/Поглед.инфо/ Думата „либерализъм“ означава свобода. Това е особена демонична свобода да убиваш духа си, да извращаваш силите на душата и да оскверняваш тялото си, това е свободата от срама като предразсъдък, това е свободата да издевателстваш над всичко, което е свято за човека, това е свободата на бясно куче, което се хвърля върху стопанина си. Още в антично време либерализмът тръгва по два пътя, които външно не си приличат, но имат една цел: да освободят човека от Бога. Първият път е пътят на цинизма, вторият – на естетизма. Цинизмът е разрушаване на всички нравствени устои и традиции, превръщане на човека в мръсно животно, ожесточена борба против собствения дух, обратна стълба на дарвинизма, по която човек еволюира в маймуна. Неговият девиз е „Свободата е в безсрамието“. За либералите спасението се отъждествява с личното самоусъвършенстване, а зависимостта от Бога в делото на спасението се възприема като принизяване на човека. Името на Бога започват да пишат с малка буква, а думата „човек“ с главна. Сатаната поиска да се освободи от Бога; той вдъхна от гърдите си въздуха на тази свобода, който се оказа дихание на смъртта. Човекът продължава делото на сатаната – търси лъжлива свобода във всепозволеността и, изгубвайки Бога, се оказва в мрака на хаоса и безумието.

Православието има невидим враг: той е навсякъде и никъде, той е „нищо“ и „никой“. Той е някакъв дух, който пронизва атмосферата на земята със своите миазми, отравя почвата й, заразява водите, превръща градовете в гниещи блата, а селата – в пустош. Изглежда от него не можем да се скрием никъде: той ще намери бегълците и навръх планината и в морските дълбини.

Този враг е духът на растлението, който на съвременен език се нарича либерализъм.

Думата „либерализъм“ означава свобода. Това е особена демонична свобода да убиваш духа си, да извращаваш силите на душата и да оскверняваш тялото си, това е свободата от срама като предразсъдък, това е свободата да издевателстваш над всичко, което е свято за човека, това е свободата на бясно куче, което се хвърля върху стопанина си. Още в антично време либерализмът тръгва по два пътя, които външно не си приличат, но имат една цел: да освободят човека от Бога. Първият път е пътят на цинизма, вторият – на естетизма. Цинизмът е разрушаване на всички нравствени устои и традиции, превръщане на човека в мръсно животно, ожесточена борба против собствения дух, обратна стълба на дарвинизма, по която човек еволюира в маймуна. Неговият девиз е „Свободата е в безсрамието“.

Естетизмът е като че ли противоположен на цинизма; той е култ към красотата, но към тварната красота, чувствената и материалната, която затъмнява красотата на божествената светлина. Това е красотата на ръкотворните идоли, красотата на Афродита и Аполон, красотата, която убива духа. Естетизмът превърна изкуството в слугиня на човешките страсти, обоготвори тези страсти, изчерпа се и премина в антиестетизъм – декаданс, агония на красотата.

Либерализмът още в самото начало вижда в християнството свой непримирим враг. Той повдига гонения срещу Църквата във времената на езическите императори. Още тогава християните са съдени от позицията на либерализма, обвинявани са, че са човеконенавистни, фанатици, които предпочитат смъртта пред живота, врагове на човешкото щастие, поради което и трябва да бъдат унищожени, както се гори язва, с нагорещено желязо. Характерно е, че в гоненията срещу християните участие взимат както циниците, така и платониците – тези естети на философията.

Либерализмът някога създаде антихристиянство вътре в самото християнство – ренесансът, заменящ аскетизма с култа към плътта. Той постави католицизма на колене, превръщайки го в слугиня на света. Той откри пътя на протестантството, което стри малкото останали отломки на древното предание в хавана на католицизма. Цялото реформаторство има за цел да изведе човека по-високо от Бога.

Либерализмът се явява душа на революциите, които преминават под черно-червеното знаме на сатаната. Той се опитва да унищожи Църквата ту с кървави гонения, като удари с таран, ту да я подкопае отвътре като я замени с други религии, при които е запазена външността на християнството, но без Христос като Син Божи, Изкупител и Съдия на света.

У либералите има постоянна носталгия по езичеството. Дълбоко в душите си те искат да превърнат небето в Олимп или Хималая. Христос е ненавистен на този дух и затова той се опитва да Го замени с образи на лъжехриста. Изработва идоли под името Христос, за да им се покланят тези, които считат себе си християни. За либерализма е особено ненавистно учението за това, че Бог е висшата Справедливост, Съдия на света, Който ще въздаде на всеки човек според делата. Розенкройцерът Гьоте говори с устата на Мефистофел, че Бог е един добър старец, с когото дяволът може да се договори за всичко.

Виждат ли християните опасност от такава подмяна? Мисля, че не виждат, доверили са се на слепи водачи. Някои виждат и бият тревога, но не ги слушат, както Лаокоон, който предупреждавал троянците, че във вътрешността на украсения кон са скрити враговете на Троя. Трети разбират, но мълчат, за да не бъдат смазани от желязната пета на либералите. Четвърти не виждат, защото не искат да видят, понеже либерализмът е отровил съзнанието им, растлял е чувствата им, оправдал е похотта, и поради това, дълбоко в душите си те сами желаят да бъдат излъгани.

В днешно време пред очите ни става разрушаване и подмяна на християнските ценности: лицата се заменят от маски, същността – от имена.

Протестантизмът се превърна в перманентна реформация, в безсъдържателен субективизъм, в религиозен анархизъм; неговото недалечно бъдеще е атеизъм или екзистенциализъм. Католицизмът, догонвайки изплъзващия се от ръцете му свят, премина от инквизицията към солидарност с всички ереси и сега се заиграва със секти и безбожни съюзи. Той е сложил настрана предишните оръжия – меча и клещите – и широко е отворил обятията си като похотлива девойка – за авангардисткото изкуство и за желязната дама – бездушната техническа цивилизация. Той се стреми да асимилира тези учения и теории, идеите и лозунгите, подир които върви светът, но всъщност сам се оказва асимилиран от тях и сега това католичество, което го имаше преди, не съществува.

Основно препятствие за всемирния поход на либерализма остава Православието. До неотдавна то беше подлагано на гонения, пред които бледнеят жестокостите на Нерон и Диоклетиан. Сега Православието го грози друга опасност. Стените на Църкват удържаха ударите на тарана, но ще удържат ли подкопаването, чрез което противниците на Православието се стремят да проникнат в Църквата и не само да проникнат, но да говорят от нейно име и да я представляват? Изобщо не казваме, че в днешно време Църквата е завзета от модернисти, като кораб от пирати – тя си остава стълб и утвърждение на истината; също така не мислим, че всички модернисти са съзнателни врагове на Христа, но либерализмът разврати умовете с лъжлива свобода, потъпка духовната интуиция на хората и затова мнозина престанаха да разбират, че либералните сили заменят религията на небето с религия на земята – култ към плътта.

Либерализмът представлява съвременен етап на процеса на секуларизация на човешкото съзнание. Христос съедини земята и небето, а либералите отново ги разединяват и човекът все повече се отдалечава от духовния свят, който става за него чужд и хладен.

Християнството е вселенско явление, а според либерализма е просто епизод в историята на човечеството. За секуларизираното съзнание на съвременния човек Бог престава да бъде жива Личност и се превръща в някаква неопределена сила, космически разум, екстропична (проявяваща се чрез постоянно технологично усъвършенстване на човека – б.пр.) енергия, противоположна на ентропията. За християнина целта на битието трябва да се заключава в обожествяването – приобщаване към вечната Божествена светлина, а вярата да бъде стожер на неговата личност и основно съдържание на живота.

В богообщението човек намира себе си и сам става отблясък на Божествената слава. В либерализма съществуването на Бога е оправдано само доколкото Той може да бъде полезен на хората като един от гарантите за тяхното земно благополучие. Християнството възвисява човека до горния свят и от сина на земята прави син на небето, а либерализмът, подчинявайки духа на душата, а душата на тялото, се опитва да оземли самото небе и да притисне вечността в рамките на времето.

Либерализмът е несъвместим с Православието: той трябва или да го отхвърли, или да го изврати. В съвременния ход на историята либералите избират второто. Те не говорят почти нищо за трансцендентния свят, а ако понякога го споменават, то е за да претендират, че не са напълно скъсали с християнството.

Човекът принадлежи на два свята – материалния и духовния. Либерализмът се стреми да унищожи представата за човека като свързващо звено между тези светове. За либерализма е непонятно и ненавистно учението за първородния грях, предаващ се от поколение на поколение, заради който потомците на Адам са се превърнали в добичета и пленници на сатаната. За либералите падението на праотците, изгонването им от Едем, адските мъки – това е алегория, изложена под формата на мит. За тях е непонятно мистическото и генеалогическото единство на човечеството – единство в множественост и множественост в единство, при което за греха на праотците – родоначалници на човечеството – отговарят и потомците им. Те са шокирани от мисълта, че хората се явяват пленници на демона и само жертвата на Христа освобождава от това робство. Отхвърляйки учението за първородния грях, либералите отхвърлят учението за изкуплението; за тях разпъването на Христос е пример за саможертвено служене на идея, апотеоз на Евангелието, а не спасение на света. Често по пътя на словесната еквилибристика те превръщат самото понятие „изкупление“ от основен факт в историята на човечеството в алегория и синекдоха, зачерквайки директния му смисъл. Без догмата за изкуплението, не съществува християнство; то се срива като къща без основи – а точно това им трябва на противниците на Христос.

За либералите спасението се отъждествява с личното самоусъвършенстване, а зависимостта от Бога в делото на спасението се възприема като принизяване на човека. Името на Бога започват да пишат с малка буква, а думата „човек“ с главна. Сатаната поиска да се освободи от Бога; той вдъхна от гърдите си въздуха на тази свобода, който се оказа дихание на смъртта. Човекът продължава делото на сатаната – търси лъжлива свобода във всепозволеността и, изгубвайки Бога, се оказва в мрака на хаоса и безумието.

Християнството разкри на човека цялата дълбочина на греха, трагичността на падението и метафизическите корени на богоотстъпничеството. Секуларизираното съзнание постепенно лишава християнството от неговата мистическа дълбочина, превръщайки огромния айсберг в тънък лед, плаващ на водната повърхност.

Християнинът трябва да влезе в борба с трима врагове: демона, светската суета и телесната похот. Модернизмът игнорира съществуването на демона, влиза в съглашение с полуезическия свят, оправдава страстите и похотите на човека и прави душата незащитена от тези врагове.

Либералното християнство скъса връзката с метафизическия свят. За него не съществува ангелология и демонология. Първият враг на човечеството – демонът, приема вид на мъглява абстракция. Учението за демоните като живи същества представлява една остаряла митология. Тези либерали, които все още признават съществуването на демона, се стараят да го представят като безобиден дух, който временно е отпаднал от Бога, но в края на краищата ще се върне към Него и отново ще заеме предишното си място. Ако рядко споменават ада, то е за да обнадеждят грешника, че ключът от ада се намира в ръцете на самия човек: той може да пребивава в преизподнята или да разбие вратите отвътре и да излезе оттам по собствена воля. Така че само желанието на грешника отваря за него ада и рая, а Бог и сатаната не пречат на неговия избор. Да напомним, че прекалената надежда на Божието милосърдие, която преминава в допускане на греха, се счита от Църквата за хула против Светия Дух, която не се прощава нито в този, нито в бъдещия живот.

Значителна част от модернистите по принцип са склонни да смятат, че адът не се явява точна реалия от отвъдния свят, а психическа настройка на човека, депресивна мания, за която трябва да се търси помощ от психиатър. Либералите са уверени, че демоничният свят и адът трябва да изчезнат от съзнанието на съвременните хора, да се разсеят като дим от вятър, да се стопят като тъмата на средновековната нощ пред интелектуалната светлина на новото време. Те смятат, че трябва да освободят човека не от демона, а от суеверията и атавистичните представи за зли духове.

Характерно е, че модернистите дружно се опълчват срещу заклинателните молитви за изгонване на демони. Според тях за какво да гоним някой, който не съществува, а ако пък дяволът съществува, още по-малко трябва да си разваляме отношенията с него: това е като да риташ министър-председател, който е във временно изгнание, обаче може да се върне на поста си и да се разправи с хулителите. Така че, с главния враг на християните – демона, работата на модернистите и либералите е уредена любовно.

Вторият враг на християнството е духът на този свят. Под свят тук се разбират полуезическите обичаи и представи, скàлата на ценностите, понятията за добро и зло, духа на егоизма и егоцентризма, лъженауката, стараеща се да замени вярата, страстното изкуство, прикриващо с позлата гниенето на греха. Този дух на света противостои на християнството, той се стреми да завладее умовете и сърцата на хората. Либерализмът иска да издигне в очите на християните ценностите на този свят, а самата секуларизация да представи като борба за свобода на духа и разума. Самият ренесанс беше опит за реставрация на езическия свят под християнски имена и завръщане на олимпийските богове в Европа под псевдонима на християнски светии. Съвременните християнообразни либерали под лозунги за любов искат да удавят и разтворят Църквата в морето на този свят и да представят Страшния съд като обща амнистия за демоните и грешниците. Там, където е отхвърлена метафизиката, духът е победен от физиката, а душата от тялото: страстната нощна държанка става царица.

Третият враг на християнството са плътските похоти. Либералите ги смятат за естествени свойства на човека, а което е естествено, то е от Бога. Греховните страсти те са склонни да разглеждат не като загуба на благодатта и отпадане на душата от Бога, а като излишество, което вреди на здравето на човека. Радикалните модернисти смятат, че грехът е фермент на творческия и интелектуален живот; в нравствено отношение той дава на човека духовен опит и поради това се явява компонент на мъдростта.

Либерализацията на християнството, т.е. неговото извращение, става под образа на модернизма, обновленчеството, догматическия ревизионизъм и чрез постоянно злоупотребяване с принципа на икономията (*снизхождение – б.пр.).

Трябва да се помни, че събирателният образ на хуманизма и либерализма в едно лице беше древната змия, която пропълзя в Едем с маската на добър приятел. Като либерал тя призова праотците към свобода от всякакви забрани и устрои първата революция при дървото за познаване на доброто и злото и като хуманист им обеща измамна възможност – да станат богове без Бога. Сега този „приятел“ на човечеството, прелъстил Адам, прелъстява и неговите далечни потомци със същата змийска песен.

--------------------------

Архимандрит Рафаил (Карелин) е роден през 1931 г. в Тбилиси, в семейството на инженер и учителка. През 1954 г. е ръкоположен за йеромонах. От 1975 г. преподава в Мцхетската духовна семинария славянски език, история на религиите, а после в Тбилиската духовна академия – славянски език, история на религиите, богословие и аскетика. Последно място на свещеническата му служба е храмът на св. Княз Александър Невски в Тбилиси. Занимава се с литературна дейност от 1988 г. Автор на книгите: “В ада на земята”, “В търсене на истината”, “Вектори на духовността”, “Падението на гордите”, “Тайната на спасението” и мн. други. На български са издадени книгите му: “Без Църквата няма спасение. За митрополит Антоний (Блум) или как повяхва православният цвят на ствола на икуменизма и други слова” /2004/, “За Църквата и разкола. Православие и модернизъм. Други слова” /2004/, “Що е модернизъм? За какво ни търпи Господ? Символът и християнската символика и други слова” /2004/, “Изобличителни слова срещу половото развращение и греха на аборта” /2005/.

 

Източник: blagogon.ru

Превод: Екатерина Грънчарова