/Поглед.инфо/ В течение на цялото съществуване на човечеството стремежът към власт в различните ѝ форми остава един от водещите мотиви, съпровождащи живота на човека. Съществува голямо разнообразие на теории, описващи природата на въпросното социално явление, например: натуралистична школа, поведенчески (бихейвиористки) подход, ролева теория на властта, релационистки подход и т.н.

Според мен, в системата на политическата власт най-голяма актуалност и до сега играят идеите на Макиавели. Затова нека разгледаме положенията в неговата теория малко по-подробно, да отнесем ключовите точки в неговите тези с тези особености на политическите решения, които се вземат за последните години.

В съответствие с твърденията на Макиавели, свойството стремеж към власт не зависи от личните достойнства и недостатъци. То действа подобно на обективен закон, не зависещ от волята и съзнанието на хората. Без съмнение, далеч не на всички им е съдено да получат реална власт в рамките на колектива, не всички са способни да осъществят своя потенциал и в крайна сметка въпросният стремеж придобива друга форма (например форма за самоутвърждаване в рамките на семейните отношения и установяване на йерархия там, или в рамките на условна виртуална форма – стремеж да се демонстрира висока статистика в рамките на отделна компютърна игра, по-високо равнище на доход, за да се покаже по-висок статут в обществото чрез придобиване на формални атрибути и т.н.) Ако човек се оказва неспособен дори и с малко да осъществи своя стремеж към условно превъзходство, той заема формално подчинено положение в рамките на всички социални структури и неговите личностни качества много често започват бавно да деградират.

  1. Страх от придобиване и страх от загуба

Може ли да се каже, че Путин, Тръмп и Си пренебрегват това положение? Според мен – не, още повече, че цялата политика на Русия, САЩ и Китай се гради на това, че в системата на властта се намират, предимно, практически династии, обладаващи достатъчно сериозен материален ресурс. Затова и достъпът до върха на политическата власт получават тези, които заемат именно промеждутъчно положение, хора, което вече нямат смисъл да придобиват нещо на всяка цена и отчет на рисковете, но има какво да запазят.

  1. Победителите не ги съдят

Там, където бъркат мнозина, не наказват никого. Наказват като правило малките престъпления, а големите ги награждават. Победата де предизвиква позор, с каквато и да цена да се удържи.

Класика на вековете. Целта оправдава средствата, ако е постигната по приемлив за държавата резултат. Дори ако цената на този резултат са стотици и хиляди човешки животи. Тук, мисля, всеки интересуващ се от историята ще се сети за десетки примери.

  1. Тълпата следва видимия успех.

Тълпата е винаги мнозинство, но не всяко мнозинство е тълпа. Народът, послушен на необходимостта или разума не е тълпа. Тълпата се управлява по-скоро от лоши страсти, отколкото добри. Хората обикновено са неблагодарни, непостоянни, лъжливи, боязливи и алчни. За да не попадне в неудобно положение, управникът по-добре да се храни илюзии и отрано да предполага съществуването на злите хора. Тълпата свойствено приема видимостта за действителност – смята, че постигнатият успех оправдава всички, дори най-нечестните средства, ако те се намират в ръцете на властимащите.

Докато политиката на САЩ по разграбването на околния свят включва ниски цени на петрола в САЩ и комфортни условия за живот на по-голямата част от населението на САЩ, то като цяло ще подкрепя всяка форма на настоящата политика, дори и на най-агресивната. Впрочем, ако се разглежда историята, като цяло това правило работи практически за всяка държава, независимо от икономическата формация.

  1. Страх и любов.

Този, от когото се боят е способен да управлява също толкова лесно, колкото и този, който го обичат, защото поведението на хората се ръководи от два основни мотива – страх и любов. Страхът е по-здрав и твърд, а любовта е много тънка. Тя се държи на крайно крехка основа - човешката благодарност. Но благодарността се руши лесно и злият човек е готов да се възползва от всеки предлог, за да може за лична корист да ѝ измени.

Най-ярък пример според мен са Сталин и СССР. Съчетанието от страх и любов, разрушената последна след смъртта и пускането на процесите на гневно разобличение на култа към личността. Но като цяло, за историческия цикъл въпросната теза е много разпространена.

  1. Честният греши по-често

Най-честно търпи крушение честният управник, защото той мери хората със свой аршин, т.е. представя ги като по-добри, отколкото са. За разлика от него умният управник изучава това, което е в действителност. Ако управникът се стреми да постигне власт, признание или лидерство, той трябва да използва символи, произтичащи от мотива любов. Но може да я удържи, единствено лежейки на мотива страх. Нали съществуват само два начина за постигане на цел – закон и насилие. Управникът трябва да може да използва и двата способа.

Тази теза е кредо за съвременната политика. Тезата – „не вярвай никому, говори едно, мисли друго и прави трето“ е основен сега и за нашата политика. Класически пример са Сирия и Украйна.

  1. Ръководителят не трябва да бъде щедър

Управникът не трябва да бъде щедър, защото тази щедрост му нови вреди. Той не трябва да се страхува и от осъждането за пороците, без които е невъзможно да запази властта си. Умният лидер винаги претегля тези обстоятелства и последствия от своите постъпки на управник. Кръгът от анализираните от него обстоятелства трябва да бъде достатъчно голям, за да разбере простия модел: съществуват добродетели, притежанието на които води до гибел и има пороци, които като се усвоят може да се достигне до сигурност и благополучие. Когато на везните се постави най-високото социално благо – редът и стабилността, управникът не трябва да се страхува да бъде жесток. Като предупреждение трябва да се екзекутират толкова, колкото трябва, защото те се отнасят до отделни лица, а безредиците са бедствие за всички.

В случая, според мен, става дума за това дали може да се създаде система за максимални блага за мнозинството от населението. И в условията на съвременната политика отговорът е един – не. Сегрегацията на обществото е неизбежно следствие и принцип на по-малкото зло, така че да не се достига до крайности - прилагането на системата на наказание.

  1. Да си щедър, значи да си зависим

И още едно правило: предвидливият управник не трябва да изпълнява всички свои обещания. Той е задължен да направи това в случай, че неизпълнението ще му донесе вреда. Да си добър, значи да станеш зависим от подчинените си. А там, където има зависимост, възниква нерешителност, малодушие и лекомисленост, тоест качества, недопустими за ръководителя. Народът презира на първо място малодушните, а не жестоките. Извод: за да удържиш властта, трябва да си порочен.

Това е отговор на въпроса защо мнозинството от съвременните политици не изпълняват всичките си обещания. Работата не е там, че не могат, работата е, че изпълняването на всички обещания може да нанесе голяма вреда на системата на управление, отколкото неизпълнението.

  1. Възнаграждавай постепенно, наказвай със залп

Управлявайки хора, трябва или да ги ласкаеш, или да ги угнетяваш. Хората отмъщават, като правило, само за леките обиди и оскърбления. Затова угнетяването трябва да бъде толкова мощно, че да отнеме всяка надежда за съпротива. Добрите дела и благодеянията трябва да се пускат по капка, за да може подчинените да имат достатъчно време за благодарна оценка. Наградите и повишенията по служба са по-ценни, когато са редки. Напротив, наказанието трябва по-добре да се осъществи отведнъж и с големи дози. Еднократната жестокост се понася с по-малко раздразнение, а не разтегнатата по време. Там, където има раздразнение, не може да се управлява поведението на хората. И така – злото трябва да се прави веднага, а доброто постепенно. Значително по-надеждно е да внушаваш страх, отколкото да бъдеш любим. И освен това, злото причинява болка на хората, а добротата се забравя – и двете чувства водят към един и същи резултат.

Сега тази теза се използва в други форми, различни от предвижданите по-рано, но не губи своята актуалност. Намира отражение в „непопулярните“ политическо-управленски решения.

  1. Качествата на лъва и свойствата на лисицата. Управникът не притежава едновременно всички добродетели. Затова и е важно не какви има, а какъв изглежда на поданиците. Тълпата с удоволствие следва видимия успех. Мъдрият лидер обединява в себе си качествата на лъва (сила и честност) и на лисицата (мистификация и изкусно притворство), тоест качества вродени и придобити. При това е по-добре да бъдеш настоятелен, отколкото предпазлив.

Природата е създала хората такива, че могат да правят каквото им е угодно. Но не винаги могат да постигнат това. Между двата полюса – желанието и реалността – възниква опасно напрежение (неудовлетвореност), способна да сломи човек, да го направи завистлив, коварен и алчен. При това завистта поражда врагове, а това да си настойчивостта – привърженици.

Неудовлетвореността е стимул към движение. Такива сме, че отчасти искаме повече, отколкото имаме, отчасти се страхуваме да не загубим придобитото. Затова стимула към движение постепенно се превръща в спирачка: ставаме врагове сами на себе си. Тогава и настъпва часът на обрата: злото се представя с маската на доброто, а доброто се превръща в зло. Във всичко е нужна мярка.

Желанието да придобиеш е напълно естествено свойство. Когато едни се стремят според силите си, другите няма да завиждат, а ще хвалят. Лошо е, когато не могат, до го постигат, не заслужават, а получават.

Нищо не се е променило. Оценявайки личността на върховния управник, мнозинството оценява него не такъв, какъвто е всъщност, а обличайки го в дрехата, в която той иска да го видят.

  1. Личност и безличие

Любимците на съдбата са много малки, честните и благородните съставят малцинството. Те могат да се нарекат личности, докато мнозинството е безлична тълпа. Притворството и масата, която са принудени да носят неличностите, за да скрият измамата и коварството. Затова за хората изобщо може да се каже, че те са притворни. Чувството на собственото достойнство не е абсолютен императив, а просто пасивна форма за изразяване на честолюбието и страстта към получаването.

Именно заради това мнозинството политици са такива, както е описано във въпросната позиция. Именно затова и влизат в политиката и се стремят към вършините на йерархията, в това число за това, за да се извиси над другите за сметна на „отрицателните“ си качества.

  1. Принципът на относителността

Хората, независимо от това дали са нравствени или не, се стремят към една цел – слава и богатство. Макар и всеки да избира за тази цел своя път – едни постъпват предпазливо, други събират смелост, те прибягват към хитрост, други към насилие – всички те са способни да постигнат успех въпреки, че образът на действията им е противоположен. Това е възможност защото, въпреки противоположността и на единия, и на другия образ, действията съответстват на конкретните обстоятелства. Това, което може да е добро за едно време, може да е лошо за друго. Също така и изборът на целите зависи от обстоятелствата – не трябва да се стремиш да установяваш демокрация в развратено общество или напротив, монархия в свободолюбиво. Целта следва да се съобразява със средствата, а средствата с обстоятелствата и резултатите.

Това е продължение на точка 2. Всъщност, стремежите на хората са еднакви. Просто на някой му е провървяло да се окаже на върха и да се удържи там, където го няма. Още веднъж, стремежът към властта може да се проявява по различен начин, в това число и чрез желанието да се постигне истинско съвършенство в делото си. Именно така се получава забележителният специалист в определен отрасъл.

  1. Относителност и принцип на разграничение.

Принципът на относителността в управлението гласи: изборът на средства се съотнася със ситуацията, оценката на резултата със средствата, накрая всичко заедно – целта, средствата и ситуацията, трябва да се съотнасят помежду си. Политикът не може да се ръководи от нравствени норми, нали политиката е сфера на относителното, докато нравствеността – на абсолютното. Следователно принципът за олицетворяване на политиката и морала е тясно свързан с принципа на относителността: политиката не може да бъде съдена от морални позиции. Идеята за разделяне на властта на политическа и религиозна власт е свързана с това.

Според мен това е ключовата характеристика на политиката. Именно затова политически историческият процес протича в плоскостта на паралелните общоприети норми на морала.

  1. Принципът на вземане на решения.

Кръговратът на събитията създава единна верига от взаимосвързани явления в природата и обществото. Разглеждайки човешките дела, ние все повече се убеждаваме в закона, че никога не трябва да се отстраняваш едно неудобство, на негово място да възникне друго. Ако искаш да направиш народа силен и велик, то трябва да възпитаваш в него качества, благодарения на които вече не можеш да го управляваш по свое желание. Ако го оставиш слаб и малочислен, за да имаш възможността удобно да го управляваш, той ще стане толкова нищожен, че няма да можеш да запазиш своето благосъстояние и власт. Вземайки управленски решения, лидерът трябва щателно да претегля на чия страна са по-малкото неудобства. Това и трябва да се приеме като основа, че няма безупречни решения. Доста съмнителен е другият път – претегляйки тази алтернатива, да избереш тази, която ще донесе повече изгода и удобства.

Според мен в случая трябва да се направи ключовата точка – няма безупречни решения.

Превод: Поглед.инфо