/Поглед.инфо/ Ислямската интерпретация на терора не може да бъде анализирана пълноценно без нейните традиции и организиращи митове. Много е важно към оценките да се подхожда предпазливо, особено когато се дават от външен за ислямския светоглед наблюдател. Проблемът е, че точно както при християнството, в исляма има различни разклонения, които доктринално се различават. Опитът на някои западни медии да представят една от гледните точки в мюсюлманското общество като единствена, реално под¬силва позициите на нейните носители.

Такъв е и случаят с ислямския теро­ризъм. Той охотно се интерпретира според спорната, но нашумяла теория за „сблъсъка на цивилизациите”, противопоставяща мюсюлмани срещу хри­стияни, юдеи и будисти. Като за доказателство се цитират терористите и духовните им лидери, призоваващи към джихад и самоубийствени акции.

Според познавачите обаче, в Корана и в посланията на пророка Мо­хамед съвършено отчетливо, и дори no-силно, отколкото в християнското учение, е изразена забрана за самоубийството. Същевременно в коранични стихове и пророчески хадиси, се окуражава саможертвата в името на исляма.

Самата свещена война (джихад) не се вписва в основните задъл­жения на мюсюлманина. Тя се поема от определен брой членове на мю­сюлманската общност. Според традицията от времето на пророка Моха­мед, те са „федаини” (борци за вяра). Загиналите в битка сподвижници на пророка пък са обявени за „шахиди” (мъченици). Оттук впрочем, тръгва и митът за избраното общество от готови на саможертва, борци за вяра. Джихадът е насочен срещу „неверниците”, които са противоположност на вярващия мюсюлманин. Това обаче е „малкия” джихад. „Големият” е бор­бата с дявола вътре в душата на мюсюлманина.

Повърхностният анализ априори пропуска алтернативната хипотеза,според която ислямският тероризъм е проявление на сблъсъка не в т. нар. „разлом на цивилизациите", а вътре в собствената ислямска цивилизация.

За да стигнем до вярната хипотеза е задължително да потърсим мястото на ислямския тероризъм в общата история на терора, заливал човечество­то през неговото хилядолетно развитие. В общия случай, тероризмът е упот­реба на публично насилие за политически цели, отнасящи се до спечелва­не и преразпределение на власт. Терорът е дело на професионалисти - образуващи собствена корпорация и преследващи свой собствен интерес.

Изследванията на съвременния ислямски фундаментализъм поставят в началото му една корпорация, известна като ордена или сектата на асасините. Тя действа на историческата сцена в епохата на кръстонос­ните походи. По това време „воините на Исляма" - сунитите, халифи на Багдад, турците-селджуци и шиитите, се намират в състояние на перманен­тна война помежду си.

Едно от разклоненията на мюсюлманите-шиити са исмаилитите. Част от тях основават тайната секта на асасините. Лидерът им е Хасан ил Сабах, известен като „Старецът от планината”. Персиецът ил Сабах. Той е ученик на известният мюсюлмански реформатор от XІ век Насър Хосров. След като не намира поддръжка в цитаделата на исмаилитите Кайро, е принуден да се изтегли в северна Персия. Там, в планините на южния бряг на Каспийско море, Хасан се укрепява в непристъпната крепост Аламут през август 1090.

Асасините се считат за елит на исмаилитите. Оформят се като елитар­на секта, практикуваща окултизъм и същевременно смятаща се за общност от правоверни мюсюлмани. Те виждат света като алхимична пещ, където се извършва селекцията на най-достойните. Делят последователите си на две части - редови мюсюлмани и тесен кръг от избрани „федаини". И едните и другите се подчиняват безпрекословно на „Стареца от планината”.

Асаси­ните систематично ликвидират всички свои противници. По време на акци­ите демонстрират пълно презрение към болките и смъртта, вярвайки, че ще отидат директно в рая, ставайки „шахиди". Смята се, че „райските видения”, които асасините са получавали преди акция се дължат на употребата на големи количества хашиш. По тази причина кръстоносците са възприемали названието асасини, като „хашишини” (употребяващи хашиш). Във френс­кия език и днес асасин означава убиец..И вече никой не си спомня, че името всъщност идва от „assas", което на арабски означава „защитник”.

Това е нагледен пример как асасините влизат в митологията на противопоставянето християни-мюсюлмани. Затова и Аламут често се представя като първия тренировъчен лагер за ислямски терористи през Средновеко­вието. Вярно е, че на сметката на асасините лежат много ликвидирани кръстоносни водачи, включително и ерусалимския крал Конрад де Монферато. Християните обаче не са нито мотив, нито повод за терора на асаси­ните, който дори хронологически започва преди кръстоносните походи.

Терорът на асасините е в името на подържания от тях приемник на Мохамед. В ранния ислям няма уредени правила за наследяване на халифския трон. Вярва се е, че бог посочва достойния и същевременно го пред­пазва. Асасините са исмаилити, т. е. Подкрепящи потомците на недопуснатия до властта претендент Исмаил. Според Хасан ил Сабах, наблюдавайки живота на съвременните му халифи, той се убедил, „колко са потънали в разврат и пиянство, поради което тези халифи не могат да бъдат глава на ислямския свят”. Християните нямат нищо общо с тази вътрешна за мю­сюлманската общност борба.

Жертви на асасините са десетки султани, везири и военачалници. Персийският шах и знаменитият пълководец Салах-ад-Дин (Саладин), уморени от очакването на неизбежната смърт, са принудени да подпишат мирни договори с асасините. В тогавашния ислям­ския свят оценките за асасините съвсем не са били положителни. Така, селджукският султан Малик-шах и неговият везир Низам ал-Мулк преслед­ват исмаилитите като еретици, които според тях „не са мюсюлмани, макар и да се кълнат в името на Аллах”.

Според някои сведения, самите асасини подържат добри връзки с християнския орден на тамплиерите. Като цяло героичните битки между християни и мюсюлмани по време на кръстонос­ните походи за много от участниците в тях, не са източник на вражда, а по-скоро на съперничество. Пример са рицарските отношения между Сала­дин и Ричард Лъвското сърце - и двамата обект на заплаха от асасините. Асасините са унищожени от монголците през 1256, но общността на исмаилитите се запазва до наши дни. Лидерът им Ага-Хан IV живее в Пакистан и подкрепата за него е далеч от каквато и да е асоциация с терор.

След кръстоносните походи, политическото насилие с религиозна мотивация продължава да бъде инструмент в борбата за наследството на Мохамед. То обаче остава вън от полезрението на християните. Интересът към мюсюлманските борци се възвръща след XVIII век, когато водещи хри­стиянски държави започват да разпростират влиянието си в Близкия и Средния Изток.

През XIX век все още няма проблем за света под името ислямски тероризъм. Единното тяло на исляма донякъде се олицетворява от Османската империя, формален наследник на Халифата. Противопоста­вянето на суданския дервиш Махди срещу англичаните и на чеченския имам Шамил срещу руснаците не получават достатъчна популярност в ислямс­кия свят. По това време центърът на терора е другаде. Той е в Европа и особено в Русия.

XX век развива слепия масов терор. Ирландската републиканска армия първа започва да залага бомби по обществени места. Жертви на ИРА са аноним­ни и невинни хора от всякаква възраст, пол, раса и националност, просто оказали се в неподходящ момент на неподходящото място. Обосновката е дадена от Майкъл Колинс, според който „терорът е единственото средство една малка и слаба нация да се бори с по-голямата.”

Обосновката на ислямския терор се дава от появилите се по вре­мето на Колинс, радикални ислямистки движения. Създадените през 1928 от религиозният реформатор Хасан ал Бана, в Египет „Мюсюлмански бра­тя” е „движението-майка”, от което произлизат останалите организации с радикален проислямски характер. Те се стремят към създаването на обра­зувание, което по форма и съдържание да наподобява първата ислямска държава. Бащите на „Мюсюлманските братя” заклеймяват техническото и стопанско превъзходство на Запада, като дело на дявола . Основната им дейност обаче не е насочена срещу Запада, а срещу собственото правителство. По тази причина „Мюсюлман­ските братя”, които се разпространяват в повечето страни от ислямския цивилизационен кръг, многократно са преследвани и забранявани.

Тези преследвания обаче, стават повод за поява на крайни ислямис­тки партии и движения. Определението „ислямистки” се ползва, за да се разграничат радикалните мюсюлмански групи от автентичния ислям. Те използват обстоятелството, че правителствата в мюсюлманския свят ни­кога не са били чисто теократични. Отсъствието на единна собствено мю­сюлманска традиция също насърчава ислямистите.

В тези условия се по­явяват нови реформатори, които радикализират традицията, Както и във времената на Хасан ил Сабах, екстремистите имат собствени духовни ли­дери и религиозна интерпретация, оправдаваща терора. Те придобиват известност и като фундаменталисти, заради претенцията им, че възстановяват първоначалния смисъл на Корана. Любопитно е, че терминът „фундаментализъм” в религиозния му смисъл първоначално се е ползвал за една от протестантските версии на християнството. Литературата на фун­даменталистите изобилства с текстове, които свидетелстват за справедли­востта на първите халифи и техния висш морал, доближаващ ги до светци­те. Тяхна противоположност е съвременната управляваща прослойка в арабските страни, която се характеризира с морално разложение, продажност, покорност пред Запада, деспотични методи на властване и угнетяване на народа.

За фундаменталистите съществува един единствен на­чин за взимане на властта - чрез насилие. То може да бъде осъществено чрез различни политически форми, които варират от военния преврат до опитите за разрушаване на „безбожните политически системи” чрез раз­лични видове терористични акции, при чието провеждане не се държи смет­ка, че повечето жертви са невинни цивилни граждани или жизнено важни икономически обекти.

Първа такава структура е „Хизб ут Тахрир” отделила се от Мюсюлман­ските братя през 1951 г. и практикуваща жесток терор. Организацията има „пирамидална” структура. Всяка група (халка) се състои от 4-5 члена, които се познават често само по псевдоним. Този подход, широко използван от терористите по цял свят, свежда риска от разкритие до минимум. С встъпване в организацията се полага клетва, съдържаща задължение за подчине­ние на заповед даже в случай на несъгласие. Военното тяло е организира­но в мушрифи, които са подчинени на ръководителя на определен региона - масул. На национално (държавно) ниво ядрата са обединени под общото управление на мутамад.

Желязната дисциплина и аскетизъм, основани на краен фанатизъм, правят организацията фактически неуязвима и много опасна. Мястото на арестуван мушриф или масул, и на всеки друг ръково­дител се заема незабавно от предварително подготвен член на организа­цията, а приемствеността се приема безпрекословно от останалите члено­ве на халката. Всяко неподчинение се наказва със смърт от съратник, посочен от водача. Така се прилага още един свързващ принцип - кръвната отговорност. За да се поддържа войнственият дух на отделните членове на организацията, непрекъснато се цитират коранични стихове и проро­чески хадиси, в които се окуражава саможертвата в името на исляма

Поне в началото акциите им са срещу собствените политически режи­ми. Терорът им е по религиозни внушения, но преследващ съвсем проза­ични политически цели. Така през 50-те години на ХХ-ти век египетските ислямисти са подкрепяни от, доминиращата в Саудитска Арабия, духовна общност на уахабитите. Дълбоката причина за подкрепата се корени в при­тесненията на саудитците от амбицията на ръководения от Насър Египет да се утвърди като нов арабски лидер.

Много по-известни за външния свят обаче стават палестинските радикални организации. Терористичните им прояви се активират след арабско-израелската война от 1967 г. Отличите­лен метод на палестинците става отвличането на самолети. Палестинските акции от периода са чисто политически мотивирани, в пропагандата им отсъства религиозна интерпретация. Те общуват в добро разбирателство както с марксистите от фракцията „Червена Армия”, „Червените бригади”' и „Японската червена армия”, така и с католиците от ИРА.

През 80-те обаче се надига нова вълна от тероризъм с ислямистки оттенък. Имамът Хомейни, възражда идеята за „самоубийство в името на исляма” в съвременната епоха. След ислямската революция в Иран през 1979 г., той постановява: „саможертвата в името на Аллах е път, който е длъжен да избере всеки правоверен мюсюлманин”.

Първи приемат посланията на духовния водач като ръководство за действие членовете на ливанската организация „Хизбола”. А първият самоубийствен терористичен акт е из­вършен през април 1983 г. в Бейрут, когато камикадзе взривява шофиран от него камион на територията на посолството на САЩ. До края на годината в Бейрут загиват още американци и французи в други два атентата на „Хиз­бола”. Израел е следващият голям враг на проиранската организация, срещу когото нейните камикадзета осъществяват десетки самоубийствени ак­ции. Първата е през 1994 г. в сградата на командния пункт на израелския военен контингент в ливанския град Сайда. Именно инструктори на „Хизбола” предават на палестинците умението за самоубийствен терористичен акт. Палестинските екстремистки групировки започват масово да използ­ват самоубийци срещу Израел. През следващите години са взривени повече от сто „живи бомби”. Притесненията от кораничната забрана се преодоляват от интерпретации, като тази на шейх Юсуф Карадави - „атаката срещу врага не се явява акт на самоубийство, а акт на геройско мъченичество (истишхад)” т. е. почетна саможертва в името на бог.

Докато през 80-те години акциите на екстремисти-шиити са срещу САЩ, в същото време сунитите воюват с американска подкрепа срещу СССР в Афганистан. Там те овладяват логистиката на модерната партизанска вой­на. От тази среда постепенно израстват като лидери Осама бин Ладен и заместникът му Айман ал Зуахири. Националностите на двамата - саудитец и египтянин са илюстрация на новата апология на терора, появила се като синтез на стария съюз между египетските „Мюсюлмански братя” и саудит­ските уахабити.

Афганистанската война окуражи новия стар съюз за действия по пе­риферията на ислямския свят. Наличието на достатъчно финансови ресур­си го амбицира да направи опит да обедини морално и организационно разнородни ислямистки групировки. Вълната от атентати, заляла Египет от 1993 до 1995 г. остава в сянката на други събития като създаването на групата „Ал Джихад” в Босна през 1992 г. или активизирането на цял ред терористич­ни организации от 1995 г. в Източен Китай - Синцзян. Силно засегнати са постсъветските републики в Средна Азия. С времето чеченците започват с охота да приемат подкрепа отвън. Действащата от дълго време на Филипи­ните, ислямистска организация „Абу Сайяф” също получава нови импулси. Предполага се, че най-малко две кашмирски сепаратистки групировки са свързани с Бин Ладен. Също както и фундаменталисти от Алжир.

Така се формира своеобразен „зелен интернационал”, даващ осно­вание за оценки, боравещи с категорията на заплахата и абсолютизиращи ислямската религиозна мотивация. Разбира се, терористите-самоубийци не се раждат такива. Възпитават ги от деца в многочислени ислямски шко­ли, където ги учат да умират в името на Аллах. Учителите ловко подбират цитати, с които да обосноват религиозното значение на самоубийствения терор.

Различните анализи на личността на терориста, основани на фройдисткия подход, представящи го като психологически тип извън конкретен религиозен или етнически контекст, нямат особена стойност в конкретния случай. По продуктивен е социално-психологическия подход, който търси идейната мотивация в подходящ адекватен светоглед. Още Дюркем в зора­та на социологията посочва „алтруистичното самоубийство” за благото на обществото, като характерно за обществата с висока степен на сплоте­ност. Духовният подвиг не е единствения мотив на ислямския терорист-самоубиец. Семейството му получава парични компенсации и по-висок социален статус. Религията е просто водещ компонент в средата, като на друго място такъв би могъл да бъде марксизмът или национализмът.

По тази причина би следвало да сме по-скептични към цивилизационните апокалипсиси на база мюсюлмански фундаментализъм. На всичкото отгоре, съвременният ислямски терор не е единен. Той е шиитски и сунитски (уахабитски). Първоначалното подценяване на талибаните се дължеше на конфликта им с не по-малко ислямисткото правителство на Афганистан. Акциите на афганистанските шиити пък са насочени и срещу едните и дру­гите. Тероризмът на „Хамас” целеше намаляване влиянието на Арафат и неговите наследници сред палестинците. На свой ред кръгът на Арафат бе принуден да насърча­ва терора на верните му „Бригади на мъчениците от Ал-Акса”, за да не губи подкрепата на палестинското обществено мнение.

Подобно е положението на Осама бин Ладен вътре в саудитското об­щество. Най-желаната цел на терориста е свалянето на саудитската мо­нархия и премахване на династията Сауд. Ключовите в неговото послание критики срещу присъствието на християни в светите места, са всъщност критики към властта, която ги е допуснала там. От нелегалните военизира­ни групи в Египет, Йордания, Мароко и Саудитска Арабия до партизански­те сили в Алжир, Пакистан и Йемен, ислямистките радикални групировки се опитват да свалят техните правителства. Правителствата на мюсюлмански държави като Алжир, Египет, Йордания, Индонезия, Саудитска Арабия и Йемен сега трябва да балансират между сътрудничеството си със Запада и надигането на радикалната ислямистка опозиция.

Съществува обаче още един елемент в ислямската интерпретация на терора. Позициите на фундаменталистите се захранват от редица книги и изследвания, появили се на Запад през последните години. В тях често се цитират Самюел Хънтингтън и книгата му „Сблъсъкът на цивилизациите” или Франсис Фукуяма и неговия труд „Краят на историята”, на базата на които се прави опит за да се докаже, че „войната” между ислямския свят и Запада има религиозен, културен и цивилизационен характер. Стигна се до там Фукуяма да приветства „бинладенистите”, защото „прочистват феодалните трънаци на исляма по пътя му към либералната демокрация”. Стой­ността на оценката идва от съдържащото се в нея признание, че всъщност основният противник на фундаментализма е консерватизма.

Модерните ислямски терористи разчитат акциите им да бъдат пред­ставени несъразмерно от медиите („в асиметричен план”, по думите на Тофлър). Целта е образът съответно на престъпник или герой в корпора­тивното производство на електронна реалност. В нея отсъства Ислямът като религия на мира, отричащ самоубийството и отдаващ предимство на джихада вътре в душата на мюсюлманина. Към медиите е насочена и пред­ложената от ислямистите дискусия, че те са заимствали методите си на действие от радикалната традиция на Европа. Самото приемане на този ненужен спор им позволява да се поставят в положение на жертва и да печелят симпатии в ислямските общества.

В крайна сметка оценката на външния наблюдател приема, че няма единна ислямска интерпретация на терора, а спорещи, като консерватив­ната е в по-слаба позиция. А също, че става дума за терор по религиозни внушения, но преследващ съвсем прозаични политически цели. Недопус­тимо е страхът от другия да бъде основния комуникационен код между мю­сюлмани и немосюлмани. Усилията трябва да се насочат към това да не приемаме за единствена радикалната интепретация и да не създаваме ус­ловия тя наистина да се превърне в такава.