/Поглед.инфо/ Продължаваме с публикуването на десета глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен".

Глава 10

Второто сражение

На другия ден стана известно защо Шестаков се появи така внезапно в лагера при Бръшляница. Главното командване бе научило от разузнаването, че султанът е изпратил към Плевен големия пълководец Сюлейман паша с тридесетхилядна войска. Хусарят донесе писмо с тези страшни новини, които изправиха на нокти Криденер. Това значеше, че Плевен трябва да бъде взет незабавно, иначе войската я чакаше тежък погром. 

Сложна обстановка се предначертаваше в щаб-квартирата в Бръшляница . На тайното съвещание се събраха генералите Криденер, Шилднер-Шулдер и новопристигналият Шаховски, който предвождаше IV и XI армейски корпуса. На първо място разпалено се обсъждаше подготовката на войската: 

- Каква числена готовност имаме за незабавна атака, господа генерали?- питаше Криденер с известно притеснение. 

На този въпрос отговори Шулдер, тъй като той бе по-дълго време при Плевен, а Шаховски едва бе пристигнал: 

- Имаме на разположение 15 000 готови войници, но както знаем, в Плевен са се укрепили поне 30 000. Осман паша няма да даде града толкова лесно. 

- С моите войници нашата обща численост наброява 26000, господин генерале.- обърна се Шаховски към Криденер.- Ако се подготвим добре, с помощта на артилерията и бърза атака ще вземем града за ден. 

Криденер се разхождаше из стаята, забил поглед в пода, мислейки за възможен бърз изход. Опасност бе надвиснала над руската войска.

- До 14 юли не ще можем да подготвим войската за тежка атака. Нямаме това време, господа- рече Криденер и продължи- Считам, че трябва да задържим нападението с четири дни. Тогава ще има по-голяма вероятност да надвием врага. 

Поглеждайки картата, Криденер продължи: 

- Предлагам войските да се разделят на 2 крила-ляво , начело с вас, Шаховски, и дясно, начело с генерал Веляминов. 

Тук Шулднер продължи след знака на командира: 

- Лявото крило ще удари на юг от Плевен, а дясното- по Гривица. Османците ще очакват удар от север и е вероятно да концентрират силите си там. 

- Напълно съм съгласен- рече Шаховски. 

- Решено. Изпратете рапорт за извършеното мероприятие в Свищов, до Негово височество Нилолай Николаевич! 

Тук Криденер се спря, позамисли се отново и рече: 

- Наредете на Скобелев да се яви със своите казаци при мен. Той е около Ловеч, така че бързо ще се придвижи. Имам специални поръчения за него. 

На момента бяха изпратени писма до Свищов и Скобелев. 

След неприятните новини, донесени от Шестаков, Криденер се оказа притиснат. От една страна върховното командване очакваше от него бързи и ефективни резултати, а от друга страна под носа му се намираше Осман паша с тридесет хиляди души, чакащ още толкова под командването на друг изявен пълководец. Трябваше да се вземе решение на мига, но генералът разбираше, че е нужно повече време за подготовка. Трябваше да обмисли малкото ходове, които оставаха на него и на още близо тридесет хиляди души в тоя същински ад, приклещени между неизбежния бой и смъртта. 

В един от тези трескави, изпълнени с тревожност и едновременно безметежни, бездействени дни, Андрей Кузмин получи писмо от жена си. 

Нощта преди да дойде писмото, поручикът сънува странен сън. Стои на брега на Москва река в мъглив, унил и притихнал следобед, а в далечината се виждат мътните очертания на лодка, която все повече се приближава към него. Реката е спокойна, водата потрепва едва-едва, а лодката бавно и неумолимо се носи по нея, образувайки малки вълнички. Той се взира да разгадае силуетите, които са вътре- много са му познати, близки са му, но не може да ги различи добре. Усеща само втренчени в него погледи на хора, които като че винаги са били част от битието му, свидни на душата му. Колко ли силуета са? Един, двама, трима… Май са повече. Пита се тревожно и се мъчи да ги види по-добре. Лодката се приближава, клатушкайки се равномерно. Четири, пет.. Да, все по-ясно се вижда лодка с пет пътници вътре, които се усмихват благо и като че искат да му кажат нещо.

И Андрей осъзнава, че това са близките, но и толкова далече за него люде- майка му, млада и цъфтяща от красота, с безукорно подредените си руси коси, както я е виждал на фотографиите и картинитe, висящи в дома му на улица „Покровка“. До майката седеше баща му, с горда осанка и мундир на поручик от гренадирския полк, какъвто го виждаше и в смътните си спомени- преди да погине на бойното поле; Аля, която го обнадежди за нови хоризонти, за военна кариера и за изпълняването на войнския и братския дълг; малкият Алексей, сгушен в баба си, все едно винаги е бил там, а между тях- красиво момиченце, което го гледа изумено и се усмихва, усмихва.. „Чакайте ме, ще тръгна с вас!“- сякаш иска да каже Андрей, а близките му одобрително го гледат. Лодката е вече почти до брега, за миг сякаш спира. Този миг като че е неговият живот, трептящ, смислен, зовящ го.. И изведнъж се сепва. Събужда се, става, излиза от палатката си и дълго се взира в звездното небе отвън…

*******************

На другата сутрин пратеник от Свищов, придружен от хусарите на Шестаков, пристигна в лагера.  Със себе си той носеше лична кореспонденция от семействата на руските войници. Андрей бе викнат в щаб-квартирата, където получи писмо от Александра Александровна Кузмина до унтер-офицер Андрей Василиевич Кузмин от XII Астрахански гренадирски полк. Жена му не знаеше, че той вече е станал поручик, командир на ротата на един от най-изявените полкове в тая страшна война. 

Пред погледа му минаха жена му и малкият Льоша, които го чакаха в  родния дом. Щом се прибра в палатката, трескаво счупи восъка и разпознавайки артистичния, целеустремен почерк на жена си, зачете бързо: 

„Мили мой Андрюша! 

Надявам се това кратко, но пълно с любов и болка,   писмо да стигне до теб. Искам да те зарадвам, че на 25 юни ни се роди дъщеричка. Руса, пухкава, усмихва се точно като теб и не плаче. Реших да я кръстим Анастасия. Малкият Льоша и Маря Иларионовна ми помагат изключително много, тъй като съм  изтощена след раждането. Дано войната скоро свърши. Очакваме те скоро да се завърнеш при нас. Надявам се, че на бойното поле с достойнство носиш своята униформа и герб. 

Пази се, любими, и нека Бог е с вас! Чакам те аз, Алексей и Настя. 

Твоя Аля.“

При тези красиви думи, сълзи се появиха по бузите на Андрей. Той погали писмото, целуна го и го прибра на сигурно място- до сърцето, там където бе оловното войниче на сина му. Сякаш съхранявайки го така, съхраняваше и себе си и всичко, което имаше значение за живота му. Усети как сърцето му издайнически бие силно, как топлина се разлива, а с нея и някаква лъчезарна светлина, която го караше краката му да омекват. Гренадирирът излезе от палатката си, затича се към другите излегнали се войници и радостно и тържествено им съобщи: 

- Другари, жена ми е родила втората така чакана рожба! Имам момиченце- Настя! Да е живо, здраво и с чест да носи като брат си фамилията Кузмина! Обещавам да ви почерпя още тази вечер, ако не изникне някой турчин на полето! 

Всички започнаха да го поздравяват за щастливото събитие, което го бе сполетяло. Тупаха го, прегръщаха го, целуваха го по бузите. От нейде се появи млад пехотинец и започна да свири на баяна си. Всички дружно запяха. Всеки един от тези храбри, горди мъже изказа своите поздавления към поручика. Яви се и Скворцов, който се хвърли да прегръща своя другар.

Кузмин със сиящо лице мило рече: 

- Братя! Ще се бием! Ще защитим поверената чест и ще излезем победители от войната! 

По-късно през същия тоя слънчев и чудесен ден Андрей даде няколко жълтици на Момчил та да отиде до селото и да купи някоя друга кокошка, вино и ракия. Гренадирът искаше подобаващо да отпразнува идването на бял свят на милата си рожба. Бе все пак война, навсякъде миришеше на страдание и смърт. Малко бяха такива приятни поводи и затова голяма част от обкръжението на поручика се зарадва. 

Нещото, което Кузмин трябваше са свърши, бе да отиде при ранения Стоян и да му съобщи за добрата вест от Москва. 

Завари го отново навън, легнал, гледащ чистото небе и замислен. Опълченецът все още страдаше за загубите от първата атака, а освен това през главата му не спираха да звучат думите на оная минаваща циганка, която му позна всичко. 

Кузмин се приближи до своя другар, поздравиха се, и му рече: 

- Господин поручик от Опълчението, искам да ти съобщя, че отново станах баща, но тоя път на прекрасно момиченце! 

Стоян се зарадва, даже се изправи и прегърна своя приятел. 

- Да ти е живо и здраво чедото, Андрюша! Да расте, да вярва в отечеството си и в себе си! 

- Благодаря ти, приятелю! Днес получих писмо от Александра, която пожела по-бързо да свърши тая война.- отговори на хубавите думи Андрей. 

- Амин! По-бързо да вземем Плевен! Тръгнем ли на юг , всичко ще се нареди.- рече на Стоян. 

- Вяра е нужна, приятелю! Без вяра никак не ще стане. 

По-нататък започна разговор и за циганката, за която Кузмин съвсем бе забравил покрай писмото на жена си. Стоян рече: 

- Не забравяй, че тя каза да се пазим двамата . Аз думам да я послушаме. 

- Ще видиш, братко! Тая война ще я изведем двамата с теб. Думата ми помни!- отговори Кузмин с усмивка на лице и добави:- Тази вечер се събираме в бивака на нашия полк. Хаджистойков замина за Бръшляница да купи винце и някоя друга кокошка. Искам да ви нагостя за щастието, което ме сполетя така ненадейно. 

- Благодаря ти, приятелю! Дано само Прасковя Иполитовна ме пусне, че нали знаеш каква е люта! Като чушка е! 

- Огън, Стояне!

Двамата приятели започнаха да се смеят през глас. Дойде време Кузмин да заминава за своя лагер, та тихо каза на Стояна: 

- Към 9 часа по залез слънце Борил ще дойде да те проводи през лагера. Бъди готов! Допускам служещи само с униформа! 

Двамата другари се прегърнаха още един път и Кузмин замина, а Стоян се прибра в палатката си. Трябваше да помисли как да измоли сестрата да го пусне на вечеринката. 

След дълги молби, увещания и заричания най-накрая Прасковя Иполитовна пусна ,,своя'' болен, като му рече: 

- Опълченецо, да си знаеш! Никаква водка, никаква парцуца! Раните ти трябва да зараснат, иначе ще се отворят и пак ще има треска! Върви и наздраве на другите около тебе! Бог да поживи рожбата! 

Поручикът се закле, че няма да близне и тогава Борил дойде, за да го съпроводи към тържеството. На тръгване Прасковя рече: 

- Ще чакам да те видя тук около полунощ! Има вечерен час за ранените! 

- Тъй вярно!- отговори Стоян и подпиран от едната страна от Хаждистойков , се запъти към лагерите на опълченците и гренадирите, които се намираха един до друг.

Докато крачеха, Стоян попита Борила: 

- Аркадаш, я кажи сега какво се чува за следващата атака? 

- Та вие не знаете ли, господин поручик?- учуди се младият войник- Сюлейман паша идва от Албания с цяла армия насам! 

     Стоян  беше изненадан и притеснен . Явно тая вест му бе спестена. Неговите другари явно не желаеха да го притесняват , понеже знаеха, че той нещата и без туй ги преживява дълбоко в душата си. Младият Борил се бе изпуснал и млъкна, за да не каже някоя друга глупост. Поручикът продължи, когато вече бяха минали половината път: 

- Значи атаката ще да е скоро, а аз ни зная, ни ще участвам! С този проклет гръб никой не ще ми позволи. 

- Успокойте се, господин поручик! Никой не е казвал за тая атака нищо.- побърза да каже Борил.

Стоян целият почервеня. 

- Та аз съм командир! Да, на рота, но все пак! Не може така, Бориле! От мене да го знаеш! 

Когато привършиха не толкова приятния разговор, двамата вече бяха стигнали. 

Лагерът се намираше в близост до малка горичка, та огнището бе запалено наблизо, за да  могат някои от войниците да се облегнат на дърветата. Стоян стори това, а Андрей седна до него. 

Започна празненството. Всеки отщипваше по малко от печените кокошки. Гренадирите си разменяха манерчета с водка да заквасят, а опълченците се черпеха с ракия. 

Червенината по лицето на Атанасов все още издаваше неговото безпокойство. Кузмин забеляза това и го попита: 

- Какво ти има, опълченецо? Не се ли радваш за мене? Дете ми се е родило! 

Стоян се усмихна и рече: 

- Радвам се, друже. Но и тъжа. Защо не сте ми казали за Сюлейман? Разбрах, че идва насам със своите орди. А аз не ще мога да защитя родината заради проклетата рана, дето е зейнала на гърба ми. 

Андрей погледна приятеля си, хвана го за здравото рамо и рече: 

- Преживяваш ги нещата. И то тежко. Не искахме да те тревожим. Днес се радвай, празнувай зарад мене, че ми се е случило хубаво нещо по време на тая война! Радвай се за себе си, че си жив и за България, че вече свободата надниква през небето! 

Тези хубави думи подействаха на Стояна добре. Той се усмихна и взе да си щипе от една кокошка. В туй време се появи Евгений Скворцов и по характерен за него  си начин рече: 

- Здравейте, господа поручици! Здраве ви желая! 

- Здраве и на тебе! 

- Ех, Андрей Василич! Добре, че тебе те има да си похапнем малко месце, че от тези сухари коремът ми стърже ден и нощ! Та и къркори! Говори се, че запасите свършват и май ще трябва да ядем само сух хляб! 

- На война си, Евгений Николаевич, а не на бал в Петербург!- пошегува се Кузмин, а след него всички изпаднаха в луд смях. Тогава Скворцов рече: 

- За тебе, Андрей Василич, имам една изненада personnel! А за двама ви- той погледна и към Стояна- още една. Но нека ви представя първата. 

В лагера отдавна се говореше за уменията на Скворцов да свири на баян, но малцина бяха свидетели на такова голямо събитие. 

Евгений засвири, а в това време Борил се появи иззад едно дърво с гайда в ръка. 

- Как майсторски  двамата са съчетали звуковете на тези два инструмента! 

В тоя момент войниците засвириха с пълна сила. Под омайните звуци Андрей затанцува, а след него и други опълченци и гренадири. 

Хубава бе тая вечер, изпълнена с радост и надежда. Наближаваше тежка битка, която несъмнено щеше да отнеме живота на някои от тези храбри войници. Те празнуваха и благодаряха за още един подарен ден живот, празнуваха и новия живот- рожбата на Кузмин. 

По едно време, когато гайдата и баянът затихнаха, а войниците отново се заловиха с малкото месо, отдалеч се чу познат приятелски глас: 

- Ех, пияници такива! Не дочакахте героите от Бяла и Ловеч да ги нагостите! 

От тъмното се появи Загряцки, а зад него- Денисов и Волков. 

- Ето я и втората ми изненада! - обяви тържествено Скворцов. 

Кузмин стана от мястото си, отвори широко ръце и започна да прегръща наред своите трима приятели. След туй Загряцки отиде до Стояна, наведе се, прегърна и него и рече: 

- Ваша милост, опълченецо! Жив си! Как ми бе мъчно за теб!

Последваха го Денисов и Волков.

През тая вечер прозвучаха още песни, наздравици за царя, за България и за Русия. Последната бе за победата. 

Събирането беше към своя край и повечето войници се прибраха по палатките си . Останаха Скворцов, Шестаков, Кузмин, Момчил и Стоян и отново започнаха разговори за предстоящата битка, за войната и политиката. Стоян най-накрая се позаинтересува защо Скобелев е дошъл с казаците, а на това Загряцки отговори: 

- Другари, това аз не трябва да го казвам, но сте ми като братя и ще ви разкажа. 

Всички се заслушаха, без Денисов и Волков, щото те знаеха това, което техният другар се канеше да разкрие: 

- Определена е дата от главното командване за щурма- 18 юли. 

- Че това е след 5 дни!- извика Кузмин. 

- Не викай, Ваша милост, ако ти е мил животът!- рече Денисов и продължи вместо своя другар:

- Нашият бивак е при Згальовец- от другата страна на града.Ние ще прекосим възвишенията и, ако е дал Господ, ще влезем в града като го запалим. 

- Това ще създаде суматоха в турците и вашата задача ще бъде да ударите мигновено.- допълни Волков. 

Тръпки от вълнение побиха Стоян, който отново бе забравил, че е ранен. 

- До край ще се бия, приятели! Ако ще, да умра! Тоя град трябва да бъде превзет! 

- Сюлейман е вече при Егейско море. Ако не успеем на 18 юли, загубени сме всички...- рече Загряцки. 

У Кузмин назря важен въпрос относно стратегията на атаката: 

- Гриша, а знаеш ли на колко фланга ще бъде разделена войската? 

- Това в момента го решават командирите заедно с нашия генерал в Бръшляница. Ний преди три часа пристигнахме в Згальовец, а командирът , без да почине нито минутка, на бял кон, замина с една сотня към щаб-квартирата. 

Полунощ минаваше, а Волков напомни, че вече трябва да се прибират в лагера. Загряцки рече: 

- Братя казаци, аз ще съпроводя моя ранен другар до палатката му! Вие вървете. Аз ще се оправя. 

След някои възражения Денисов и Волков бяха убедени да заминат сами. Кузмин и Евгений се прибраха в палатката си. Опълченците се разотидоха из лагера си, а Шестаков замина за Бръшляница, където го викнаха по спешност. 

Когато тръгнаха към  палатките с ранени,  Загряцки рече на Стояна: 

- Я кажи сега, Стояне, мой героични приятелю, как позволи така да ти нашарят гърба? 

Тогаз Стоян разказа как се бе случило всичко през първата обсада, разказа за клопката на турците по улиците на града, за хълма и прочее. Не пропусна да разкрие на казака и гаданията на оная циганка за миналото и бъдещето на войниците. 

- Ой, твоя милост! Я се остави! Недей вярва на таквиз работи. На небето е Бог и той един ни помага и ни съди. 

- Амин.- рече Стоян. 

Вече се приближаваха до медицинската палатка на опълченеца, когато се чу един строг женски глас:

- Атанасов! Закъснение! Раната ще се отвори. Бързо да правя компрес! - тая гръмка и незабавна заповед се чу из целия лагер. 

- Ой, Боже господи! - възкликна Загряцки- Коя е пък тази дама  дето вие така? 

Стоян се засмя и сериозно, но и си известна  ирония, рече: 

- Прасковя Иполитовна! Сестрата, която ме лекува. 

Влизайки в палатката, Прасковя се появи и набързо навика Стояна, без дори да забележи Загряцки. Когато се обърна към него и го погледна строго, казакът занемя.. На слабата светлина от свещите казакът видя едни небесносини очи, които светеха като вечерницата в тъмнината. Пухкавото чисто и бяло лице на сестрата от сърдито  придоби ален цвят и грейна в широка усмивка . Загряцки занемя и едва продума: 

- Българче, запознай ме с тази очарователна дама.. 

Стоян представи Прасковя Иполитовна на казака, а той рече с голямо задоволство и гордост:

- Григорий Загряцки, мадам, подхорунжи в Кавказката Казашка бригада на генерал Скобелев.

- Много ми е приятно, господин казако, но сега трябва да си вървите. Вашият приятел го чака компрес.- заяви лекуващата с такава строгост, че казакът започна да заеква: 

- Подарете ми няколко минути утре, Прасковя Иполитовна.. Преклонно Ви моля! 

Сестрата се изчерви и строгостта изчезна от лицето й. 

- Считайте, че ги имате, подхорунжи! 

Щом чу това, което искаше, на Загряцки не му трябваха повече покани да си замине. Завесите на палатката се затвориха, а Стоян го чакаха поредните болки в гърба при смяната на превръзките. 

***************

На другия ден нашият български юнак замина с една каруца за Бръшляница, където се помещаваше Радзишевски, отговарящ не само за Астраханския полк, но и за ротата на Стоян, която бе зачислена към гренадирите. 

- Здраве желая, господин полковник!- рече Стоян, изправил се пред командира гордо въпреки неописуемите болки.

- Седнете, господин поручик. Наясно съм относно Вашето състояние.- отговори на това Радзишевски и продължи: 

- А какво Ви води насам? 

Тук Стоян си пое дъх и гордо заяви: 

- Господин полковник, бих искал да взема участие в предстоящата битка, когато и да е тя!- за датата, която бе определена ,редовите войници и дребните чинове не знаеха нищо и затова и Стоян скри какво бе узнал предната вечер. 

- Войнико- започна командирът- сам виждам две неща по лицето ти- първото е желанието да отидеш и да се биеш до смърт за свободата на страната си. Ти си герой! Дай Боже повече като теб и в нашата и във вашата войска! Второто, което ти искаш да прикриеш, но повярвай ми, не ти се отдава, е болката, която се изписва по лицето ти от раните, ненапълно заздравели. Всеки ден получавам сведения за ранените и знам, че ти трябва поне седмица, за да се възстановиш. 

Стоян почервеня. Кръв нахлу в главата му. Болката, изписана по лицето му, се замени с мъка и гняв. Той стана и чинно попита:

- Да разбирам, че нямам позволение да отида да се бия редом със своите другари? 

Радзишевски изсумтя и рече: 

- Нямате, войнико! А сега, моля напуснете! 

Опълченецът излезе с насълзени очи. Той искаше да се бие, да падне, да умре за България редом със своите братя по оръжие. Да защитава род и чест, както го правеха другите. За съжаление тая битка щеше да я прекара в една медицинска палатка, миришеща на спирт. 

Каруцата бавно потегли към медицинските палатки, а Стоян остана като ням с вперен поглед към ротите, които маршируваха около него. Войникът напипа във вътрешния джоб на куртката си малката кутийка с къдричките на детето си. Извади ги за кой ли път, целуна ги и ги  помириса . Сети се за домашното огнище, за малкото момиченце, което го чакаше. В тоя момент си каза: „Потърпете още малко. Синът, съпругът, бащата ще се прибере!“. До някъде тези мисли го успокоиха. Опълченецът започна да разсъждава иначе. Наистина искаше да отиде и да даде много от себе си за  битката, както винаги досега го бе правел - и  по време на въстанието, и при тая война. Но той не бе способен да се бие. Наистина бе  по-добре  да изчака и когато оздравее достойно, да се включи в боя. 

    На другата сутрин в лагера стана една много приятна за някои, а за други неприятна случка. Щом се събуди, Загряцки яхна жребеца си и потегли към медицинския лагер с букет от маргарити и здравец. След кратката среща с Прасковя Иполитовна, която не скри, че й бе приятна компанията на казака, из целия лагер плъзна слух, че Скобелевият войник ухажва лечителката на поручик Атанасов. 

А какво бе изумлението на Скворцов и Шестаков ! Щом разбраха за случилото се , двамата се съюзиха срещу Загряцки за сърцето на своята любима. 

- Щом го отстраним, и  ще се разправим помежду си !- говореше Скворцов. 

- Аз ще го предизвикам на дуел за сърцето на Прасковя Иполитовна!- на свой ред отговаряше Шестаков. 

- Не, Толя! Аз ще го предизвикам пръв! - възразяваше Евгений. 

И тогава отново започваха спорове и ругатни кой да предизвика казака на дуел. Всички отстрани се смееха, а някои под звуците на баяна пееха комична песен за невъзможната любов на глупавия гренадир и суетния хусар. 

След няколко дни лично Радзишевски пристигна в бивака на гренадирите и опълченците, за да огледа състоянието на славния полк. Бе издадена заповед незабавно да се преместят в Пордим, откъдето щеше да потегли лявата колона на Шаховски, за да я подсилят. Тя се състоеше от общо 5 полка, измежду които бяха и Рилският, и Курският пехотен полк. Задача бе да ударят по града от югозапад. 

Дясната колона под командването на Криденер, Шулдер и Веляминов трябваше да удари по образувания гривишки редут- най-непрестъпното укрепление при Плевен. Десният ръкав бе по-многочислен от левия- шест полка, два ескадрона, една сотня казаци и цели сто и четири оръдия. 

  В Пордим, на 18 юни сутринта, в четири и половина , тръбите засвириха за строяването на полковете с цел незабавна атака към Плевен. Утрото бе хладно и тихо, та чак Кузмин и неговите войници потръпваха. Мъгла бе паднала по полето и не се виждаше на повече от двадесет метра. В пет часа Шаховски, начело на Рилския полк, пое към близкото село Радишево, където разузнаването бе проучило, че се намира един табур. След пехотинците от Пордим излязоха гренадирите и малката опълченска рота, чийто командир бе Момчил.Стоян не можеше да поеме командването , защото все още лежеше с болен гръб под грижите на Прасковя Иполитовна. Дойде ред и на Курския пехотен полк, а след него още два пехотни и артилерия. 

Лошото време и неизвестността , причинявана от мъглата, караше войниците да губят своята увереност.Кузмин шляпаше по калта. Земята се бе размекнала от дъжда, валял през оная нощ, а мъглата поддържаше влагата,  впила се в полето. Артилерията потъваше ,налагаше се коне да я теглят, а отзад я бутаха няколко пехотинци, притекли се на помощ на артилеристите. 

След дългото прекосяване на това недружелюбно поле, Курският полк се озова на половин верста от селото. Незабавно бе наредено гренадирите да се преместят от ляво на пехотата на Шаховски, която щеше да удари в центъра. От дясно пък щяха да атакуват пехотинците от Рилския полк. 

Внезапно се чуха изстрели. Явно турците бяха разбрали за идването на неприятеля и от страх откриха несъобразено огън. Андрей, който бе най-отпред,  получи команда за настъпление. И както преди, се чу свещеното „Ура!“ и войниците на щик влязоха в почти безлюдното село. След няколко кратки престрелки турците избягаха някъде на север. Загуби за русите нямаше- само няколко ранени,  незабавно откарани в Пордим. 

Шаховски нареди да бъде устроен бивак в селото, а местните жители да бъдат изпратени също към Пордим или Згальовец, защото всеки момент можеше да се появи някой турски табур. 

- Ха! -викаше Скворцов- Та  турците много бързо се разбягаха по полето. Явно не са толкова сигурни в победата си както миналия път. 

- Женя, усещаш ли този мирис?- попита Кузмин. 

- Какъв мирис, Ваша милост, Андрей Василиевич? Нищичко не надушвам. 

- Това е мирисът на нашата победа!- пошегува се поручикът. 

И тогаз три пъти „Ура!“ отново проехтя над селото. 

Войската се установи в Радишево, защото Шаховски чакаше десния фланг на Криденер и Веляминов да удари по гривишките редути, та да се създаде суматоха у турците и десния фланг да удари изневиделица.

Бръшлянци чакаха дълго. Развидели се. Облаците изчезнаха, а тяхното място зае знойното слънце. Вече всичко се виждаше на няколко версти разстояние. 

Шаховски се бе качил на една къща и наблюдаваше отгоре как върви настъплението на Криденер. По едно време командващият левия фланг видя през бинокъла си движението на пехотата към Гривишкия редут. Това значеше пълно настъпление. 

- Братя!- извика той- строявайте се бързо! Отправяме се на северозапад към укреплението Ибрахим бей табия! Бързо, братя! Това е заповед!

Гренадирите първи се строиха, а до тях и опълчението. Момчил извика към Андрей: 

- С Бога напред, а ний след него! Ура! 

Всички потеглиха, но този път гренадирите се движеха пред артилерията. Стигайки в близост до укреплението, забиха барабаните. Курският и Рилският полк откриха огън отдалеч. Оръдията засвириха своята страшна песен. Турската батарея отсреща отговори с не по-малък вой. Гюлета се мятаха от едните позиции към неприятелските и обратното. Пехотата напредваше, а след нея и гренадирите.

Вече прибилижили се достатъчно до малкия редут, Радзишевски нареди обстрел с гранати, а после последва на нож напред. И както в предната атака, ято гранати полетя към турското укрепление. Веднага след това Кузмин извади сабя и Хаджистойков го последва. Множеството се устреми към малкото възвишение, а врагът стреляше като бесен, сякаш никога не би дал това нищожно укрепление. Табурът и полкът се срещнаха очи в очи. Кузмин биеше озверелите османци по гърдите, кръстосваше саби, замахваше и пронизваше. Цялото му лице бе обсипано с вражеска кръв. Скворцов хвърли граната по двайсетина турци, които се отправиха към него на нож отдалеч и ги ликвидира. Той стреляше по врага, риташе го, бореше се. 

Опълченците бяха наблизо. Те стреляха с пушките си, с револверите, а Хаджистойков ту стреляше, ту се биеше със сабя. Изведнъж пред него се изправи турски офицер, явно командирът на табура. Кръстосаха саби, Момчил хвърли пистолета си към Борил, който бе изгубил своя. След няколко удара офицерът падна пронизан в корема и рамото ,та чак кръв бликна от лицето му. В тоя момент с тъпото на дръжката на сабя Момчил бе ударен в шията отзад. Той падна в безсъзнание, а османецът, който бе сторил това, започна да го сече и мушка безмилостно. Тогава Борил се прицели и го застреля точно в главата. 

Врагът видя, че не ще се справи с българите и русите и побягна към Плевен с всичка сила, та чак фесовете падаха по полето. 

Медицински дружинки, подпомагани от селяните от Радишево, прибираха телата на мъртвите и извозваха на каруци ранените. Полковете бяха строени и потеглиха към следващото укрепление, което се предаде без бой. Така се случи с още две. Турците бягаха към плевенските възвишения, а русите ги преследваха както хрътка зайци. Когато взеха и последната позиция на турците преди града, от юг се зададе огромна орда. Чуваше се звън на тъпани. Вражеската войска се приближаваше бавно и заплашително. Артилерията първа удари по неприятеля, а от Радишево на помощ дойде Шуйският пехотен полк. Андрей се прицелваше отдалеч и стреляше наслука. Войската на Османа паша откри смъртоносен огън. 

Генерал Шаховски видя, че войниците му не ще успеят и нареди на Радзишевски и на полковник Каулбарс, командирът на Шуйския полк, да отстъпят. Слънцето вече се намираше в своя зенит. Влагата и жегата бяха изтощили войниците, а срещу тях се отправяха свежи части, неучаствали в боя. При поредните престрелки, при отстъпването към Радишево, за зла участ , Каулбарс бе прострелян с три куршума в крака, стомаха и гърдите. Падна и издъхна на място. Жертвите ,давани от руси и българи ,се умножаваха. Шаховски нареди пълно отстъпление към Пордим, а като видяха това, турците заеха благоприятни позиции назад към Плевен. 

**********

Същата сутрин, около шест часа, Скобелев и неговите казаци напуснаха бивака си при Згальовец. Утрото бе тихо. Все още не се чуваха гърмежите  от нападението на двата фланга. 

Задачата на казаците бе да проникнат бързо в града и да го запалят, а в суматохата централните войски да нахлуят. 

Планът бе Скобелев да стигне до село Къшин, намиращо се на юг от града и оттам да поемат на север към не толкова добре укрепените възвишения, да ги преминат и влизайки в града , да подпалят конака и други важни сгради. Оттам огънят щеше да се разрасне. 

Утрото  при Згальовец бе доста мъгливо, а копитата потъваха в калното поле. По пътя към Къшин всичко бе спокойно- ни един турчин, ни един куршум. Загряцки, Денисов и Волков яздеха след белия кон на генерала. Командващият беше няколко хвърлея по-напред от тях без никого наоколо, а тоя светъл кон бе като мишена за вражески отряди в тая сивота, която предизвикваше мъглата. 

- Винаги съм се чудел как може нашият генерал да е толкова смел. Та той се излага на такава опасност.- рече Денисов. 

- Юра, ти нищо не разбираш, мама му стара! Та войната е неговият живот. Ако я няма нея, няма го и него.. 

- А него като го няма, и нас ни няма.- рече Волков. 

В тоз момент Скобелев се върна към конниците и извика на цялата бригада: 

- Продължаваме в тръс към Къшин. Няма време, а могат и да ни забележат, братя. 

Молойците ускориха движението си, а след половин час вече се виждаше селото. Мъглата бе изчезнала и пекна знойно слънце. От влагата и жегата конете се изтощиха бързо, а някои от казаците свалиха мундирите си. Прекалената светлина, смесена с топлото, караше далечните обекти да трептят. Мержелееше се селото и укрепленията на север от него. 

- Ха, стигнахме. Турците са си оставили укрепленията празни! Каква глупост!- рече Загряцки

- Нашите вече ги притискат от другата страна. Войници им трябват.- побърза да обяви Волков. 

- Пашата сигурно вече бяга по шалвари и риза, както никополския!- пошегува се Денисов. 

Тримата приятели изпаднаха в силен смях, а подир тях и другите, чули тая шега. 

- Ако го намеря, ще го почерпя с водка задето се е предал!- кряскаше Загряцки пред всички, докато Скобелев бе напред и гледаше през бинокъла си. 

Изведнъж всичко притихна. Славеите от близките храсти спряха да пеят своята лятна песен. Задуха вятър, а облак закри слънцето. Скобелев забеляза раздвижване при възвишенията и се запъти обратно към бригадата. 

- Братя! На оръжие! 

Смехът спря, всички се строиха и потеглиха подир своя генерал. 

В туй време облакът позволи на слънцето да се покаже и  с няколко лъча да освети противниковия лагер. Загряцки можа да забележи с орловия си поглед как турската батарея започна обстрел. Ято малки гюленца като лястовици се посипа по възвишението. Казаците впрегнаха конете си и заеха цялото възвишение. Оттам атакуваха нагоре с пушки и саби в ръка. Скобелев водеше своите войници най-отпред, смел, безстрашен и жаден за подвизи. 

Пръв удари той, с тримата казаци зад него. Загряцки сечеше със сабята си наред, Волков удраше с шашката по главите на изпадналите в паника вражески войници. Денисов, който майсторски си служеше с „Крнката“, стреляше по артилеристите и им пречеше да открият огън. След петнадесетминутно сражение укреплението бе взето, а на север, в подножието на възвишенията ,се намираше Плевен. 

Отдясно вече се виждаха частите на Шаховски, защото те атакуваха от запад. Скобелев изчака, за да види дали те настъпват уверено. Тогава забеляза, че са превзети четири укрепления. В тоя момент откъм града излязоха няколко табура, цяла батарея и конница. Започна люта атака между вражеските и руските сили. Казаците затаиха дъх при тази картина. Пушек се вдигаше, едните настъпваха напред, а после отстъпваха под ударите на другите и така се редуваха някое време. Загряцки се приближи към командира и рече: 

- Господин генерал, позволете. 

- Слушам, подхорунжи.

Загряцки преглътна, запретна ръкави и тихичко промълви: 

- Ако не атакуваме сега, няма кога. Пашата е изпратил цялата си сила срещу Шаховски, в града не е останал ни един войник. Ако ударим сега, ще подпалим Плевен, турците няма да има къде да отидат, приклещени от нас и Шаховски. 

- Имаш право ,войнико. Хорунжи ще станеш след някое време. Аз ти обещавам. 

Загряцки почервеня леко, засука мустак и рече: 

- Покорно благодаря, Ваша милост!

Скобелев вдигна сабя и извика тържествено: 

- Братя! На конете бързо! Ще вземем тоя град до час! 

- Урааа!!! 

Но в тоя момент се чу тъпан, Скобелев погледна на юг и видя как няколко полка и артилерия бавно се приближават към възвишението. После погледна към частите от левия фланг и забеляза пълното им отстъпление под ударите и изстрелите на основната войска от гарнизона. 

- Братя! Приклещени сме!- извика Скобелев. 

- Това е капан, другари!- обяви Волков- Трябва да отстъпим! 

Скобелев нареди да стрелят на месо. Започна люта стрелба, а патроните бяха на привършване. Казаците се опитаха да обърнат оръдията към врага, но не успяха. 

Вражеската пехота напредваше, а патроните окончателно свършиха. Взеха турските пушки и продължиха стрелбата, но безуспешно. Османската орда вече бе близо. Тогава Скобелев нареди незабавно отстъпление и конницата, под изстрелите на врага, се изтегли към Къшин, а оттам пое към бивака в Згальовец. 

Сега единствената надежда оставаше десния фланг да превземе Гривишкия редут... 


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели