/Поглед.инфо/ Разсъждавах си, докато четях „Фейсбук не е танго за двама“ от Стефан Северин
Да предупредя, че ми е приятел от детските години и пощадата е неизбежна.
Да кажа, че никога не съм приемал неговия тесен политически ракурс. За разлика от него за мен добра власт не се намери.
Да известя, че на тазгодишния панаир на книгата, щандът на нашето издателство беше единственото място, на което тази книга се предлагаше. Почти пет дни наблюдавах онези, които се докосваха до нея, разлистваха я, зачитаха се и...Някой я връщаха като опарени. Даже не й намираха точното място. Предполагам, че попадаха на филипики, най-вече срещу министър-председателя и близките му помощници.
Други се застояваха да я четат гратис. Един от тези посетители ме попита дали съм прегледал тази книга и реши да ми цитира трогателен фрагмент: приятел на Стефан го качва в джипа си без да му обяснява нищо, вози го мълком от Балкана чак до Родопите, изкарва го на един хълм и му пуска запис на „Руфинка, болна е легнала“. После двамата отронили по някоя сълза. Мълчах и слушах.
Този приятел беше и мой. Представях си как и двамата са си поревали. Дали са се прегърнали на тръгване? Те го могат. Сантименти. За кого се плаче днес? За прежалените в глупости години, за живота, който ни раздели, за Руфинка или за българската жена, за България, която беше поробена наново от няколко посолства и четири военни бази...И хиляди предатели, Господи, хиляди! За кого да плачеш по- напред.
Представях си Къната, наш съученик, който носеше голяма душа като своите сто и двайсет килограма. Въпреки това добре се вписваше на прага между двете времена. Нямаше логика да си замине рано. Отнесе го една настинка, която в болницата се разрази до фатална пневмония. Не, не, душата му се разболя от предателства в неговия кръг, от банкерските хитрини и т.н.. Големите хора имат крехки души. Както и да е. Ние, българите сме адаптивни до изнемога. Ако дойде убиец у нас, почваме да се убиваме, ако дойде крадец отвън, готови сме да се самоокрадем до безбожност. Така оцеляваме, който оцелее.
А..., май започвам да напипвам една от струните на седемструнната Стефанова китара...Фейсбуковата му. За вас оставям другите шест. Да минете с витални пръсти по тях, пък да се разнесе многоетажният акорд, който замества тук еднолинейната мелодия...
Ама да се върнем в Панаира на книгата.
Хората „проявяваха интерес“, както се казва според брадатия шаблон. Дали се зачитаха или я пускаха като опарени обратно – броях ги, вторите бяха повече. Но общо взето не я купуваха, както постъпваха и с другите заглавия. Все по нямат пари, пък и панаирът предлага толкова книги, че ми е чудно има ли изобщо кой да ги чете. Все по няма народ и все повече книги се предлагат. Голяма перачница стана книгоиздаването.
Мисля, че посетителите НЕ РАЗПОЗНАХА тази книга в калабълъка от книги.
Затова седнах да напиша тези думи. Пледирам за нейната РАЗПОЗНАВАЕМОСТ.
Тази книга е явление, излив на дълбоко таена енергия, опит за личен катарзис на един автор, кален в годините от какви ли не поръчкови журналистически шашкънии. Посредством думи, образи, самоирония, мемоарни отскоци и политическа сатира Стефан е нанесъл едновременно удар и милувка върху миналото си и миналото на колегите си, на системата, за която сме били принудени да работим и за която някой сега носталгично мечтаят. Като гледам нищетата на физическия живот днес не мисля, че двуликият образ на миналото трябва да се опростява до еднолик и той непременно да е отрицателен.
Та сложно е да отделиш във „Фейсбук не е танго за двама“ личното от политическата й задача. Вплетени са като влакната на трижилен кабел и ако изскубнеш едното жило, свободното движение на електрони спира, не протича ток, изчезва полето, магията на словото се свлича безжизнена.
Отраженията на авторовата личност в текста са ми най-вкусни. За мен те правят книгата, защото портретувайки своите реални по имена и действия герои приятелят ми се е опортретил пластично, забавно, драго ти е да усетиш, че всеки може да си остане човек дори когато отнема човешкото от своите герои. Писателят най-често прощава, но при Стефан прошка няма. „Вий, вий сте идиоти!“ Интересното идва обаче от тук нататък и четеш, четеш...
И тъй, отраженията на авторовата личност.
Хубавец е Стефан. Вижте го долу на снимката. Държи това да се отбелязва често от другата половина на света. (Цял живот се е отбелязвало.) Затова често си сменя снимките на профила във втория си дом - Фейсбук. Те са предимно от по-младите му години. Една читателка ми призна, че го харесва още повече като "овъзрастен". И си говорихме клюки, че всеки има нужда от обич и е готов да я получи отвсякъде. Що се отнася до автора на тази книга, той е готов да извае в пространството веднага и с всяка следваща фенка едно виртуално танго. Така смущава духовната си самота, раздвижва физическия факум като вписва в него стройната си фигура по още един начин. Готов е да го припознават като Нарцис, само и само да не го забравят. Спомням си, че беше водил на екскурзия из Балкана групата си от Фейса.
Беше се зарекъл да не пише втора книга, но я написа. И тя се чете тъй, че не си струва да не я прочетеш. Такива книги все по няма, мемоарите за онова време са прекалено сериозни или злобно надути, поръчкови. Отврат.Духовна...