един от понтоните, натоварен с четирима артилеристи и едно оръдие, се опитваше да влезе в строя отново, но напразно.За нещастие вражеско гюле го уцели. Войниците паднаха мъртви в тая широка река, а оръдието и платформата потънаха. 
- Братя- викаше Скобелев- няма по-страшно за войника  от смъртта в покой! Да се бием до край! 
Първите лодки заедно с четиримата конници вече бяха на броени метри от брега, но там  ги чакаха вражески части, които ги подложиха на силен обстрел. От реката се чу „Огън!“ и войниците от Волинския полк започнаха да стрелят още от водата. Засипани от тоя град от куршуми, турците започнаха да отстъпват и да бягат по баира нагоре към укрепленията. Конят на Скобелев стъпи на твърда земя. Генералът слезе, вдигна сабята си отново и извика назад към акостиращите войници: 
- Напред, братя! Който от смърт се не бои, след мен! 
Загряцкий вече бе слязал от коня. Той се прекръсти, свали пушката си "Крнка" от гърба и започна да обстрелва бягащите османци. 
Същевременно останалите части  се готвеха за второ прекосяване на Дунава.  
Лодките вече бяха натоварени с гренадирите. Войниците на Кузмин и Скворцов бяха сред първите. Със знак на Ганецки те отплаваха на фона на бунтуващата се  река, в която падаха гюлетата, изстрелвани от врага. 
По заповед на Драгомиров започна бомбардировка от румънския бряг. Най-тежките деветофунтови оръдия прогърмяха, а отсреща се появи бял дим. От бинокъла си Кузмин видя как някои турски оръдия падаха от височината право в Дунава заедно със своите артилеристи. 
След гренадирите дойде време и на опълченците, които нямаха търпение да се втурнат в първия си бой. Лодките им бяха около петнадесет на брой и имаха важна задача- охраната и бързото транспортиране на понтоните с най-тежките оръдия. В лодката на Стоян бяха Тодор и Цеко войвода, който беше командир на частта. 
Щом османците видяха толкова лодки, които бързо се придижваха към брега, започнаха тежка обсада насочена към реката. Ако Загряцкий бе тук, щеше да онемее. Лодките, отнесени от това дяволско течение, бяха толкова наблизо една до друга, че се допираха. Греблата им се преплитаха и едни на други не даваха възможност за оттласкване на водата. Врагът това и чакаше. Опълченските и гренадирските части се превърнаха в изключително лесна мишена за турските снаряди. 
Около Стояновата лодка водата кипеше. Обръщайки се назад, към понтона с две деветофунтови оръдия, той видя как един снаряд го уцели. Лодката избухна, а железа и дървени дъски полетяха към близките лодки, които сериозно пострадаха. Войници от най-различни роти- и българи, и руснаци от разбитите лодки, заплуваха към Стояновата. Няколко гюлета проехтяха и плиснаха. Цеко извика на Тодор: 
- Ей, Знаменосецо! Скрий знамето, че така сме като жива мишена! Целят само около назе!  
Знаменосъцът положи знамето в краката си. Силен вятър задуха, та чак и вълни се появиха. Лодката ,  увлечена по течението , стигна чак до тази на Кузмин, който не даваше покой на гребците. Стоян и Андрей стояха рамо до рамо, изправени, с пушки в ръце, а от другата страна до тях плуваше Скворцов. 
Последва втора загуба,  много тежка. Три гюлета паднаха върху един понтон и две лодки.
Приближавайки се до брега, Кузмин осъзна, че са пропуснали спокойното място за акостиране. Гренадирският полк и опълчението се намираха пред турска рота, която започна незабавен обстрел. Унтер-офицерът извади граната, а подчинените му го последваха. 
- По моей команде! Раз.. два.. три! Бросай гранату! 
И в тоя миг Стоян видя как ято от малки гюлета полетяха към вражеската рота. Опълченецът започна незабавна стрелба. От предната линия се чуваха изстрели в различни посоки- нагоре и напред. Най-сетне, стигнали дългоочаквания бряг, войниците слязоха. Стоян викаше с такава сила, та чак султанът да го чуе: 
-Ураа!
Андрей се присъедини към него и така, по веригата, целият втори ешелон завика гръмко в един глас. 
Нападението бе съпроводено от гърмежа на руските топове от отсрещния бряг. Изкачвайки се по една стръмнина, Стоян забеляза турски знаменосец нагоре, в далечината. Той нарами пушката си и извади сабя. Андрей видя случващото се и се затича към своя нов другар, за да го прикрива по пътя към знамето. Тичайки нагоре , гренадирът се прицелваше и стреляше.От пушката му проехтяха изстрели, след които мъртви тела се завъргаляха надолу.

Стоян сечеше бягащия враг безпощадно по пътя към върха. На Андрей му оставаха около сто метра, за да догони българина. Стигнал го, Кузмин видя следната картина- трима турци, един, от които бе знаменосецът, прегърнал вражеския флаг, бяха коленичили пред вдигналия страшно сабята си Стоян. Зад двамата войници се появиха няколко гренадири и опълченци, заедно със Тодор , гордо носещ Самарското знаме.  
По туй време от другата страна на тая офанзива, при устието на река Такирдере, Скобелев вече почти бе изкачил онзи стръмен баир заедно със своите верни казаци. Но там врагът бе по-добре укрепен и по-нависоко, та на Волков му се наложи да стреля и едновреминно да сече със сабята си. Загряцкий бе плътно до своя генерал, вече спокоен, че е стъпил на твърда земя и се биеше като един същински Ахил. Денисов имаше за задача да върви напред, за да пренесе въжени стълби, за да могат войниците на Волинския полк да се покатерят през скалите и да се озоват горе, колкото се може по-бързо. 
Турските оръдия непрестанно бълваха снаряди и гюлета докато третият ешелон се прехвърляше през вече успокоилата се река. След около половин час бой частите на Скобелев се озоваха при самите укрепления.Там  бе останала само артилерия, тъй като част от пехотата се срещна с храбрите казаци, а другата отдавна си бе плюла на петите. 
Преминавайки през Дунава, Драгомиров и Ганецки забелязаха как огънят,идващ от отсрещния бряг ,постепенно затихва. 
- Михаил Иванович! Та това значи, че сме взели брега. Остава само да изтласкаме врага със свежи сили и градът ще бъде свободен. 
- Да, Иван Степанович! Честито! А сега трябва да доложим на Негово Величество Императора! 
Турците се обърнаха в силен бяг, гонени от опълчението и гренидирите от другата страна на бойното поле. На равното вече се разбра коя войска е по-силната. Вражеските войски изоставиха напълно Свищов. Една част от тях се отправи на изток- към село Вардим, а друга, по-голяма- на юг към Търново. Някои успяха да офейкат в Никопол, обграден от яка крепост, но те бяха неколцина. 
На брега руското командване в лицето на Драгомиров, Ганецкий и Столетов, бе посрещнато радушно от Скобелев. Войската вече бе успяла да навлезе в града. 
Там солдатите бяха посрещнати гръмко и радушно от местното население с цветя и музика. Българите предлагаха и на своите и на руските войници да нощуват в домовете им. Деца излизаха, радваха се на войниците, махаха им с ръчички, а майки ги даряваха с погачи и поздравяваха. 

*****
Два дни след победата,  Стоян бе извикан в щаб-квартирата на командването, която се намираше в къщата на известния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. Това бе къща голяма,  в български възрожденски стил, с обширен двор и изглед към Дунава. Когато премина проверката на часовите и влезе в градината, младият опълченец зърна две познати фигури- Кузмин и Загряцки.
- А, Кузмин! Я виж кой се е появил тук! И него ще награждават! 
-Разбира се, Загряцкий! Та нали той плени знамето! 
Стоян се почувства крайно неловко. Редом с храбростта и безстрашието , сред неговите качества имаше място и голямата скромност, на която го бе научила майка му. 
- Не се черви, момче! Та ти си същински Ахил! Андрей Василиевич ми разказа за твоя подвиг с пленяването на турското знаме! 
- Това нямаше да стане без помощта на унтерофицера! Той бе зад мен през цялото това време. Прикриваше ме. Даже бих казал, че и живота ми спаси! 
-Ех, опълченецо! Ако на брат живота не спася, то на кого! 
В тоя момент тримата войници се запрегръщаха, честитиха си победата още веднъж. Докато чакаха, те обсъждаха по-нататъшните действия на войската. По едно време се появи един стар, намръщен казак, чиито мустаци стигаха чак до шията. 
- Атанасов, Кузмин и Загряцкий! Всички ли са тук?- тримата другари кимнаха, а казакът им даде знак да го последват. 
В просторен салон, , обзаведен с виенски мебели, с широки прозорци, от които се виждаше отсрещният бряг, се бяха събрали генералите Драгомиров, Ганецкий, Скобелев и Столетов. Нашите герои бяха въведени от поредния ординарец. Драгомиров, усмихнат до ушите, започна церемонията.

- Уважаеми войници! Защитници на руската слава и българската свобода! Днес, на 17-ти юни 1877 след успешното форсиране на Дунава и превземане на Свищов, бих искал да наградя трима войници от различни подразделения, които се отличиха със своята храброст и войнски умения. Първият е Стоян Атанасов, родом от Габрово, служещ в Българското опълчение под командването на генерал Столетов. 
Столетов излезе напред с отворена кутия в ръка, в която блестеше медал с георгиевска лента. Драгомиров продължи: 
- За своите заслуги и в частност пленяването на вражеското знаме Стоян Атанасов се повишава в чин поручик. Поверявам му командването на ротата.
Опълченецът сякаш  не бе на себе си. Толкова бързо и вече е ротен командир! Явно бе направил нещо наистина значимо. 
- За пленяването на вражеско знаме и проява на храброст по време на боя се награждава и Андрей Кузмин. Бивш унтер-офицер, а вече поручик и командир на рота. 
Ганецки на свой ред награди подчинения си. Андрей и Стоян се спогледаха и усмихнаха един на друг. 
- За вземането на Свищов и проявата на голяма храброст и пленяването на четири оръдия от вражеската артилерия, старши урядник Григорий Юриевич Загряцкий се издига в чин подхорунжи. 
  Тогава  Скобелев излезе напред и награди своя верен и храбър войник. 
По-късно вечерта тримата другари отидоха в една близка кръчма, за да се почерпят за повишението и да обсъдят развоя на събитията във войната. Така мина свищовската славна битка срещу поробителя. Първата стъпка към освобождението на България бе направена.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели