/Поглед.инфо/ Бурята, която се разрази след оповестяването на междинните резултати по проекта за Антилибералните дискурси..., тематично подменен и променен в доклад за Антидемократичната пропаганда у нас , разработен от ФХСИ, предимно от университетски преподаватели от Софийския и Новия български университет, е обяснима.

Това е и университетска криза, за щастие не толкова поразяваща и зловредна, каквато беше първата голяма криза през това хилядолетие – окупацията на най-стария и най-големия наш университет, започнала на 25 октомври на 2013 г., прекъсната за кратко и продължила до 25 януари 2014 г.. Сега една малка част от академичната общност, малка, но овластена, финансово вдъхновена и институционално подкрепена от най-мощна НПО у нас, се нахвърля агресивно и дамгосва друга доста по-голяма част от интелектуалците у нас, че и по света.

Да припомним, че по определението на Жак льо Гоф интелектуалецът е човек, който пише или преподава, а най-добре и двете. Журналисти и университетски преподаватели са стигматизирани и докладвани като автори на антидемократични писания, без никъде в стотстраничния опус на докладващите да са изяснени техните понятия и определенията, чрез които те кадрират едни или други пишещи хора като антидемократи.

Освен всичко останало, този разузнавателен доклад, както точно жанрово го определи миналата седмица колегата д-р Валентин Хаджийски в „Гласове“,  хвърля срам и върху историята на Софийския университет. В него политическата философия на миналото, особено от класическата  античност и от елинистическата епоха, и първозданната им значимост за мисленето на политическото във всички следващи векове в интелектуалната история на човечеството, се преподава от 1907 г. насам почти без прекъсване.

През 1907 г., три години след като е публикувал превода си на Атинската държавна уредба на Аристотел, младият учен Гаврил Кацаров за пръв път изнася такъв лекционен курс. Оттогава до днес политическата философия на европейското минало, която с по-голямата част (макар и не с абсолютно всички, наистина) от своите идеи и концепции е иманентна и на съвременното теоретично мислене, се преподава и превежда, публикува и обсъжда от десетки наши учени.

Какво направиха авторите на „доклада“? Сложиха кръст на всичко и написаха „изследване“, без нито една дефиниция на нито едно понятие, сякаш нямаме преводи на Херодот, Тукидид, Изократ, Ксенофонт, Платон, Аристотел, Полибий, Ливий, Тацит, Салустий, Светоний, Сенека, Марк Аврелий и Плутарх. Да не продължавам с по-късните историци, философи и мислители от късната античност до днес, които са на разположение на интелигентните читатели на нашия език.

Сякаш никога в най-стария и най-големия наш университет не е имало десетки лекционни курсове на сериозни  учени по политическа история и философия, по теория на държавата, обществата и общностите : от Гаврил Кацаров, започнал да преподава точно това и точно по този ейдос още през 1907 г., до днешните преподавания на колеги най-малко в четири факултета на университета  (ИФ, ФКНФ, ФФ и ЮФ).

Затова имаме и университетска криза, макар и с по-малък мащаб, която не знам кога и как ще продължи, и кога и как ще завърши. Благодаря на всички читатели на „Гласове“, които коментираха предишния ми текст за демокрацията и враговете на онази финансираща фондация. В дискусията във форума имаше много ценни разисквания за ролята и мястото на някои силни НПО у нас.

Неприятно ми е много, но обещах и затова предлагам още едно размишление с голямо историческо отклонение, породено от онзи фамозен „доклад“. Може да се напише много за снобизма и скудоумието на тази отлично заплатена писаница, но за да изпълня обещанието: нека да сравним претенциите на претендиращите за научно изследване с идеите за демокрация на Тукидид.

Може да го направим с още много други антични автори и тази полемика може да надмине неколкократно обема на „доклада“, но ще се огранича с само с още един голям историограф и философ на историята, защото в началото на проекта за Конституция на Европейския съюз (който остана само проект) и по-точно в преамбюла ѝ беше цитирано едно от най-известните определения на демокрацията, предложено от Тукидид.

И така, да си припомним известни неща за

История на Пелопонеската война

Книгата е разказ-и-изследване, мрачно повествуване и размишление за причините и началата, за актьорите и обратите, за поводите и факторите на една 27 годишна елинска, но и цивилизационна катастрофа.  През цялото това време Тукидид е писал своята история, като вероятно през последните няколко години от живота си е обработил речите на най-важните персонажи в нея изключително прецизно.

С това почти тридесетилетно събиране на материал и нахвърляне на бележки, на описване, съпреживяване и разсъждаване за войната между гръцките полиси, Тукидид става първият историк и историограф в днешния академичен смисъл на тези думи, тъй като Херодот започва своята първа книга Клио с разказване на митологични сюжети, а не на доказано случили се исторически събития. Чрез това Тукидид създава и т.нар. Zeitgeschichte или contemporary history, историята на сегашното време, историята на съвременността на пишещия я автор.

Половината, а може би дори и повече от текста е изпълнено не от разказ за събитията или авторови размишления за него, а от речи, произнесени от десетки лица, пред най-различни човешки общности.

В стремежа към най-високата цел, която си поставя – изследването на истината – Тукидид не може да си позволи наивност. Той не си въобразява, а отлично разбира, че може да положи огромни и десетилетни усилия, и все пак да не постигне точно тази цел.

Достатъчно често той предупреждава читателите, че ще направи всичко възможно в своето изследване на истината, но че не знае дали действително ще я постигне. Затова реалистично, честно и почтено обещава възможното и постижимото: акрибия - точност и правдоподобност.

Всеки читател на История на Пелопонеската война е преживявал и премислял тази мрачна книга и нейните безрадостни изводи, които не дават никакъв шанс на историческия оптимизъм и на идеята за прогреса на човечеството. Напротив. По някаква банална традиция издаването на Тукидидовата книга върви с едно издателско клише: на корицата или на авантитулната, или на първата страница много често се слага изображение на Перикъл.

Това не е случайно. Той е най-важната историческа личност в Атина по онова време, а поради това и главен герой на Първа и Втора книга на произведението, произносител на две речи. Втората от тях, която е може би най-четената част от Историята на Тукидид, по всяка вероятност е стопроцентова литературна мистификация, което ще рече: дори и Перикъл да е произнесъл някакво кратко надгробно слово на действителното място и по време на погребението, литературният шедьовър, който четат поколенията в прослава на историята, пайдейята и политическия ред на атиняните, е композиран от Тукидид.

 Основните стожери на демокрацията като народовластие са изброени в речта „на Перикъл” при погребението на падналите войни (ІІ, 37).

        Демокрацията в Атина е:

       * власт на мнозинството над малцинството;

       * устройство на полиса, при което има върховенство на закона, равноправие и равнопоставеност на всички пред законите в частните им, граждански, вещни и търговски  дела;

        * предпочитане на по-достойните хора за обществените длъжности, като достойнството на гражданите се определя не от произхода им, а от техните собствени заслуги и качества;

        * недопустимост на имуществен ценз и допускане дори и на най-бедните до управлението, стига да имат качества за това;

        * уважение към свободата като най-висша ценност;

        * приемане на чужденците без предразсъдъци; ( тук Тукидид идеализира и разкрасява: наистина в Атина не е имало ксенофобия като в Спарта, чужденците са можели да се установят свободно, но не са имали правата на гражданите от мъжки пол, родени в самия град);

        * развитие на възпитанието и образованието в цялост, а не само на военизирана подготовка за война, бой и саможертва, както е при спартанците; и т.н.

***

Противно на очакванията на мнозина, които по една или друга причина прочитат Историята на Пелопонеската война селективно, Перикъл не е нито главният герой в нея, нито най-положителният образец за добродетел. Напротив, Тукидид на няколко места съобщава за недоволствата срешу него, като може би умишлено не се главоболи да ги опровергава или да отбележи несъстоятелността им. Освен това отбелязва, че макар и под напора на форсмажорните обстоятелства и развоя на събитията в извънредното положение на война, чума и глад, от един момент нататък „демокрация” е била само дума: номинално Атина продължавала да бъде демократичен полис, управляван от демократическата партия, но на дело е имало авторитарен режим и Перикъл еднолично се е разпореждал с всичко.

 Това, че войната е спечелена от пелопонесците и техните съюзници, дали не може да доведе читателите до разколебаване в убедеността за превъзходството на демокрацията над останалите обществени устройства? Атиняните са победени, а при всичките си условности и несъвършенства, в Атина е имало най-чести и най-продължителни опити за установяване на демократично управление.  И все пак, атиняните и техните съюзници губят войната, но това не трябва да се разбира като победа на воинско-олигархичните уредби над демократичните. Напротив. Устройството на Сиракуза, градът, който се оказва от ключово значение за изхода на последния етап от войната, също по време на войната е демократично.

 И тук по всяка вероятност можем да четем Тукидид с голяма доза здравословен скептицизъм, защото Сиракузката държавна уредба в този период едва ли е била образцова демокрация. Според неговата аргументация тя побеждава атинската, защото миролюбивата отбрана е по-справедлива от войнолюбивото нападение.

 Имперската експанзия на Атина се срива около Сиракузките каменоломни, но това не е случайно: в Сиракузкото народно събрание се водят не по-малко смислени дебати за предимствата на народовластието от пренията в Атина. Най-справедливото обществено устройство е демократичното. В това, въпреки всичко е бил убеден Тукидид и поради това и финалът на неговата творба не е щастлив – в Атина се установява режимът на 400-те.

Затова това препращане към Тукидид ще завърши с откъс от една от малко популярните речи в книгата – речта на Атенагор, предводител на демократическата партия в Сиракуза пред народното събрание на сиракуз(ан)ците, в която той се обръща към младежите от олигархичната върхушка така:

„... И вижте, млади хора, аз наистина често съм си задавал въпроса: Какво собствено по-точно желаете вие? Да заемете още отсега ли ръководни обществени длъжности? Но законът не позволява това. И този закон не е създаден толкова, за да ви наказва с лишаване от граждански права, ако вие бихте били способни да заемете тези длъжности, колкото затова, защото вие сте неспособни за това. Но може би вие не желаете да живеете в една такава държава, като споделяте равни права с народните маси? А нима е справедливо едни граждани да не се смятат за достойни наравно с другите граждани?

    Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата „народ” (демос) означава съвкупността на всички граждани, а думата „олигархия” означава само част от гражданството. Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети и че мнозинството взима най-добри решения, след като бъде осведомено. Ще добавя най-сетне, че при демократичния режим всяка една от тези три категории граждани вземат, без да се прави разлика, поотделно или всичките три заедно, еднакво участие. Олигархическият строй, напротив, споделя с мнозинството само рисковете, а управляващите върхове не се задоволяват само с по-голямата част от предимствата; тя си ги присвоява изцяло и ги запазва за себе си. Такъв именно режим биха желали да учредят богатите и младите от вас; невъзможно е обаче той да се удържи в една голяма държава... И нашият град няма да се лиши от свободата, на която той се радва сега, затова че е чул вашите речи, но ще положи усилия да я запази ненакърнена...”VІ, 38-40.

 Превод Милко Мирчев, в цялостното издание на съчинението,

 С., 1979, ДИНИ, ред., предговор и коментар Христо Данов.

***

Множеството места в История на Пелопонеската война, в които се обсъждат видовете обществени устройства, несъмнено сочат към това обобщение: справедливото е възможно и то се осъществява най-вече при демократичния обществен ред, само че тази осъществена действителност почти винаги се разваля, разлага, разпада и изчезва в небитието отново – както става в Атина, която в края на войната се прощава с демокрацията и вижда установяването, макар и за кратко, на режима на 400-те. Затова и Тукидидовият opus vitae може да бъде четен и като поучителен разказ за това как човешките общности могат да постигнат и действително са постигали справедливост и свобода, с всички ограничения на своето време и епохата, но след това почти винаги са ги изгубвали безвъзвратно. 

Да се върнем тук-и-сега

Първо. Идеите за това що е демокрация и определенията на едно държавно устройство като демократично или не от зората на европейската история поне до съвсем скоро се свързваха с една човешка общност, с една държава, с една страна.   

Демокрацията може да се предицира на различни човешки общности. Например, университетите или научните институти, или артистично-занаятчийските гилдии са демократични, ако сами избират своите ръководители, и обратно,  не са демократични, ако онези, които ги управляват, биват назначавани от някакъв друг извън- и надпоставен властови орган.

Демокрацията може да е субект, който има различни предикати – тя е власт (архе) и е едно от възможните устройства (политеумата) на държавата (политейя), като не всички антични мислители я оценяват като най-доброто.  Напротив, псевдо-Ксенофонт, например, а и Платон я преценяват като по-скоро лоша, фасадна и дефектна.

Нашите колеги в своя „доклад“ правят един гигантски теоретичен скок отвисоко без парашут, като още на първата страница ни казват, че на тях грижата им не е за демокрацията в нашата страна – макар че заглавието на проекта им е точно такова! – а за 

глобалния международен ред, основан върху регулативната идея за права на човека (ред, според който правата на човека имат приоритет над принципа на националния суверенитет…)

Разбираемо е, че при това положение на тях им се налага да ликвидират цялата интелектуална история досега, защото в нея демокрацията е била предикат на по-големи или по-малки човешки общности според принципите и правилата на тяхното самоуправление. Според тях демокрацията вече трябва да стане предикат на глобалния международен ред и те знаят как ще стане това. Като за начало, с писане на разузнавателни доклади за хора от тяхната страна, мислещи и говорещи иначе. ( Ах, ах, к’ъф шейм, к’ъф дистърб, ма още ли има национални държави, бе?)

Второ. От Херодот през „речта на Перикъл“ та съвсем доскоро демокрацията се определяше като онази власт-архе в полиса и политейята, при която мнозинството управлява, а малцинството се подчинява. Това определение на демокрацията, при това на гръцки, в оригинал, като дословен цицат от Тукидид, беше избродирано и като преамбюл на проекта за Конституция на Европейския съюз, който остана само проект. Според нашите автори това вече не е демократично. Мнозинствата вече няма да излъчват чрез избори своите управляващи, а управляващите ще ги назначава някой над- и извънпоставен  властови център.

 Колегите определиха СИРИЗА като антидемократична партия и Елада като антидемократична страна още на втората страница на „доклада“ си, но защо поне не подсказаха кое всъщност според тях вече е новото демократично: изпълнителната власт в нашата южна съседка да се назначава от Световната банка или от МВФ? Като не дават точни определения и не изброяват иманентни качества, поне примери да имаше за онова, което според тях е алтернатива на „популисткия антидемократичен фронт“. Това, че „популистки и антидемократичен“  е contradictio in se, няма да го коментирам. Поне досега популизмът беше отклонение от демокрацията, а не нейно отрицание, но за тях е точно обратното.

И още. Ние получихме нагледен урок за това как малцинството управлява и налага правото на силата над мнозинството по време на окупацията на университета преди три години и половина. Не повече от 200 студенти я подкрепиха, което прави по-малко от 1% от 22 000 студенти. Само два факултетни студентски съвета от 16 ФСС я подкрепиха, а също и Общоуниверситетският Студентски съвет се обяви категорично против.

Само две Общи събрания на само два от 16-те факултета на СУ приветстваха окупацията и само двама от 39 члена на Академичния съвет. Окупацията беше адекватна форма за протест само за 263 преподаватели от 1794 преподаватели, което прави 14,5 % от всички.

Е, наистина сред общността на преподавателите поддръжниците на окупиращите имаха най-висок процент: цели 14,5%! Но пак бяха малцинство и въпреки това с подкрепата на националните електронни медии, финансирани и от нашите данъкоплатци, и от същите демократично угрижени фондации, окупацията съсипа един цял семестър.

Така разбрахме що е вече демокрация и какво е новото демократично: властта на силата над правото и издевателството на малцинството над мнозинството. И никак не е случайно, че всички автори на „доклада“ подкрепяха и окупацията на най-стария и най-големия университет у нас.

Трето. Когато четем при Тукидид за „предпочитане на по-достойните хора за обществените длъжности, като достойнството на гражданите се определя не от произхода им, а от техните собствени заслуги и качества“, и се запитаме на какво съответства това днес, стигаме до най-невралгичното място от „доклада“. Как в съвременните общества, в които все още поне лицемерно-вербално демокрацията е на уважение, се определя достойнството на гражданите?

По света и най-вече в Европа има все още страни, в които има потомствена аристокрация и някои от нейните представители са перманентно в най-висшата прослойка на политическата класа, особено на високите етажи на законодателната власт. Е, вярно, най-образцовата такава страна е на път да напусне ЕС според демократично изразената воля, регистрирана чрез референдум. В една страна като нашата, в която има само един стар аристократичен род, който си знае родословието от векове, как се определят най-достойните? Напоследък те се самопосочват, като наричат себе си „хубави, умни и интелигентни“, и дискриминират останалите като грозни, глупави и неуспели поради това.

Едно от най-проблематичните неща в „доклада“ е недефинираното понятие елит. Що е елит? Не са определени класически понятия с две хиляди и петстотин години история в интелектуалния резервоар на човечеството, не е определено и това понятие на френската социология и политология от последните два века. Да, ясно е, че и в републиките има неравенства, разслоения и елити, които съответстват на античните елински аристократи и на римските патриции, и също така е ясно, че елитите се мислят като надпоставена група от обществото, която има повече права и привилегии от останалите по-низшестоящи общности, групи, прослойки и класи. Това демократично ли е?

Според Пиер Бурдийо (в огромната му книга, издадена на френски Pierre Bourdieu. La noblesse d’ état. Grandes écoles et l’esprit de corps. Les éditions de minuit. 1989, а също и в нейния съкратен английски вариант Pierre Bourdieu. Homo academicus. Polity Press, 1988) има един непреодолим проблем на елитите, дори и когато се има предвид елитът, съставен от високо и специфично образовани хора, от вида homo academicus, сиреч благородническото съсловие на държавата, състоящо се в съвременна Франция от образовани хора, завършили най-специализираните и професионално насочени към управлението висши училища ( става дума за écoles - висшите училища по управление, социални науки, публична администрация и др., а не за вековните университети) .

Това е проблемът: кой оценява оценяващите? Кой избира избиращите? Дори и в страна като Франция, която има повече от два века (с няколко кратки прекъсвания) стаж в републиканстването, елитът, модерната аристокрация се наследява и се формира най-вече по силата на поизхода. Както посочват с таблици и диаграми стотици емпирични проучвания в тази книга, проведени от десетки социолози в екипа от сътрудниците му, наследяването върви предимно по бащина линия, но това в класическата политическа философия в продължение на хилядолетия беше определяно като един от ейдосите в рода на олигархията.

Още по-проблематично и откровено е това в „доклада“, защото виждаме, че според него нашият съвременен български елит се състои:

1. От политици, от персони, които са избрани чрез избори на изборни и мандатни длъжности. Но за тази работа, получена чрез избори и ограничена от мандат, поне според антикварното и вече детронирано от нашите автори разбиране за демокрацията, те трябва да бъдат държани отговорни непрекъснато от избирателите, а не да бъдат включвани в защитения вид на привилегирования елит;

2. Още по-любопитно е, че съвсем насериозно авторите на „доклада“ говорят за наличието на икономически елит у нас, при положение, че допреди три десетилетия цялата собственост у нас беше държавна, обществена и лична. Нямаше частна собственост, а сега олигарсите са ни скъпи, пардон, икономическият елит ни е скъп.

„Докладът“ легитимира съществуването на политическа аристокрация и икономическа олигархия у нас с недефинираната употреба на понятието елит на десетки страници. И респективно – писалите критично срещу т.нар. елит са демонизирани в списъците на „враговете на демокрацията“.

Четвърто. Тукидид говори чрез Перикъл за недопустимост на имуществен ценз и за включване дори и на най-бедните до управлението, стига да имат качества за това. Е, това отдавна вече е мираж в целия свят. „Политиката е концентриран израз на икономиката“. Колкото повече икономическо богатство, толкова повече политическа власт. И по света, и у нас. Но защо писалите за това са в списъка на „враговете на демокрацията“?

Пето, но не и последно по важност. Демокрация има там, където има грижа за образованието, за културата, за знанието, за пайдейята. Тук на гръцки в речта „на Перикъл“ има една фраза, която е елегантно изразена с няколко думи: Обичаме изкуството с изящество и философстваме без слабост. Уви, и тази черта на античния идеал за демокрация трудно може да се търси в страна, в която бюджетът на МВР, при това само за подслушване, често надвишава бюджета на Министерството на културата и в която учителите и университетските преподаватели получават най-ниските заплати в Европа. За това, че в републиканския бюджет парите за наука и образование като процент са също на най-ниското ниво в съпоставка със страните от ЕС в „доклада“ няма нито ред, затова пък в приложението към него има предостатъчно имена на „вредни“ и „опасни за демокрацията“ журналисти и университетски преподаватели: хора, които без заплащане и без хонорар, а по съвест и все още свободно изразяват своите позиции, но не чрез мегатрибуните на големите национални медии, а в малки скромни издания, с тиражи и читатели стотици пъти по-малобройни от зрителите и слушателите на големите турбомедиатори. 

Заключение: промяната на значенията на думите

Има един пасаж в История на Пелопонеска война, с който ще завърша. Едно блестящо и мрачно есе за лошотата на човешката природа, която според Тукидид ще остане завинаги и непоправимо лоша. Написаното е в Трета книга, по повод на зверствата по време на гражданската война на остров Керкира:

„82. Дори обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно. Безразсъдната храброст се считаше за жертвоготовно мъжество, предвидливото изчакване – за благовидна форма на страхливост, здравомислието – за прикриване на малодушие, а съобразяването с всяко нещо – за негодност за нищо; безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия. Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше – за подозрителен. Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него – още по-способен. А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците. Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше. И ето че и сродникът ставаше по-чужд от политическия съратник, който по-често беше безусловно готов за дръзки начинания. Защото подобни сдружения не се създаваха с подкрепата на съществуващите закони, а противозаконно и с користна цел. 

              (Цитира се преводът на Светлана Янакиева от изданието Избрани страници. С., 1988, “Народна култура”. Съставителство и превод от старогръцки Светлана Янакиева. Предговор Александър Фол:  Двата живота на Тукидид.)

Така е и при нас сега, уви. Думите вече не значат това, което означаваха доскоро и в продължение на хилядолетия.

Олигархията се нарича „демокрация“, интелектуалците сме „врагове“, а доносите са „доклади“.