/Поглед.инфо/ Някога това бе аксиомата на либерализма – свободата означава неотчуждаем суверенитет на личността. Вие сте своя собственост. Вие може да се предадете под наем на работодателя за ограничен период от време и по взаимно съгласувана цена, но вашето право на собственост не може да бъде нито купено, нито продадено. В течение на две столетия тази либерална, индивидуалистическа гледна точка легитимира капитализма като „естествена“ система, населена от свободни хора.
Способността да отделиш с ограда част от своя живот и да останеш независим и самостоятелен в тези граници е най-важната част от либералната концепция за свободния човек, а също така и неговите отношения с обществената сфера. За да се възползва от свободата, на индивидите е нужно сигурно пристанище, вътре в което да могат да се развиват като истински личности, преди всичко да встъпват в отношения и сделки с останалите. Оформила се, нашата личност може да расте благодарение на търговията и промишлеността, тоест от мрежите на сътрудничеството между нашите лични пристани, които се строят и престрояват за удовлетворението на нашите материални и духовни нужди.
Но границата, отделяща нашата личност от външния свят, тоест границата, на основата на която либералната индивидуалност създава своята концепция за автономност, индивидуален суверенитет, а в крайна сметка и свободата, се оказва невъзможна за запазване. Първият пробив в тази граница възниква, когато промишлените стоки излизат от мода, а на тяхно място излизат търговските марки, обхванали вниманието, чувствата и желанията на обществото. След кратко време търговските марки извършиха нов радикален обрат, дарявайки на предметите свойствата на „личности“.
След като търговските марки получиха качество на личности (а това силно повишава лоялността на потребителите и съответно на печалбите), хората почувстваха необходимостта да станат марки в същността си. Днес, когато колегите, работодателите, клиентите, доброжелателите и „приятелите“ постоянно следят нашия живот в интернет, ние се намираме под непрекъснат натиск – да се превръщаме в набор от дела, картинки и качества, които да съответстват на привлекателна, добре продаваема марка. Личното пространство, което е така важно за автономното развитие на автентичното „аз“ (а именно това „аз“ се създава от неотчуждаемия индивидуален суверенитет), сега на практика се изпари. Изчезва самата естествена околна среда на либерализма.
В тази среда ясната граница между частната и обществената сфера отделя още и свободното време от работата. Не трябва да си радикален критик на капитализма, за да видиш, че правото на време, когато човек не се продава, се е изпарило също.
Погледнете, например, младежите, оказали се на този свят. Повечето от тях, които нямат тръстови фондове или щедри незаработени доходи, попадат в резултат на това в една от тези две категории. Мнозина за обречени на труд по договори, които не гарантират заетост (zero-hour contracts), за заплати, които са толкова малки, че им е необходимо да работят цялото си свободно време, за да свържат двата края. Всякакви разговори за лично време, пространство или свобода за тях стават оскърбителни.
Останалите говорят, че могат да избегнат падението в това рушащо душата съществуване, ако ежечасно и ежедневно влагат в собствената си марка. Както в затвора „Паноптикум“ преди да публикуват коментар, да погледат кино, преди да споделят фотография или запис от чата, те са длъжни винаги да помислят на кого може да се хареса това или кого могат да прогонят с него.
Ако им провърви дотолкова, че да ги поканят на интервю (или дори ги вземат на работа), работодателите веднага ще подчертаят, че са лесно заменими: „Искаме да бъдете верни на себе си, да следвате своите чувства, дори и това да означава, че ще ви уволним!“. Именно затова те удвояват усилията по откриването на тези „чувства“, които ще се харесат на бъдещите работодатели и в търсенето на това митично „истинско“ аз, което, както им казват началниците, се намира някъде вътре.
Тази задача не знае граници и предели. Джон Мейнард Кейнс веднъж прави знаменито сравнение – той дава като пример конкурс за красота, обяснявайки защо никога не може да се обясни истинската стойност на акциите. Участниците във фондовия пазар не се интересуват от изясняването кой от участниците в конкурса е най-красив. Решението им се основава на прогнози, как усредненото мнение ще изчисли най-красивата и какво съгласно това усреднено мнение е усреднено мнение: възниква ситуацията на котката, която лови собствената си опашка.
Конкурсът за красота на Кейнс хвърля светлина върху днешната трагедия за много млади хора. Те се опитват да изяснят кой от техните потенциални „истински азове“ ще се възприеме като най-привлекателен от усредненото мнение на тези, които формират общественото мнение. Едновременно те се стараят да изфабрикуват това „истинско аз“ в интернет и в реалния живот, на работа и у дома, изобщо навсякъде и завинаги. Възникват цели индустрии за съветници и треньори, а също така различни екосистеми от субстанции и самопомощ, които да ги преведат през тази мисия.
Иронията се заключва в това, че либералният индивидуализъм, изглежда, загуби пред тоталитаризма, който не е нито фашистки, нито комунистически, но който израства от собствените успехи на либерализма в легитимирането на нашествието на търговските марки и превръщането на нашето лично пространство в стока. За победата над този тоталитаризъм, тоест за спасението на либералната идея за свободата като индивидуален суверенитет, може да е необходима всеобхващаща реконфигурация на правата на собственост над оръдията за производство, дистрибуциите, сътрудничеството и комуникациите, които все по-често придобиват електронна форма. Няма ли да бъде прекрасен парадокс, ако 200 години след рождението на Карл Маркс, ние решим, че за спасението на либерализма ще ни се наложи да се върнем към идеята, че свободата изисква прекратяване на неудържима комодификация (тоест превръщането в стока) и обобщаването на правото на собственост и производство?
Превод: Поглед.инфо