/Поглед.инфо/ Северноатлантическият алианс преживява тежки времена. Формално, външно, той е все още силен и здрав. Той провежда обширна програма за учения на огромно пространство от Северна Норвегия до източната част на Средиземно море. Той разполага експедиционни сили за засилването на боеспособността на Прибалтика. Той гради дългосрочни планове. Но всъщност тази геополитическа конструкция виси на косъм. На 11 юли на срещата на високо равнище на НАТО в Брюксел членовете на военния блок могат дори да решат да го ликвидират.

Вероятността за толкова радикално решение, разбира се, не е голяма, но не е изключена напълно, както бе така преди година-две. Особено предвид проявилата принципното преминаване на броя икономически проблеми в качеството на жестоко геополитическо противостоене между САЩ и Европа като цяло. Трудно е да се очаква сплотеност и бойно братство между армиите на страни, чиито правителства се разглеждат една друга през мерките на строги икономически санкции.

Затова и новината за срещата на министрите на отбраната на девет страни от ЕС на 26 юни в Люксембург привлече особено внимание. Още повече, че срещата ѝ стана подписването между шест страни от ЕС (Германия, Франция, Дания, Холандия, Белгия, Испания, Португалия и Естония) и Великобритания на споразумение за формиране на Европейски сили за бързо военно реагиране. Тяхна важна отличителна черта е изначалната отделеност от цялата военна система на НАТО.

Фактически може да се заяви за учредяване на първия компонент на собствената армия на Единна Европа. Така, след няколко седмици в Брюксел ще се състои първото сражение на войските на ЕС срещу войските на НАТО и честно казано засега не е ясно коя от тях ще победи. Преди всичко, че и едните, и другите отдавна вече представляват лишени от плът абстрактни фантоми.

Бяха времена, когато Северноатлантическият блок наистина представляваше единна и страшна сила. Само на северния фланг на централния фронт (Белгия, Холандия, Дания) при даден сигнал в течение на 48 часа можеха да се вдигнат на тревога и да извършат марш на изток към границата на Полша и Прибалтика и да се разгърнат по линията на отбрана многонационални части с обща численост от 700 хил. души. В това число и два батальона от Британската рейнска армия – постоянен контингент на въоръжените сили на Великобритания, разположен в Германия.

Разпадането на СССР обърква всички карти, лишавайки отработения от военните механизъм от основната му цел. На срещата на НАТО на високо равнище във Вашингтон през 1999 г. ръководството на Алианса признава нежеланието на участниците му „да продължат да стоят в строй“ и обяви един вид постигане на победа. В заключителното комюнике е фиксирано изчезването на вероятността на възникване на Голяма война в Европа в обозримо бъдеще, а значи и състоянието на постоянната военна готовност на армейските групировки се признава за излишно. Политиците и генералите стигат до извода, че най-големият проблем могат да бъдат локалните кризи, които могат да се потушават с някакви дежурни части, подобно на противопожарна охрана.

Като такива е решено да се сформира от действащите подразделения нов армейски корпус за бързо разгръщане на НАТО. Щатният му състав, структурата, организацията, въоръжението и снабдяването се оптимизират при съчетанието на две задачи: висока мобилност и способност за водене на локални бойни действия във формат конфликт с ниска интензивност против технически и технологически отстъпващ противник.

Концепцията получава името NATO Rapid Deployable Corps (NRDC). Според нея предната група на щаба на корпуса трябва да пристъпи към разузнаване на театъра на бойните действия не по-късно от десет денонощия от момента на дадената заповед. След 20 дни приключва разполагането на точките за управлението на тактическото звено в предстоящите зони на отговорност на армейските бригади. След 30 денонощия корпусът трябва да бъде готов към масово прехвърляне на личен състав, техника, въоръжения и предмети за снабдяване, с излизане в бойна готовност към военни действия 90 дни след „вдигането на тревога“.

За формирането на конкретното NRDC отговаря някоя отделна страна, отделила за него неголяма част от личния си състав и техника, а също така заемаща повечето вестта в командната структура. В частност тя предоставя бригада за връзка, БРЗХ, дивизиони тежко въоръжение (артилерийско, реактивно, ракетно), инженерни части, армейска авиация, медици, транспорт, тилово осигуряване и военна полиция. Макар и някои бригади първоначално да се смятат за напълно многонационални, нямащи една единствена отговорна страна. Щабовете им се формират в най-малко пет страни.

Типов армейски корпус за бързо реагиране става обединеният АКБР на НАТО, формиран на основата на Първа бронетанкова и Трета механизирана дивизия на Великобритания, Първа бронетанкова дивизия на САЩ (която сега е разположена на територията на САЩ!, Седма танкова дивизия на Германия (сега разформирована), механизирана дивизия „Акуи“ на Италия, Втора мотопехотна дивизия на Гърция, Първа механизирана дивизия на Турия (сега разформирана), СБР на Испания, датска мотопехотна дивизия.

Освен него, командването на Алианса пристъпва към формирането на още седем корпуса: обединени сили „Еврокорпус“, германско-холандски, германско-датско-полски, италиански (създаден на основата на СБР на Италия), турски (създаден на базата на Трети армейски корпус на Турция), френски, гръцки (на базата на Трети армейски корпус на въоръжените сили на Гърция, състоящ се от една пехотно бригада) и испански (на основата на леките сили на Испания).

Бойното кръщене преминава единствено ОАКБР на НАТО през 1995 г. в Босна и Херцеговина и през 1999 г. в Косово. Останалите, формално също „воювали“ присъстват единствено в състава на работните групи на корпусните щабове, без привличане на подчинените им бойни части.

Опитът е признат за успешен, но по-нататък всичко тръгва както винаги. Към началото на века отново се изяснява нежеланието на страните членки да понасят тежестта и лишенията на войнската служба.Учредените корпуси вече се обхващат целия размер на националните въоръжени сили, но по щат имат постоянен състав, искащ поддръжка и обучение, следователно и разходи, които правителствата в мирно време постоянно искат „да оптимизират в благото на народа“.

В края на краищата равнището на пацифизма достига толкова високо равнище, че през 2003 г. командването на НАТО трябва да признае очевидното и да обяви реформа на армейската структура с преход от NRDC с постоянен състав към Сили за първоначално реагиране на НАТО, формирани само при специална заповед „в заплашителен период“.

Теоретически тези сили трябва да изпълняват пълния обем на функции на NRDC, но значително по-бързо. Първите подразделения в района на криза трябва да се прехвърлят само след четири денонощия, а за пълна готовност за водене на бойни действия не по-късно от 10-12. По-късно се оказва, че са попрекалили със сроковете. Силите за първоначално реагиране на са в състояние да постигнат бойна способност за 12 денонощия, а и по численост те са намалени от корпус до батальонна тактическа група. Затова тя трябва да води самостоятелен бой с продължителност не по-малко от 30 денонощия и те трябва да служат за основа за следващото разгръщане на театъра на военните действия на по-крупни формирования до корпус включително.

Зад кадър остава редица важни моменти. За разлика от NRDC силите за първоначално взаимодействие вече нямат собствена авиация и са крайно зависими от външна огнева поддръжка, без която са просто лека пехота на големи танкове. В това време прехвърлянето на силите за бързо реагиране изискват наем на чуждестранна транспортна авиация. Съобщава се за нормативен наем за три седмици на шест самолета Ан-124 или С-17 и осем транспортни съда.

Радостта продължава само три години. Още през 2006 г. проверка изяснява катастрофа. На книга тези сили съществуват, но фактически ги няма. Не до край окомплектовани се оказват дори щабовете, да не говорим за това, че те нямат никаква представата за състава на конкретните подчинени части. Естествено не може да се говори за никакви бойни учения и за отработка на съвместната работа.

Към 2009 г. командването на НАТО разбира, че идеята за силите за бързо реагиране се е провалила. Националните армии категорично не желаят да предоставят своите части, намирайки всякакви предложи. Накрая се достига до това, че силите за бързо реагиране се делят на дежурни сили (Immediate Response Force) и резервни сили (Pesponse Forces Pool), което съкращава числеността на „противопожарната команда на НАТО“ до едва два, при това небоеспособни батальона, които така не са отработвали оперативно разгръщане.

В края на краищата всичко приключва със създаването на някакви Многонационални оперативни сили на НАТО, съществуващи в момента само на хартия под формата на двор, наречен щаб. Неговата щатна численост е от около 460 офицери, но средно не превишава 140 от 26 страни на Алианса, сменящи са на четири месеца. МОС се проявява красиво само на бойни учения и така и няма бойна ценност, както и ясни и конкретизирани по време механизми за получаване на подчинените части, а също така няма и структури за тилово снабдяване.

Характерно е за опитите на командванията на националните армии на страните в Европа по създаването на собствени „международни“ военни структури това, че и те демонстрират същите проблеми и болести.

Гръмко обявеният още в началото на 90-те години „Еврокорпус“ (първоначално състоящ се от френска бронетанкова дивизия, 10-та танкове дивизия на ФРГ Първа механизирана дивизия на Испания, Първа механизирана дивизия на Белгия, Френско-германска мотопехотна бригада и рота от Люксембург“ в момента дори на хартия съществува във формат условна бригада във двубатальонен състав, където в реалност има само щаб. Подчинените части трябва да се получат по-късно, „след политическото решение на ръководството на страните от ЕС“.

Как ще се съчетае със заявените нормативи по разгръщането на не по-малко от бригада на „Еврокорпуса“ не по-късно от 20 денонощия на всеки театър на бойните действия в зоната за отговорност на ЕС е открит въпрос. Но формално ротната тактическа група от неговия състав дори участва в операциите на НАТО в Косово.

По този начин днес боеготовните части на Алианса на практика липсват. Съдейки по заявлението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, през декември 2017 г. на хартия числеността на „силите за бързо реагиране“ достига до 40 хил. души, в това число 5000 от тях могат да бъдат разгърнати във всяка точка за няколко дни. По на първо място общата численост на въоръжените сили на НАТО е на равнище на 1,7 млн. души (тоест боеготовните части възлизат на по-малко от 2,3% от цялата групировка), а на второ място за отделянето само на четири батальона в Прибалтика трябва да се свиква цяла среща на високо равнище на Алианса и след това половин година да се събират, снабдяват и готвят за прехвърляне. Обективно в момента НАТО в Европа има само един дежурен батальон.

Иронията на случващото се заключва в това, че споразумението в Люксембург се подписва грубо казано от същите хора, които „оптимизират и повишават боеготовността на силите на НАТО“ в течение на предишните две десетилетия. Способни ли са да създадат нещо отлично в резултат е риторичен въпрос. Разговорите за учредяване на собствена армия на ЕС носят чисто политически характер, но в реална практика нямат основи предвид желанието наистина да издържат армията. Европейските сили за бързо разгръщане са същият фантом като Еврокорпуса и Многонационалните оперативни сили на НАТО.

Впрочем, те са нужни всъщност не за война, а за политическото противостоене между ЕС и САЩ. НАТО като структура се създава още и като инструмент за политически контрол над Европа, който Вашингтон вече не може да държи, а Берлин с Париж искат остро да излязат от него.

Впрочем, както показва състава на подписалите, на практика всички искат да се освободят от американския нашийник. Наличието на собствена армия традиционно се смята за важен външен атрибут на независимостта. Тя не е задължително задължена да може да воюва, нея просто трябва да я има, например за паради и тържествени срещи на правителствени делегации. Ето, че и в Люксембург я има. Своето първо сражение собствената армия на Европа трябва да даде на армиите на НАТО на книжните поля на предстоящата на 11 и 12 юли среща в Брюксел. Ще видим кой ще победи.

Превод: Поглед.инфо