/Поглед.инфо/ Когато обикновеният руски гражданин, преодолял психологическата бариера „това не е работа за ума ми“, започне да се замисля за същността на провежданата от Русия политика, у него възниква устойчиво усещане за някакъв „огледален свят“, който не е обясним от гледна точка на нормалната логика.

Как, например, да се обясни, че, от една страна, нашият президент Путин е „враг на Запада №1“ и в страната най-накрая говорят на висше равнище за „собствения път“ на Русия, но, от друга страна, вътрешната политика на страната, както и преди се определя от откровени либерали западници. А прессекретарят на президента Дмитрий Песков публично заяви, през 2016 г. – две години след началото на „Руската пролет“ и присъединяването на Крим! – че президентът „е абсолютно либерален в своя икономически подход, социална политика и така нататък.

Защо, от една страна, на висше равнище открито критикуват либералното последно десетилетие на ХХ век и се обявяват срещу повторното допускане на  тогавашните проблеми, а, от друга - с държавни средства изграждат „Елцин-центрове“, а откровено колониалната „елцинова“ Конституция,  резултатите от криминалната приватизация през 90-те години са обявени за „свещени крави“, а икономическата, социалната, националната и културната политика остават дълбоко „елцинови“ по дух и същност?

Накрая до каква степен руският елит, струва ни се, абсолютно лоялен на „путиновия курс“, произнасяща патриотични, а и често антизападни лозунги, се отличава от прословутата „седембанковщина“ от 90-те години? По отношение на социалната отговорност, отношението към собствения народ, извеждането на капитали и семейства зад границата тя не се отличава от тях изобщо!

***

Опитвайки се да се осмислят тези парадоксални неща, хората като правило изхождат от това, че има Русия и има Запад, който иска да я преметне. Съответно, който и да играе на страната на Русия в това противоборство е „наш“, а който е на страната на Запада – напротив.

Та така, може за някой да стане неочаквано, но дори и най-„патриотичната“ и „пропрезидентската“ на думи част от руския елит като крайни цели има изграждането в страната на „друг Запад“. Тоест не на „Антизапад“, а на свой доморасъл вариант на Запада: на същите ценности и принципи, но под собствено ръководство и без най-отвратителните черти на настоящата Западна цивилизация като гей-парадите, идиотската толерантност и патологичната русофобия. Някакъв „Запад, версия 2.0“ но  (което е принципно) под собствено ръководство. Именно такава  идеологическа основа декларира най-изтъкнатата част от нашия елит, в това число от „първия ешелон“, наричайки я „либерал-консерватизъм“.

Казаното не е плод на фантазията. До самия края на 90-те години цел на руския елит бе да впише Русия в настоящата Западна цивилизация като „периферен“ суровинен придатък. Иначе в никакво друго качество нашата страна не представляваше интерес за Запада и създадената от него система за „световно разделение на труда“ не се вписваше. Но в качество на ответна крачка, руските олигарси разчитат за място в образувания от глобалистите транснационален „световен елит“, макар и в качеството на „втори ешелон“, а не съвсем в ролята на „слуги“.

И когато стана ясно, че дори в това качество Западът няма да ги приеме, първият протест се чу в „Мюнхенската реч“ на Владимир Путин, заявил претенциите на Русия за роля като поне младши, но партньор, а не на подлежаща за колонизация „ничия земя“. Дори тези скромни претенции за самостоятелност бяха приети от Запада като „бунт на кораба“. Именно по това време в руската елитна среда активно се създаде новото идеологическо течение – „либерал-консерватизма“.

Важно е да се отбележи, че при това нашите „либеркони“ са взели като образец не руските либерал-консерватори от ХIХ–ХХ век (Б.Чичерин, П.Струве, С.Булгаков и др.), предлагащи постепенни либерални преобразования в Русия без нарушение на нейните консервативни устои. Обектите за подражаване станаха англосаксонските „неоконсерватори“ като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, опитали се да кръстосат традиционните ценности (семейство, патриотизъм, силна държава) с чисто либерални (примата на личните права и свободи, минималната намеса на държавата в икономиката, ограничаването на социалната политика), също обявени за „традиционни“. За Запада и неговата днешна англосаксонска основа, разбира се.

Първи по темата заговори Анатолий Чубайс, предложил проекта „Либерална империя“, прокарваща по целия свят интересите на родните олигарси. Но самата личност на Чубайс и терминът „либерализъм“ предизвикаха тогава толкова силно отхвърляне на обществото, че се наложи да се сменят и посланието, и личността. Сред второто поколение „либеркони“ може да се видят всесилният тогава В.Сурков, политолозите В. Никонова и Г.Павловски, губернаторите А. Хлопонин и Д. Зеленин, влиятелните думски „единоруси“ В. Плигин, А. Климов и М. Емелянов, редактора на списание „Експерт“ В. Фадеева, помощника на Г.Греф К Ремчуков, ръководителя на ВЦИОМ Л.Бизова, ръководителя на комитета на Съвета на федерацията по международните дела М.Маргелов  и други. Можем само да се досещаме кои истински лидери стоят зад техните гърбове…

Основите на бъдещия проект са положени още през 2004 г. в доклада на Съвета по национална стратегия. Неговата принципна особеност бе, че като „социален поръчител“ се разглеждаше не обществото (народът), а изключително бизнесът, който трябва да оформя „социалната поръчка“ за нужната му държава. Планираше се недоволството на игнорираното общество да се неутрализира чрез силовите структури и въвеждане на тотална система на следене и доноси – както това се случва на Запад.

За основна цел се провъзгласи „възраждането на могъщата държава“, което, уж, е възможно единствено при нейната „европеизация“, максималната либерализация на икономиката, макар и със запазване в периода на „реформите“ на някои лостове в ръцете на държавата, които са „първи европейци“, създаващи от Русия западна по дух, но „мощна империя“. Предлага се опирането върху 35% (фактически 10-12%) от „най-адаптивните“ руснаци, възприели новата „западна“ система ценности, основана на егоизма, култа към печалбата и личния успех.

По-нататък Докладът бе развит стратегически на 30-годишна перспектива, получавайки името „Икономическа доктрина“ (публикувана в списание „Експерт“ с главен редактор членът на Клуба  В.Фадеев и разпространена на всички депутати и членове на Съвета на федерацията). Освен удължените срокове, Доктрината предлага някои доста знакови моменти:

1.      За историческото предназначение на Русия се смята да стане „англав на запазване и развитие на западната индустриална култура“, когато тя загние окончателно, консервирайки изчерпалия се модел на рядко заселена, богата на ресурси и оптимално пригодена под транзитно-транспортни коридори руска територия.

2.      За това Русия трябва да се превърне в пазар за ТЯХНАТА продукция и технология, да снабдява със суровини и ресурси ТЯХНАТА икономика, да предоставя на основаните на своя територия и ресурси ТЕХНИ компании своята квалифицирана работна ръка, територията под ТЯХНАТА транспортна инфраструктура. В замяна ние получаваме ТЕХНИТЕ мениджъри и специалисти за ръководство на нашата икономии и ТЕХНИТЕ инвестиции като заплащане за контролните пакети акции на нашите предприятия. Вътрешният пазар при това трябва да бъде открит за западните (скъпи) стоки и закрит за евтините китайски (нали Китай е съперник на Запада).

3.      Утвърждава се, че Русия в никакъв случай не трябва да променя „суровинния си вектор“ на развитие. Нали, според авторите на Доктрината, имено „суровинниците“ (а кой друг има „петродолари“, са днес основните „поръчители на иновации“. Това, че при това се „поръчват“ изключително иновации, пригодени за ТЕХНИТЕ индустрии за извозване на суровини, разбира се, не се уточнява.

„Да не се изпадне от Европа, да се придържаме към Запада е съществен елемент от изграждането на Европа“, подчертава принципният момент на новата идеология един от основните идеолози на властта от този период Вячеслав Сурков.

Както виждаме, „либерално-консервативното“ преображение на Русия в „резерват за избраните“ през всичките тези години тече в пълен ход. И именно с това се обясняват всевъзможните „оптимизации“ на социалната политика, прехвърлянето на парите от бедните на богатите, дивата нищета на значителна част от населението и социалното разслоение. А най-важното – именно така се обяснява принципният отказ на елита да промени нещо в страната.

***

Но последвалите събития внасят в процеса своите корективи. Последват редица изпреварващи удари – в Грузия, в Украйна, а през 2012 г. чрез организирането на масови протести се опитват да отстранят и Путин, заменяйки го с доста по-сговорчивия Медведев. Но путинова Русия не само че доста ефективно парира ударите, но и успешно контраатакува в Крим и в Сирия. В резултат на това днес имаме противостоене между Запада и Русия, в което западният елит обиграва идеята на „противодействието на цивилизования свят срещу агресивна и диктаторска Русия“, а руският елит – темата за „обсадената крепост, вдигнала знамето на независимостта“.

Работата е там, че по отношение на целеполагането това противостоене не е между западния либерализъм и някакъв руски „контралиберализъм“, а между два варианта на една и съща либерална система. Единият от които в това противостоене е принуден да използва патриотични лозунги за поддържане на „единството в противодействието на заплахата“, като всъщност не променя нищо вътре в страната. Тоест фактически на народа се предлага да „защити нашите олигарси от чуждите олигарси“, защото „ако ще ни дерат, да ни дере нашият стопанин: не е толкова обидно“.

И под тази патриотична риторика „либерал-консерваторите“ продължават да градят в Русия „друг Запад“ – всъщност същият, но под тяхно ръководство и в собствени интерес. При това руските елити, дори още в по-малка степен, отколкото западните елити, са готови да се откажат дори и от част от това, което теглят от страната (извозвайки го като правило в същия този Запад), за да помогнат за решаването на някой проблем на собствения си народ и държава. Съгражданите се разглеждат от тях фактически като „подчовеци“ и материал за изразходване при изграждането на благополучието.

Трябва ли да се чудим, че на такава откровено фалшива ситуация прозападната опозиция играе прекрасно, демонстрирайки Запада и неговите елити като алтернатива на нашите елити и създаденото „при тях“ (и само „при тях“!) състояние на положението в Русия. От известно време либералите, уж изменили на себе си, също започнаха да говорят за несправедливостта на приватизацията от 90-те години, за необходимостта за някаква умерена компенсация и връщане на държавната собственост (забележете – не в „общонародната собственост“, както бе в СССР, а именно в „държавната“) и повторното ѝ разпродаване, но вече на тези, чиито капитали имат обясним произход. Тоест на чужденците и свързаните с тях руски структури. На практика се предлага запазване на системата при смяна на „собствениците“, защото „там вие пак ще бъдете никой, но поне ще ви хранят по-добре“.

И не трябва да се отрича, когато народът разбере, че под патриотичните лозунги на „либерално-консервативните“ елити нищо не се променя, все повече хора ще започнат да вникват до идеята „до основания, а след това…“. Нали е известно, че ужасният край е по-малко страшен от ужаса без край.

***

А сега отговор на най-деликатния въпрос – за мирогледа на Владимир Владимирович Путин и това, което той прави. Някои са склонни да обяснят неговото „седене на два стола“ с това, че Путин е „увиснал“ между Русия и Запада, други с влиянието на околовластните кланове и близкото обкръжение (да си спомним Сечин, Греф, Кудрин, Мутко, Медведев – все хора, започнали заедно с Путин в екипа на либерала Собчак в кметството на Петербург и именно там формирали се като личности и политици). Но може би всичко е значително по-просто: ако Путин е „увиснал“ идеологически, то не е между Запада и Русия, а между събудилия се патриотизъм на народните маси и господстващият в съзнанието на руския елит „либерал-консерватизъм“.

Казаното са недоказани догадки. Съдете сами. За 17-те години престой на Владимир Путин на власт (три президентски мандата плюс „регентство“ при президента Медведев) в Русия така и не се появи това, от което съгласно всяка здрава логика трябва да започне преустройството на страната – държавната идеология и ясното ново целеполагане. Дори днес (както някога при Елцин) цел на развитието на страната е „по-нататъшното повишаване на благосъстоянието на гражданите) – тоест това, което обикновено се обявява за цел, когато истинска цел изобщо няма.

Започвайки политическата си кариера в екипа на ултралиберала Собчак, бившият чекист Владимир Путин през следващите години претърпя съществена еволюция на своите възгледи (приказките за „патриота-чекист“, присъединил се към либералите, за да взриви отвътре либерализма, ги оставям за децата). И тук няма нищо срамно – само глупакът не се учи от собствените си грешки и не отчита политическите реалности.

Вече по време на втория мандат пред президента застана логичния въпрос: „А какво ще строим?“ и тогава, през 2006 г. започна разработката на „Стратегия 2020“, целяща да придаде на политиката на Русия поне някакъв смисъл. Разработваха я познатите ни ВШИ и РАНСиДС (Руска академия за народно стопанство и държавна служба) под ръководството на главните светила на либералната мисъл Кузминов, Ясина и Мау и при активното участие на стотици западни експерти. За официална цел бе обявено… „осигуряването в дългосрочна перспектива (2008-2020 г) на устойчиво повишаване на благосъстоянието на руските граждани“. Трябва да се каже, че нито една от поставените във въпросната стратегия задачи не е изпълнена по данни от 2018 г. Затова пък се появи терминът „суверенна демокрация“, а негласната идеология на руския елит стана „либералният консерватизъм“, целящ изграждането на „друг Запад“.

И това нямаше да е нищо, ако не се случи разбудилата народа „Руска пролет“ от 2014 г. и последвалото противостоене със Запада. При това хората не можеха да не забележат, че под заклинанията за „националното единение“ на руския елит продължава да се плюе по проблемите на народа, а и ситуацията се използва (например: „да компенсираме загубите от санкциите), за да се бръкне в джоба на собствените най-бедни съграждани. Трябва ли да се доказва, че подобни настроения при умело подклаждане отвън напълно могат да доведат до пълноценен социален взрив?! А това за намиращата се на практика в обсадно положение страна ще бъде същото като при Февруарската революция от 1917 г. за воюващата Руска империя. В която, да си го кажем, император Николай Втори също се опитва да строи свой „друг Запад“ с руска специфика и опирайки се на елити, паразитиращи на народа, призовавайки за „единство пред лицето на общия враг“.

***

А сега най-неприятното. Трябва да се разбере, че при продължаване на „либерално-консервативния“ курс Русия по принцип не може да победи във формиращото се днес бъдеще! Дори и ако по някакво чудо се избегнат гибелните вътрешни смутове, изградят се всички газопроводи и се проведат всички шампионати, да стане непобедима във военно отношение и повече или по-малко успешна в икономически план. Дори и ако всички външнополитически условия бъдат в нейна полза, ако се разпадне (което е вероятно) „евроатлантическото единство“, САЩ да се превърнат в „една от страните“, а светът най-накрая да стане многополюсен.

Работата е там, че настоящият несъмнен ръст на международния авторитет на Русия се обяснява с ролята ѝ на неформален лидер в борбата срещу омръзналия до смърт на много народи „еднополюсен свят“. Именно нашата страна първа (макар и по показаните горе причини) повдигна знамето на тази борба и именно затова получи уважението на тези сили по света, които са близки до традиционните ценности и националния суверенитет. Но рано или късно „еднополюсният свят“ ще рухне, борбата „срещу“ ще бъде сменена с борба „за“. И тогава какво?!

Нали, за да станем един от цивилизационните центрове на бъдещия свят, икономическото и военното могъщество са малко за обединяване около себе си потенциалните съюзници – трябва привлекателен модел за бъдещето, който да осъществят заедно с нас. Такъв „модел за бъдещето“ има СССР, но какво може да предложи „либерално-консервативна“ Русия? Същият този Запад е начело с личното над общественото, сдъвкването на ближния в хода на конкуренцията, изгодата като критерий за всяка истина, социалната безотговорност на „върховете“ при бедствено положение на мизерстващите „низини“.

И вие смятате, че някой ще клъвне на такъв „светъл образ“ дори и при наличието у Русия на ракети и геополитически авторитет? За да сменят писналия на всички предишен Запад с руския „друг Запад“? Едва ли… По-скоро ще си потърсят за обединения някой друг центъра. А и ние волю-неволю трябва да направим същото, от субект на международната политика отново да се превърнем в неин обект. Така след крушението на „еднополюсния“ свят, несъстоятелността на „либерално-консервативна“ Русия като един от основните световни центрове ще стане очевидна и ще се превърне във важен фактор, играещ срещу нея.

***

Изводът е очевиден: „либерално-консервативният“ проект не подхожда на Русия по принцип, както не ѝ подхожда като бъдещ лидер и „либерално-консервативният“ елит. Освен това, при определено стечение на обстоятелствата, именно „либерал-консерваторите“ могат да станат най-опасната за Русия „пета колона“, която да се опълчи на Путин, веднъж след като почувства, че той е готов окончателно да скъса със „западния проект“ и да не строи „друг Запад“, а нещо принципно различно. Именно от тук, а не от маргиналната опозиция или от олигарсите , готови да предадат всичко, за запазването на чуждестранните си сметки, е най-вероятен ударът в гръб на руския президент.

А значи в някой момент (колкото по-скоро, толкова по-добре) на Владимир Путин ще му се наложи да направи най-главния избор в живота си, известен още от времената на древния Рим. Там, както е известно, е имало три субекта на политиката – „Цезарят“ (казано на съвременен език – официалният „национален лидер), „Сенатът (елитът, който притежава икономическата и политическата власт) и „Народът“ (патриотично настроените граждани).

При възникването на съюз „Цезар+Сената срещу Народа“ се получава класическа олигархическа диктатура, при която гражданите започват дълбоко да ненавиждат страната и гражданския си дълг, от което страната бързо достига упадък и става плячка или на някакви самозванци, или на „варвари“. Ако се обединят „Сенатът и Народът срещу Цезаря“, се получава „революция“ и установяване на всевластие на елитната олигархия, маскирана под някаква форма на „демократични избори“, към което в момента се стреми всъщност и съвременната прозападна опозиция. Накрая при съюза „Цезаря + народа срещу Сената“ елитът или се „строява“ под държавен интерес, или се репресира и заменя с друг, който е по-адекватен за националните интереси.

Това какъв избор ще направи „либерално-консервативният“ руски елит е разбираемо – ако не се случи първият от изброените варианти, залогът ще се направи на втория. Президентът ще трябва да избира между първия и третия вариант. При това от правилността на този избор ще зависят и бъдещето на Русия и неговото собствено бъдеще.

Превод: Поглед.инфо