/Поглед.инфо/ За „странностите“ на президента на САЩ Доналд Тръмп в последно време е казано предостатъчно. Не малко критики са стоварени заради неговата „странна“ външна политика, която постоянно се сравнява със слон в стъкларски магазин. Ту с „томахавки“ стреля, ту търговски войни обявява, превръща съюзниците на САЩ в противници, руши СТО, създадено от американците да осигурява американското доминиране, подкопава основите на хегемонията на Америка – статута на долара като основна световна валута и т.н. На този фон напълно логична изглежда присъдата, изнесена от лауреата на Нобелова награда за мир Джексън Дилъм: „Тръмп просто не е способен да разбере цялата сложност на международните отношения.
Но, обръщайки внимание на „странностите“ на Тръмп, някак си се забравя за не по-малките „странности“ на каубоя Буш-младши и още по-„странната“ поява в президентското кресло на САЩ на Барак Обама. Трима „странни“ президенти на САЩ подред. Случайност? Може би. Веднъж случайност, два пъти случайност, три пъти случайност. Бива. Но не по-малко вероятно, според мен, е предположението, че „странностите“ на последните американски президенти изпълняват функция. Всичките по съвсем „случайно“ стечение на обстоятелствата идеално съответстват на тези стратегии, които елитите на САЩ смятат за най-добри за осигуряването на американската световна хегемония.
Съответно и външната политика на Тръмп не е набор от глупости, породени от неговата некомпетентност, а единственият възможен в съвременните условия способ за запазване на световното господство на Съединените щати.
Властта над държавата дава на нейния собственик огромни възможности, но винаги е съпроводена и с огромни рискове („Тежка е кралската корона!“). Сто пъти по-изгодно е, но и сто пъти по-опасно е положението на световния хегемон. Още повече, когато то е получено за първи път в човешката история, получено неочаквано и което е още по-лошо за Америка, несъответстващо на реалния потенциал на страната.
Претенденти за ролята на властелин на света от древни времена с лопата да ги ринеш. Технологията на борбата за мястото на „цар на планината“ се отработва в течение на хилядолетия. Но няма никакъв опит за световно господство. Британската империя, над която в пика на нейното могъщество в края на XIX – началото на XX век „слънцето никога не залязва“ дори и близко не приближава до тази пълна власт над света, с която САЩ разполагат на границата на XX–XXI в. До знаменитата Мюнхенска реч на Путин никой дори и не се осмелява открито да поставя под съмнение американската хегемония. Няколкото „страни-парии“ не бяха повече от изключение от правилата, при това потвърждаващи ги. Америка е първата сила в историята, почти постига истинско световно господство. Тук САЩ са абсолютните първопоходци. А пътят на първопроходеца е винаги изпълнен с опасността от катастрофа. Това на първо място.
На второ място, положението на световен хегемон САЩ го получиха не в резултат на колосалното увеличаване на собствената мощ, а в резултат на спада на мощта на съперника. На практика това бе подарък от Горбачов и Елцин.
Да, Америка от рождението си е болна с идеята за изключителността и стремежа към господство. В името на световната хегемония тя води Студената война срещу Съветския съюз. Но Америка не бе готова за капитулацията на СССР. Освен това съветският елит заради стремежа си да стане част от западния ѝ поднесе на тепсия световното господство, политически коректно наречено „еднополюсен свят“. Да, Америка в момента на разрушението на СССР бе най-силната държава. Но нейната, без съмнение“ огромна военна, финансово-икономическа, политическа и информационна мощ не бяха достатъчни да осигурят абсолютно превъзходство над другите страни, не бяха достатъчни да направят сами по себе си Америка световен хегемон. Именно затова е напълно правомерно да се твърди, че САЩ са получили своя статут неочаквано и честно казано не според заслугите, а заради случайността. Съответно – далеч не е лесна задача да удържат полученото по този начин място на световен хегемон.
Разпадът на Съветския съюз наистина стана най-голямата геополитическа катастрофа, потресла, в буквалния смисъл на думата, целия свят, включително и САЩ. На Америка ѝ бе необходимо време, за да осъзнае случилото се и да вникне в новите за нея реалности.
През 90-те години, по време на мандатите на Буш-старши и Клинтън, САЩ внимателно, стъпка по стъпка, но неотклонно набираха обороти, проверяваха границите на допустимото. Докато, накрая не решиха, че такива граници за Америка няма, че всичко е възможно и всичко е позволено.
Тогава и дойде времето на „необуздания каубой“ Буш-младши. Той бе призван де-юре и де-факто да оформи световното господство на САЩ, да осъществи стратегията „Америка – управник на света“, а по-точно „световен диктатор“. Само страна, убедена в своята безгранична сила и в своето безгранично право, можеше с устата на президента си под овациите на Конгреса на съвместно заседание на Сената и на Камарата на представителите, да хвърли на целия свят: „Който не е с нас, е против нас“.
Но, дори и оказали се единствената свръхдържава, Америка не успя, пречупвайки всички през коляно, да превърне невижданата и човешката история икономическа и военна мощ в неограничена политическа власт. Не се проведе вертикално интегриране на хиперимперията. Светът не прие диктатурата на Америка.
Междувременно диктаторът на света неизбежно започна да се превръща в световен жандарм, принуден да се намесва във всички нови и нови регионални конфликти, които не можеха да дадат на Америка никакви стратегически ползи, но поглъщащи колосални средства. За продължаване на такава политика дори и ресурсите на САЩ явно са били недостатъчни.
Опитът да се въплъти на практика принципът „Америка – световният диктатор“ постави САЩ на границата на пропастта. Показа се колко е неустойчиво и опасно положението на световен хегемон. Интересна в този план бе диагнозата на Бжежински: политиката на Буш-младши „направи Америка по-уязвима и поколеба легитимността на нейното световно превъзходство“.
Освен това, според Бжежински, без „широкомащабно преразглеждане на вселенската роля на Америка“ САЩ не могат да „избегнат развитието на събитията по зловещия сценарий“ на гибелта на империите (!), описан от Шпенглер, Тойнби и Хънтингтън. Сценарий, който политиката на Буш-младши направи напълно реален за Америка.
Трябва да се отдаде длъжното на САЩ – тяхната политика винаги се е отличавала със стратегическа гъвкавост при единството на целите. За което в немалка степен съдейства и двупартийната система. Защото провалът на републиканската стратегия „Америка-диктатор на света“ доведе до появата на демократическата стратегия „Америка – Лидер на света“. В съответствие с нея САЩ осъдиха „волюнтаризма“ на Буш-младши и доброволно се отказаха от ролята на диктатор, възлагайки на себе си трудната мисия да бъдат лидери на света чрез строителството на „новата епоха на взаимодействие“. Красива картина: единствената свръхдържава поставя своята мощ в служба на цялото човечество, а останалите страни, също осъзнали дела си на отговорност, се обединяват около нея и внасят положителен принос към решението на глобалните общочовешки проблеми.
Разбира се, вече всички са привикнали с красивите лозунги в американско изпълнение. Защото, за да сработи новата стратегия и светът да поварява, че „интересите на Америка са интересите на човечеството, а интересите на човечеството са интересите на Америка“, трябваше да се извърши нещо извънредно. И извънредното се случи. Президент на САЩ стана афроамериканец, който (по странна случайност) на практика едновременно с встъпването си в длъжността получи Нобелова награда за мир. Чернокожият Нобелов лауреат начело на САЩ бе най-нагледното доказателство за коренното преобразуване на Америка, и това нямаше как да се измисли.
Но и стратегията „Америка – лидер на света“ не успя да осигури запазване на американската хегемония. Обама-манията достигна едва ли не за година. Представите за „общия враг,“ както бързо се изясни в САЩ и в другите европейски държави се разсея силно.
Заложената в основата на „новата ера на взаимодействията“ идеология на либералния глобализъм, идеална за трансатлантичмеския капитал и милионите прикрепени ъкм него „граждани на света“, се оказаха предизвикателство за всички религии, цивилизации и национални култури. Инстинктът за самосъхранение на народите, разбуден от покушението на традиционните им ценности, доведе до това, че на място на по-рано маргиналния антиглобализъм на практика във всички страни на политическата арена започнаха да излизат принципно нови сили, които виждаха в Америка вече не лидер, а заплаха за основните си ценности.
Освен това „стратегията „Америка – лидер на света“ постави под въпрос мощта на самите Съединени Щати. Ако Америка обединява и дови народите към някаква обща цел, то тази цел закономерно става по-важна от самата Америка. Подобна ситуация ни е добре позната от 20-те години на ХХ век, когато част от управляващата класа възприема Русия само като „факла за кладата на световната революция“. При Обама Америка започна да се превръща в средство за тържеството на утопията на либералния глобализъм. Съществуваше реална перспектива стратегията „Америка - лидер на света“ (в случай на успех) да осигури световна хегемония не на Съединените щати, а на наднационалните сили на сянка, за които интересите на Америка не са по-важни от интересите на Зимбабве. Подобно на стратегията на Буш, стратегията на Обама също беше път към бездната. В резултат на това Америка отново се озова на кръстопът.
Вариант №1: Да признае невъзможността да удържи световното господство, а също така пагубността и безперспективността на борбата за запазване на еднополюсния свят. Но тогава би се наложило да се откажат и от напълно конкретните, материални преимущества на световната хегемония, което неизбежно би довело до рязко снижаване на мощта на държавата и равнището на благосъстояние на нейните граждани. Дори по-лошо, би се наложило те да се откажат от самите себе си, от вярата в изключителността на Америка, от нейното месианско предназначение. Да преживеят тежка трансформация на националното самосъзнание. Трябва да се признае, че провалът на двата опита да се създаде световен ред, гарантиращ американската хегемония, явно не са достатъчни Америка доброволно да поеме на този път.
Вариант№2 (Вариантът на Хилари Клинтън): с всяка цена да се въплъти на практика утопията на либералния глобализъм, хвърляйки се за целта всички ресурси на Америка, а и на целия „свободен свят“ с повече от реални рискове за глобален конфликт и практическо гарантирано превръщане на Америка в ускорителен блок за кораба на транснационалистите.
Вариант№3: опит да се открие принципно нова стратегия за удържане на световната хегемония на Америка с признаването на пагубността за САЩ и на републиканската стратегия на Буш-младши, и на демократическата стратегия на Обама – Клинтън.
Ожесточената схватка в американския елит (не приключила и до днес) доведе до това, че президентът на САЩ със своята концепция „Америка над всичко“ стана чужд и на републиканците и на демократите.
Тя се основава на фактическото признание, че на първо място, мощта на САЩ не съответства на мястото на господар на света, на второ място при запазването на световните тенденции няма никакви обективни основания за запазването на американската хегемония, на трето място загубата на световната хегемония ще има катастрофални последствия за САЩ.
Съответно стратегията на Тръмп цели възстановяването на духовната, военната и икономическата мощ на САЩ чрез възраждане на традиционните ценности на американския народ, укрепването на армията и новата индустриализация на страната. Ресурсите само на Америка за ускореното решение на всички тези задачи са явно недостатъчни, а време САЩ нямат в запас – геополитическите конкуренти не спят, абсолютното превъзходство над тях вече го няма, а и относителното се съкращава стремително.
Затова, използвайки засега още съществуващия си превес във военната, финансово-икономическата и информационните сфери, САЩ се опитват да заставят целия свят да заложи в техния скок, да преразпредели в тяхна полза световните ресурси („добрите сделки“ на Тръмп). Така засилвайки самите себе си и отслабвайки конкурентите. От тук следват и всички „странности“ във външната политика на Тръмп, действащ като слон в стъкларски магазин, без да разбира кой е съюзник и кой не и какви договори и конвенции Америка по-рано се е задължила да изпълнява. Това не са прищевките на Тръмп, а необходимост. Без сломяване на установените правила, без риск и игра на границите на падението не е възможно осъществяването на концепцията „Америка над всичко“.
Стратегията на Тръмп е последният шанс да се удържи американската хегемония. В случай на успех Америка ще може да увеличи преднината си от другите центрове на сила и за известно време да запази толкова изгодната позиция на световен хегемон. В случай на провал обективно надигащият се крах на хегемонията ще настъпи просто малко по-рано. Играта си заслужава чиповете.
Сега няма нужда да се обсъжда дали на Тръмп ще му се получи или не. Това е съвсем друга тема. В случая е важно друго. На първо място политиката на Тръмп не са капризите на „странен“ президент. Зад нея стоят в пряк смисъл на думата жизнените интереси на САЩ, а Америка може да се бори за своите интереси.
На второ място Русия е единствената страна на света, способна да спуска на САЩ карти в играта, от която зависи тяхното бъдеще. И американците прекрасно разбират това. Тръмп съвсем не от глупост представяйки Стратегията за национална сигурност нарече именно Русия основната заплаха за американския разцвет. Затова нека не се успокояваме, че времето работи за нас, че авантюристът Тръмп задължително ще си счупи врата, ако не днес, то утре – а трябва да сме готови още утре за сериозно противоборство, при което ще бъде заложено самото съществуване на Русия.
Превод: Поглед.инфо