/Поглед.инфо/ В течение на цялото съществуване на човечеството стремежът към власт в различните ѝ форми остава един от водещите мотиви, съпровождащи живота на човека. Съществува голямо разнообразие на теории, описващи природата на въпросното социално явление, например: натуралистична школа, поведенчески (бихейвиористки) подход, ролева теория на властта, релационистки подход и т.н.
Според мен, в системата на политическата власт най-голяма актуалност и до сега играят идеите на Макиавели. Затова нека разгледаме положенията в неговата теория малко по-подробно, да отнесем ключовите точки в неговите тези с тези особености на политическите решения, които се вземат за последните години.
В съответствие с твърденията на Макиавели, свойството стремеж към власт не зависи от личните достойнства и недостатъци. То действа подобно на обективен закон, не зависещ от волята и съзнанието на хората. Без съмнение, далеч не на всички им е съдено да получат реална власт в рамките на колектива, не всички са способни да осъществят своя потенциал и в крайна сметка въпросният стремеж придобива друга форма (например форма за самоутвърждаване в рамките на семейните отношения и установяване на йерархия там, или в рамките на условна виртуална форма – стремеж да се демонстрира висока статистика в рамките на отделна компютърна игра, по-високо равнище на доход, за да се покаже по-висок статут в обществото чрез придобиване на формални атрибути и т.н.) Ако човек се оказва неспособен дори и с малко да осъществи своя стремеж към условно превъзходство, той заема формално подчинено положение в рамките на всички социални структури и неговите личностни качества много често започват бавно да деградират.
-
Страх от придобиване и страх от загуба
Може ли да се каже, че Путин, Тръмп и Си пренебрегват това положение? Според мен – не, още повече, че цялата политика на Русия, САЩ и Китай се гради на това, че в системата на властта се намират, предимно, практически династии, обладаващи достатъчно сериозен материален ресурс. Затова и достъпът до върха на политическата власт получават тези, които заемат именно промеждутъчно положение, хора, което вече нямат смисъл да придобиват нещо на всяка цена и отчет на рисковете, но има какво да запазят.
-
Победителите не ги съдят
Там, където бъркат мнозина, не наказват никого. Наказват като правило малките престъпления, а големите ги награждават. Победата де предизвиква позор, с каквато и да цена да се удържи.
Класика на вековете. Целта оправдава средствата, ако е постигната по приемлив за държавата резултат. Дори ако цената на този резултат са стотици и хиляди човешки животи. Тук, мисля, всеки интересуващ се от историята ще се сети за десетки примери.
-
Тълпата следва видимия успех.
Тълпата е винаги мнозинство, но не всяко мнозинство е тълпа. Народът, послушен на необходимостта или разума не е тълпа. Тълпата се управлява по-скоро от лоши страсти, отколкото добри. Хората обикновено са неблагодарни, непостоянни, лъжливи, боязливи и алчни. За да не попадне в неудобно положение, управникът по-добре да се храни илюзии и отрано да предполага съществуването на злите хора. Тълпата свойствено приема видимостта за действителност – смята, че постигнатият успех оправдава всички, дори най-нечестните средства, ако те се намират в ръцете на властимащите.
Докато политиката на САЩ по разграбването на околния свят включва ниски цени на петрола в САЩ и комфортни условия за живот на по-голямата част от населението на САЩ, то като цяло ще подкрепя всяка форма на настоящата политика, дори и на най-агресивната. Впрочем, ако се разглежда историята, като цяло това правило работи практически за всяка държава, независимо от икономическата формация.
-
Страх и любов.
Този, от когото се боят е способен да управлява също толкова лесно, колкото и този, който го обичат, защото поведението на хората се ръководи от два основни мотива – страх и любов. Страхът е по-здрав и твърд, а любовта е много тънка. Тя се държи на крайно крехка основа - човешката благодарност. Но благодарността се руши лесно и злият човек е готов да се възползва от всеки предлог, за да може за лична корист да ѝ измени.
Най-ярък пример според мен са Сталин и СССР. Съчетанието от страх и любов, разрушената последна след смъртта и пускането на процесите на гневно разобличение на култа към личността. Но като цяло, за историческия цикъл въпросната теза е много разпространена.
-
Честният греши по-често
Най-честно търпи крушение честният управник, защото той мери хората със свой аршин, т.е. представя ги като по-добри, отколкото са. За разлика от него умният управник изучава това, което е в действителност. Ако управникът се стреми да постигне власт, признание или лидерство, той трябва да използва символи, произтичащи от мотива любов. Но може да я удържи, единствено лежейки на мотива страх. Нали съществуват само два начина за постигане на цел – закон и насилие. Управникът трябва да може да използва и двата способа.
Тази теза е кредо за съвременната политика. Тезата – „не вярвай никому, говори едно, мисли друго и прави трето“ е основен сега и за нашата политика. Класически пример са Сирия и Украйна.
-
Ръководителят не трябва да бъде щедър
Управникът не трябва да бъде щедър, защото тази щедрост му нови вреди. Той не трябва да се страхува и от осъждането за пороците, без които е невъзможно да запази властта си. Умният лидер винаги претегля тези обстоятелства и последствия от своите постъпки на управник. Кръгът от анализираните от него обстоятелства трябва да бъде достатъчно голям, за да разбере простия модел: съществуват добродетели, притежанието на които води до гибел и има пороци, които като се усвоят може да се достигне до сигурност и благополучие. Когато на везните се постави най-високото социално благо – редът и стабилността, управникът не трябва да се страхува да бъде жесток. Като предупреждение трябва да се екзекутират толкова, колкото трябва, защото те се отнасят до отделни лица, а безредиците са бедствие за всички.
В случая, според мен, става дума за това дали може да се създаде система за максимални блага за мнозинството от населението. И в условията на съвременната политика отговорът е един – не. Сегрегацията на обществото е неизбежно следствие и принцип на по-малкото зло, така че да не се достига до крайности - прилагането на системата на наказание.
-
Да си щедър, значи да си зависим
И още едно правило: предвидливият управник не трябва да изпълнява всички свои обещания. Той е задължен да направи това в случай, че неизпълнението ще му донесе вреда. Да си добър, значи да станеш зависим от подчинените си. А там, където има зависимост, възниква нерешителност, малодушие и лекомисленост, тоест качества, недопустими за ръководителя. Народът презира на първо място малодушните, а не жестоките. Извод: за да удържиш властта, трябва да си порочен.
Това е отговор на въпроса защо мнозинството от съвременните политици не изпълняват всичките си обещания. Работата не е там, че не могат, работата е, че изпълняването на всички обещания може да нанесе голяма вреда на системата на управление, отколкото неизпълнението.
-
Възнаграждавай постепенно, наказвай със залп
Управлявайки хора, трябва или да ги ласкаеш, или да ги угнетяваш. Хората отмъщават, като правило, само за леките обиди и оскърбления. Затова угнетяването трябва да бъде толкова мощно, че да отнеме всяка надежда за съпротива. Добрите дела и благодеянията трябва да се пускат по капка, за да може подчинените да имат достатъчно време за благодарна оценка. Наградите и повишенията по служба са по-ценни, когато са редки. Напротив, наказанието трябва по-добре да се осъществи отведнъж и с големи дози. Еднократната жестокост се понася с по-малко раздразнение, а не разтегнатата по време. Там, където има раздразнение, не може да се управлява поведението на хората. И така – злото трябва да се прави веднага, а доброто постепенно. Значително по-надеждно е да внушаваш страх, отколкото да бъдеш любим. И освен това, злото причинява болка на хората, а добротата се забравя – и двете чувства водят към един и същи резултат.
Сега тази теза се използва в други форми, различни от предвижданите по-рано, но не губи своята актуалност. Намира отражение в „непопулярните“ политическо-управленски решения.
-
Качествата на лъва и свойствата на лисицата. Управникът не притежава едновременно всички добродетели. Затова и е важно не какви има, а какъв изглежда на поданиците. Тълпата с удоволствие следва видимия успех. Мъдрият лидер обединява в себе си качествата на лъва (сила и честност) и на лисицата (мистификация и изкусно притворство), тоест качества вродени и придобити. При това е по-добре да бъдеш настоятелен, отколкото предпазлив.
Природата е създала хората такива, че могат да правят каквото им е угодно. Но не винаги могат да постигнат това. Между двата полюса – желанието и реалността – възниква опасно напрежение (неудовлетвореност), способна да сломи човек, да го направи завистлив, коварен и алчен. При това завистта поражда врагове, а това да си настойчивостта – привърженици.
Неудовлетвореността е стимул към движение. Такива сме, че отчасти искаме повече, отколкото имаме, отчасти се страхуваме да не загубим придобитото. Затова стимула към движение постепенно се превръща в спирачка: ставаме врагове сами на себе си. Тогава и настъпва часът на обрата: злото се представя с маската на доброто, а доброто се превръща в зло. Във всичко е нужна мярка.
Желанието да придобиеш е напълно естествено свойство. Когато едни се стремят според силите си, другите няма да завиждат, а ще хвалят. Лошо е, когато не могат, до го постигат, не заслужават, а получават.
Нищо не се е променило. Оценявайки личността на върховния управник, мнозинството оценява него не такъв, какъвто е всъщност, а обличайки го в дрехата, в която той иска да го видят.
-
Личност и безличие
Любимците на съдбата са много малки, честните и благородните съставят малцинството. Те могат да се нарекат личности, докато мнозинството е безлична тълпа. Притворството и масата, която са принудени да носят неличностите, за да скрият измамата и коварството. Затова за хората изобщо може да се каже, че те са притворни. Чувството на собственото достойнство не е абсолютен императив, а просто пасивна форма за изразяване на честолюбието и страстта към получаването.
Именно заради това мнозинството политици са такива, както е описано във въпросната позиция. Именно затова и влизат в политиката и се стремят към вършините на йерархията, в това число за това, за да се извиси над другите за сметна на „отрицателните“ си качества.
-
Принципът на относителността
Хората, независимо от това дали са нравствени или не, се стремят към една цел – слава и богатство. Макар и всеки да избира за тази цел своя път – едни постъпват предпазливо, други събират смелост, те прибягват към хитрост, други към насилие – всички те са способни да постигнат успех въпреки, че образът на действията им е противоположен. Това е възможност защото, въпреки противоположността и на единия, и на другия образ, действията съответстват на конкретните обстоятелства. Това, което може да е добро за едно време, може да е лошо за друго. Също така и изборът на целите зависи от обстоятелствата – не трябва да се стремиш да установяваш демокрация в развратено общество или напротив, монархия в свободолюбиво. Целта следва да се съобразява със средствата, а средствата с обстоятелствата и резултатите.
Това е продължение на точка 2. Всъщност, стремежите на хората са еднакви. Просто на някой му е провървяло да се окаже на върха и да се удържи там, където го няма. Още веднъж, стремежът към властта може да се проявява по различен начин, в това число и чрез желанието да се постигне истинско съвършенство в делото си. Именно така се получава забележителният специалист в определен отрасъл.
-
Относителност и принцип на разграничение.
Принципът на относителността в управлението гласи: изборът на средства се съотнася със ситуацията, оценката на резултата със средствата, накрая всичко заедно – целта, средствата и ситуацията, трябва да се съотнасят помежду си. Политикът не може да се ръководи от нравствени норми, нали политиката е сфера на относителното, докато нравствеността – на абсолютното. Следователно принципът за олицетворяване на политиката и морала е тясно свързан с принципа на относителността: политиката не може да бъде съдена от морални позиции. Идеята за разделяне на властта на политическа и религиозна власт е свързана с това.
Според мен това е ключовата характеристика на политиката. Именно затова политически историческият процес протича в плоскостта на паралелните общоприети норми на морала.
-
Принципът на вземане на решения.
Кръговратът на събитията създава единна верига от взаимосвързани явления в природата и обществото. Разглеждайки човешките дела, ние все повече се убеждаваме в закона, че никога не трябва да се отстраняваш едно неудобство, на негово място да възникне друго. Ако искаш да направиш народа силен и велик, то трябва да възпитаваш в него качества, благодарения на които вече не можеш да го управляваш по свое желание. Ако го оставиш слаб и малочислен, за да имаш възможността удобно да го управляваш, той ще стане толкова нищожен, че няма да можеш да запазиш своето благосъстояние и власт. Вземайки управленски решения, лидерът трябва щателно да претегля на чия страна са по-малкото неудобства. Това и трябва да се приеме като основа, че няма безупречни решения. Доста съмнителен е другият път – претегляйки тази алтернатива, да избереш тази, която ще донесе повече изгода и удобства.
Според мен в случая трябва да се направи ключовата точка – няма безупречни решения.
Превод: Поглед.инфо